Уитли Стрийбър
Сивите (32)

Глава 32

Лорън почти се беше поболяла от тревога и страх.

Най-накрая две коли доближиха портала. Колата на Роб беше предната, следваше я джип „Чероки“, пълен със специалисти в огнеупорни костюми.

Лангфорд отвори прозореца и викна:

— Проблемът все още не е овладян. Трябваш ми веднага.

— Защо не ми се обади, по дяволите? — Тя бързо се качи в колата. — За малко да се побъркам от тревога.

— Ти си имаше заповеди, полковник.

— Заповеди? О, Боже, това военните… Както и да е. Какво стана?

— Луис Крю е мъртъв, Уилкис е в неизвестност. Може да е избягал с откраднат ТиАр.

— Какво е ТиАр?

— Секретно превозно средство — отговори той рязко.

— Убил е Луис Крю?

— Подробностите после. Ситуацията там е ужасна. Не знам какво точно е направил Уилкис, но трябва да отведем детето на безопасно място или още една смърт ще лежи на съвестта ни.

В този миг сирената на базата зави и постовите започнаха да затварят портала. Роб обърна колата и подкара към града.

— Какво става, по дяволите?

— В Уилтън избухнаха безредици.

— Шегуваш се!

— Избиват се. Сериозно.

Лорън затвори очи и обмисли чутото. Стигна до заключение.

— Уилкис не е успял да открие кое е детето, затова е предприел стъпки да постави излъчвател на вълни на насилие с надеждата, че ще бъдат избити всички деца.

— Възможно е. Също така е възможно да е открил момчето, но да се е страхувал да осъществи директно покушение срещу него заради сивите и цялата суматоха да е за отвличане на вниманието.

— Но семейството… те са на мили от града.

— Дойдоха да позяпат пожара — видях колата им. Но вече не са там.

— О, Боже!

— Да, имаме си неприятности.

— Сигурен ли си за Крю?

— В момента е в торба, пътуваща към Райт Пат.

— Беше ли наистина от друга планета? Вярно ли е това?

Роб я погледна и каза:

— Най-добре е да приемеш, че за тези неща не съществува абсолютна истина. Никога. Реалността, повече от всичко друго, се променя в зависимост от начина, по който гледаш на нея. Доколкото ми е известно, може да е бил от Чикаго или Денвър, или отвсякъде другаде. Но беше добър човек, полезен човек. И това е най-важното за Луис Крю.

Минаха отклонението на магистралата, което се вливаше в главната улица, и спряха. Пушек се издигаше от поне четири различни пожара. Някакъв мъж стреляше с пушка от покрива на магазин. Хора тичаха по улиците, повечето също с пушки. Виеха сирени. Един боклукчийски камион се вряза с пълна скорост в Първата църква на Христос. Камбанарията се наклони и под звуците на биещите камбани се стовари върху камиона и на улицата.

Роб отвори телефона си и използва бързото набиране за някакъв номер.

— Положението в града се влошава бързо. Свържете се с губернатора, генерале, защото става наистина лошо. Да пусне националната гвардия — щатските полицаи просто няма да са достатъчни.

Един буик, натъпкан с деца, се понесе към тях, гумите му оставяха димна следа по улицата.

Роб завъртя волана докрай надясно и натисна педала на газта. След секунда буикът профуча зад тях и продължи, преобърна се и се заби в един пожарен кран. Долетя писклив смях, изпълнен с ужас.

— Не можем да минем оттук — каза Роб.

— Прав си.

— Ще трябва да прелетим над града с хеликоптер и да открием детето от другата страна. И мисля, че трябва да го преместим. Да го махнем оттук.

— Ами Майк? Ами групата? Те няма ли да продължават да се опитват?

Роб я погледна и въздъхна:

— Никога не съм твърдял, че ще е лесно.

 

 

Дан караше бързо, искаше да стигне до Оук Роуд, преди лудостта да се разпростре дотам. Ако въобще се разпростреше. Щеше да защитава семейството си с пистолета, докато успееха да се измъкнат от това място. Защото Калаханови, Уилтън и колежът „Бел“ бяха история, и да върви по дяволите скъпоценното му назначение. Бел най-вероятно щеше да се разпадне, така или иначе. Кой би пратил децата си на място, където се случват такива неща?

— Конър — каза Кейтлин. — Имаш ли някаква представа какво им стана на тези хора?

Дан реши, че това е добър въпрос към детето им — то се беше променило толкова много. Можеше да го види в лицето му — нова решителност изпълваше погледа му.

— Свързано е с мен.

В този миг се чу глух удар и колата се разтресе.

— Какво стана?

Конър знаеше, че е куршум, беше усетил омразата на човека, който го беше изстрелял. Смъкна се ниско, под нивото на прозорците.

— Конър?

— Удари левия калник, точно над гумата.

— Кое?

— Куршумът.

Дан увеличи скоростта.

— Конър! — изкрещя Кейтлин. — Защо?

Това не беше правилният въпрос, наясно беше с това. Имаха нужда от друг вид енергия, за да оцелеят в това изпитание. Страхът нямаше да ги спаси.

Имаше нужда от тримата Крадци. Сега, когато бяха изчезнали, разбра, че те са били връзката му с Кошера. Осъзна и колко важен ще се окаже Кошерът за бъдещето му. Също така проумя как му бяха помогнали — пазеха го, бяха извършили малките, но съществени стъпки, довели до спасението му.

Бяха пожертвали живота си за него.

Отпред се чу трясък и колата излезе от пътя. Дан се опита да продължи да кара, но автомобилът поднасяше неконтролируемо.

— Гумата е простреляна — каза Конър.

— Знам — сопна се Дан.

Майка му се извърна назад. Никога не беше виждал очите й такива — приличаха на напукани стъкла.

Майка му и баща му бяха в паника. Трябваше да се отдалечи от тях, не можеше да позволи погрешните решения, които щяха да вземат, да доведат до смъртта му.

— Спри, татко.

— Не мога! Някой стреля по нас.

Конър пое дълбоко дъх, прехапа устни, за да не се разхленчи, после отвори вратата и се хвърли в снега. Претърколи се навън и продължи да се търкаля, удари се в оградата на Нидърдорфер толкова силно, че видя звезди. Чу колата да ръмжи и докато се изправяше, я видя да се хлъзга по заснежения път, дясната й гума димеше върху леда.

Нещо изсвистя пред лицето му, последва отекващ трясък. Видя на пътя кола и до нея човек с пушка. Човекът вдигна пушката и се прицели пак.

Трябваше да се вмъкне в гората в имота на Нидърдорфер. Прескочи оградата и затъна до кръста в снега.

Майка му изскочи от колата.

— Не, върни се! Конър, не!

Кейтлин също прескочи оградата, разярена като лъвица, която брани малкото си. Дан се втурна след нея. Тичаше дори по-бързо от майка му.

— Бързо в колата, Конър! В колата — това е единственият ни шанс.

— Довери ми се — каза момчето и стисна ръката й. Погледна баща си. — Повярвай ми, татко.

После чу някой да се приближава, подсвиркваше си.

— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин. — Джимбо, хвърли я!

Беше Джимбо Келтън — биеше пъртина през снега с нечовешка мощ в дясната си ръка стискаше голяма брадва.

Конър побягна. Можеше само да се надява, че родителите му ще направят същото. Имаше хиляди акри гора наоколо и това значително щеше да увеличи шансовете му. Да остане до повредена кола очевидно не беше най-умното, което можеше да направи.

Тичаше с все сила през гората, провираше се между дърветата. Но Джимбо беше по-едър и бърз и Конър знаеше, че няма да мине много време, преди да го настигне.

Излезе на някакво сечище и се затича с всички сили, после пак кривна в гората, стремеше се, доколкото може, да не събаря сняг от клоните и да стъпва на местата, където снегът беше най-малко.

 

 

Лорън седеше зад Роб. Пилотът на хеликоптера се мъчеше да прелети бързо над полуделия град. Чу се остро изсвистяване, после изкънтяване, после още едно.

— Обстрелват ни — съобщи пилотът.

— Идиоти — промърмори Роб.

Корпусът започна да вибрира.

— Сър, имаме повреда в ротора от вражеския огън — докладва пилотът по интеркома.

— Задръж ни във въздуха.

— Сър, трябва да се върна в базата веднага.

— Задръж ни във въздуха.

— Ще паднем, сър.

— Дори хеликоптерът да се разбие, трябва да ме закараш до целта ми.

— Аз отговарям за тази машина, сър. Трябва да се върна в базата.

— Капитане, животът на никого от нас не е толкова важен, колкото тази мисия. На никого от нас.

— Сър…

— Тази акция е най-важното нещо, което са предприемали военновъздушните сили. Не можем, повтарям, не можем да си позволим да се провалим. Трябва да оставим поне един оперативен агент на място, нищо друго няма значение, разбирате ли!

— Да, сър. Губим височина, сър.

— Ето там — надвика Лорън рева на перките.

Лорън я видя, стара синя кола, смачкана в крайпътната ограда, следи от стъпки в снега потъваха в гората. Три следи, тези по средата бяха по-малки. От друга посока идваше още една следа.

— Не ми харесва това — отбеляза Роб.

— Преследват ги.

— Именно. Един човек… не, четирима са. — Той посочи и Лорън също ги видя: четири отчетливи линии в снега, всички идваха откъм един микробус, паркиран на четвърт миля зад колата на Калаханови.

— Сър, губя контрол над машината.

 

 

Като се бореше с контролния пулт, Майк Уилкис успя да придвижи триъгълника на Уилтън Роуд. Ако Калаханови бяха успели да се измъкнат от хаоса, вилнеещ из града, той трябваше лично да се заеме с детето, независимо от последствията. Проблемът беше триъгълникът. От него изтичаше гориво и апаратът губеше височина. По някое време компютърът щеше да заключи, че разбиването е неминуемо. Имаше режим за самоунищожение, който щеше да го изпари за секунди, както и всеки, който се намираше вътре. В другите работещи модели бе внедрен сложен механизъм, който да изхвърли пилота на безопасно разстояние, но в този откраднат прототип такъв липсваше.

Видя да се приближават две коли. Тази отзад беше микробусът на Келтънови. Пред него бе автомобилът на Калахан.

Когато Келтънови откриха огън, изпита тръпка на облекчение. Все още имаше шанс да се получи… поне така му се струваше.

Сега обаче не беше толкова сигурен. Плъзна се бавно над дърветата, оглеждаше терена, но не можеше да прецени реалната ситуация.

Чу се далечен тътен — трите елеватора на силоза се строполиха като трима пияни исполини, вдигайки плащаница от бял прах над притъмняващия хоризонт.

Значи предавателят вече беше спрял. Колко още щяха да издържат убийците му? Някои от тях може би около час… но повечето щяха да се отърсят почти мигновено.

Разкопча кобура си и снижи самолета към земята. Мина бавно покрай колата на Калаханови и се увери, че е празна. Докато се издигаше, забеляза, че в микробуса на Келтънови нещо мърда. Кучето им — беше затворено отзад и лаеше, искаше да го пуснат.

Уилкис слезе на пътя и отвори задната врата на микробуса. Не му се наложи да чупи стъклото, защото никой не си беше направил труда да заключи.

Кучето изръмжа и хукна към гората. Той бързо се върна на борда на триъгълника и го последва. В командната кабина зазвъняха аларми. Корабът губеше мощност.

Щеше да дебне Конър и да наблюдава… и ако Келтънови се проваляха, щеше да го убие лично.

 

 

Конър чу, че се приближава хеликоптер. После в дървото до главата му се заби куршум. Той се хвърли на земята и още три куршума изсвириха съвсем наблизо. Джимбо, на трийсетина метра зад него, извика:

— Браво, татко! Сега вече ми падна.

Внезапно някой го блъсна и нечии ръце го обгърнаха.

— Мамо!

Кейтлин го затисна, не му даваше да помръдне.

— Мамо, недей! Мамо, трябва да бягаме!

— Скъпи, това са Келтънови, те са наши приятели, миличък.

После се появи баща му — за щастие въобще не хранеше илюзии. Вдигна Конър и се затича като луд.

Но отекна изстрел и Конър усети как баща му се олюля. После изпъшка, изпусна го и се свлече в снега. Конър се изправи, но в същия миг дотърча Джимбо, запъхтян, вдигнал брадвата.

— Тате, тате…

Очите на Джимбо искряха като на котка.

— Бягай! — извика баща му.

Джимбо замахна с брадвата и тя се заби в едно дърво, дръжката й зазвънтя от силата на удара. Конър отново чу бръмченето на хеликоптера, този път много ясно. Погледна нагоре.

 

 

Гората се приближи вихрено и Лорън залитна към прозореца и за малко да изпадне през отворената врата. Роб виеше от ярост, двигателят пищеше, дърветата се уголемяваха все повече и повече. Лорън гледаше като хипнотизирана как се плъзгат на шест метра над тях.

Обгърна я тишина. Не я беше страх. Помисли си: „Какъв прекрасен свят“, обзе я спокойствие…

— Давай! Давай!

— Какво?

— Скачай! Скачай или ще изгориш!

Всичко беше избухнало в пламъци. Откъде се бяха появили? После осъзна, че хеликоптерът се е ударил в дърветата и за кратко е изгубила съзнание. Пилотът крещеше, мъчеше се да се измъкне, но пламъците го обгърнаха.

Тя се хвърли в пращящите борови клони и снегът я пое като замразяваща утроба. Ако беше през лятото, падането щеше да я убие, но сега се спусна по килим от сняг и ударът в земята беше омекотен.

Изправи се и се огледа.

— Роб?

И го видя. Явно беше ранен, косата му беше опърлена, но той скочи и се втурна сред дърветата. Лорън тръгна след него… и внезапно с крайчеца на окото си улови синьо потрепване като от крило на птица. Но не беше пролет, така че едва ли беше птица.

Беше синята пухенка на дете, дете някъде в тази гора.

— Роб, насам!

Затича се, излезе на някаква полянка и пред нея се появи като видение, за миг сякаш замръзнало в ледения въздух, момче: бе коленичило в снега, цялото зачервено, и молеше за милост друго момче, по-голямо. По-голямото имаше пяна на устата като побесняло куче. И стискаше брадва.

А до тях лежеше мъж и снегът почервеняваше от кръвта му. Дан.

Лорън хукна към тях.

 

 

Брадвата се стрелна с ослепителна скорост, като нападаща змия.

Дан успя да я сграбчи с две ръце и да спечели на Конър достатъчно време, за да може да се изправи и да побегне. Джимбо изръмжа гневно и се втурна по петите му.

Кейтлин притича до Дан и коленичи до него. Очите им се срещнаха.

— Помогни му — изпъшка той. — Помогни на сина ни!

Тя погледна към дърветата, стана и се затича след двете момчета.

 

 

Роб отчаяно се мъчеше да извади оръжието си, но ръката му бе счупена поне на две места и изобщо не го слушаше. Устните му се кривяха от болка, лицето му беше пепеляво, но въпреки това той най-накрая успя да извади оръжието от кобура.

— Стреляй с лявата ръка, Роб — изкрещя Лорън. — Лявата!

Той вдигна лявата си ръка пред гърдите и тя видя, че от нея е останал само безполезен кървав чукан. Гърдите му се надигаха тежко, от устата му покапа размесена с жлъчен сок лига, но Роб продължаваше да се бори, все още се опитваше да вдигне пистолета.

 

 

Щом видя Роб да излиза на поляната, където преследването достигаше кулминацията си, Майк бързо изтегли триъгълника — Роб беше запознат с ТиАр технологиите и не беше изключено да го забележи въпреки оптическия камуфлаж. Докато извършваше тази маневра, нежният женски глас започна отброяването:

— Тревога. Саморазрушение след трийсет секунди. Тревога. Саморазрушение след двайсет и девет секунди…

Майк удари бясно контролния пулт, увеличи скоростта на плазмата и оборотите на вентилаторите и успя да възвърне част от подемната сила.

— Отброяването отменено.

За миг той застина неподвижно, не смееше дори да диша, но отброяването не се поднови.

Въпреки това разбра, че скоро ще загуби машината. Активира системата за комуникация. Вече нямаше значение дали военновъздушните сили ще го открият. При всички случаи щяха да дойдат твърде късно, а трябваше да съобщи на Чарлз какво е положението.

— Тук ТиАр-1, предавам координатите си.

— В никакъв случай.

— Чарлз! Можеш ли да дойдеш при мен?

— До три часа.

— Повредите са твърде сериозни. Скоро ще загубя машината.

— Успя ли да отстраниш момчето?

— Почти.

— Майк, президентът арестува Тръста. Докато не получиш ново известие, се смятай за беглец.

Какво беше станало, по дяволите? Как така президентът ще арестува Тръста? Или можеше? Майк не беше сигурен, но съзнаваше, че му предстои битка. Затова изхвърли мисълта за това от главата си и се съсредоточи върху задачата да приближи триъгълника максимално до момчето. И измъкна пистолета си.

 

 

Чарлз Гън — все още беше над Вашингтон — никак не хареса думата „почти“. За него това означаваше, че детето може да се изплъзне, а ако това станеше, може би никога нямаше да успят да го елиминират. Не можеше да си позволи да изпадне в ситуацията, която беше унищожила немските войски през четиридесетте — война на два фронта. За Тръста единият фронт щеше да е чудовищното дете, използващо умствените си способността, за да предвижда действията им и да осуетява плановете им. Другият фронт щеше да е президентът и властта му да задържа под арест.

Досега беше изпитвал колебания, но в този миг разбра какво трябва да се направи. Беше увиснал със самолета над една залесена долчинка в Рок Крийк Парк. Издигна се на височината на Гловър Бридж и се насочи по Ембаси Роу. Увеличи видимостта си, като даде команда стените на триъгълника да станат прозрачни. Самолетът около него сякаш изчезна, с изключение на трите контролни табла и седалката му. Движеше се ниско над сградите.

Докато насочваше триъгълника над Масачузетс Авеню, отвори малко капаче под дясната си ръка. Видя се черен бутон. Нагласи височината, после активира подслушвателните устройства. Гласове изпълниха пилотската кабина: пресаташето говореше по телефона, двама агенти от тайните служби си бъбреха за котките си, първата дама обсъждаше с шивача си подходящите цветове за облеклото си.

Най-накрая чу гласа на президента от Овалния кабинет — разговаряше с някого с помощта на преводач.

Натисна бутона и го задържа.

 

 

Кухнята на Белия дом приличаше на кипящ ад. Миналата вечер гост беше тайландският министър-председател. Тази вечер се очакваше султанът на Катар, втора поредна държавна вечеря. Готвачът, отговорен за десертите, беше първият, който забеляза нещо нередно — един от сладкишите се тресеше диво. После осъзна, че самият той се тресе.

В конферентната зала горе прессекретарят Роджър Армс тъкмо произнесе:

— Изглежда, че… — когато плочките на тавана започнаха да падат. После лампите угаснаха и веднага се включи аварийното осветление. Разнесоха се писъци и крясъци, някои направо смразяващи кръвта.

В Златната стая портретите на всички седем първи дами паднаха наведнъж. Малко по-късно ги последва таванът. В Овалния кабинет президентът, неговият команден състав и двама, после трима, накрая четирима агенти от тайните служби бяха захвърлени към пода с невероятна сила, заедно с богато облечения султан и преводача. Бюрото, направено от дървен материал от кораба на Нейно величество „Резолют“ и използвано от редица президенти като Франклин Делано Рузвелт, Кенеди и Рейгън, се посипа на дъски на пода. Стените се огънаха навътре и целият кабинет се срина в Синята стая отдолу.

От десет метра разстояние Чарлз наблюдаваше опустошението — и направляваше всеки следващ импулс към сградата. Частните апартаменти на покрива потрепериха и се срутиха, после цялото западно крило потъна в облак прах.

Чарлз прелетя над бъркотията и се отправи към Търговския център. Мина само на сантиметри над правоъгълния басейн и се насочи към паметника на Вашингтон.

Високо горе дългото дуло на линейния усилвател гореше в яркочервено. Всеки път, когато Чарлз натискаше бутона в триъгълника, червеното се превръщаше в ослепително бяло и към земята се изстрелваше топка от светлина.

Туристите крещяха и се мятаха из Търговския център — това бе най-страшното земетресение, удряло областта след образуването на залива на Мисисипи през 1811. Всичко гърмеше и тътнеше. Монументът на Вашингтон се заклати, по финия мрамор пробягаха пукнатини. Вътре туристите се заблъскаха по стълбите.

Монументът рухна почти изящно, потъна в собствената си основа, като същевременно се разпадаше. Мраморът е мек декоративен материал и не е пригоден да издържа на силни натоварвания.

Чарлз го обиколи няколко пъти, после се премести към Капитолия. Спомагателните двигатели на линейния импулсен усилвател избълваха малки струйки пара, докато сателитът правеше дребни корекции в разположението си.

Конгресът заседаваше. Изведнъж балконите започнаха да се люлеят като хамаци и се сринаха в заседателната зала. За щастие на всички, освен на наблюдателите, имаше слабо присъствие.

Сенатът нямаше такъв късмет. Течеше церемония по награждаването на оттеглящ се сенатор и три четвърти от сенаторите присъстваха. Изведнъж полилеите започнаха да падат, пръскаха се в залата и избиваха десетки хора.

Трусът достигна разломна линия и се разпространи. Тунелът към административната сграда на Сената се срути. После падна мостът „Анакостия“. Навсякъде хората се мъчеха да се задържат на крака, отчаяно се опитваха да избегнат падащите статуи и тавани.

Чарлз продължи безумния си танц — отдели специално внимание на Пентагона. Вътре хората се държаха за бюрата си или се хващаха за вратите и стените, но макар че беше стара, сградата устоя на земетръса.

Най-накрая Чарлз махна пръста си от бутона. В наблюдателните станции по света иглите на сеизмографите се върнаха към нормалното. Но записът беше ясен: земетресение с магнитуд 7,3 по скалата на Рихтер беше поразило Вашингтон. Странно, но епицентърът беше локализиран много близо до повърхността, вместо на обичайната дълбочина между три и пет мили. Още по-странно, но никоя известна разломна линия не можеше да се свърже със силно ограниченото локално събитие, чийто център според практически всички данни беше под Белия дом. И въпреки това изглеждаше напълно естествено.

Джон Ворона беше в кола, минаваща по моста „Анакостия“, когато той се срути, и се удави заедно с двамата мъже, които го бяха арестували. Умря вбесен на Чарлз и на живота, но също така и облекчен, защото осъзна, че Тръстът ще продължи да съществува.

Президентът също умря, смазан под бюрото, което с такава гордост беше приел за свое собствено, без да подозира, че ще срещне своя край зад него — или по-скоро под него.

Чарлз набра височина и се насочи на северозапад. Ескадрила Ф-16, изпратена от „Андрюс“, премина покрай него и шумът на двигателите прониза слуха му.

— Майк, чуваш ли ме?

— Да.

— Какъв е статусът на момчето?

— Неизвестен.

— Проклет да си.

 

 

Тери и Джон Келтън излязоха от гората, и двамата въоръжени с пушки. Докато минаваха покрай Дан, Тери приклекна и стреля между дърветата.

Лорън се хвърли през дълбоката до гърдите й пряспа, проправяше си път бавно, като в кошмар. Студът се просмукваше в нея, сковаваше я, но тя въпреки всичко вървеше напред, защото съзнаваше, без напълно да го разбира, че това е един от онези моменти, които могат да преобърнат цялото бъдеще.

Видя Джон да се смее и да се устремява с широки крачки напред, с такава мощ, сякаш снегът се разделяше пред него, както Червено море пред Мойсей, като че ли по някакъв начин чистото зло му помагаше.

— Роб — изкрещя Лорън. — Роб, стреляй!

Лангфорд се опита да вдигне оръжието си, целият трепереше от усилието.

Трима от Келтънови се прицелваха в Конър. Лорън видя, че ги следва четвърти — момче на петнайсет. Разпозна го от сеансите с Боб: имаше косата, лицето, фигурата на момчето, което Адам беше проектирал в ума й, а тя го беше описала толкова подробно на Майк.

— О, Майк, наистина си добър! — Беше превърнал примамката на сивите в един от собствените си убийци.

Изтръгна се от прегръдката на снега и затича по-силно, но всички ловци с изключение на петнайсетгодишното момче бяха твърде далече.

— Роб — извика тя. — Роб, спри ги!

Роб застина, сякаш беше замръзнал, и за миг Лорън се уплаши, че може би е точно така, но ранената ръка се вдигна, все още стиснала тежкия пистолет. Лицето му се разкриви от болка и се покри с ивици замръзваща кръв.

Осакатената ръка се вдигаше все по-високо и по-високо, оръжието се поклащаше. Лорън се напрегна за последен скок и блъсна петнайсетгодишния. Момчето изпъшка и падна, а тя го сграбчи и заблъска главата му в снега. Очите му се подбелиха.

Роб вдигна оръжието още малко. И продължи да го вдига нагоре — над нивото на ловците.

— Роб! Роб! Какво правиш?! Стреляй!

Изражението на Роб се промени, очите му помръднаха. Лорън погледна накъде сочи оръжието и извика от изумление, огненият нож на ужаса се заби в сърцето й — видя само на няколко сантиметра над главата си проблясващ триъгълник, който се сливаше толкова добре с небето, че досега не го беше забелязала.

Пистолетът изгърмя и Роб изсъска през зъби, щом откатът запрати вълна от болка през ръката му. С осакатената си лява ръка той разтърка сняг по лицето си, за да задържи съзнанието си будно, и продължи да стреля срещу нещото над главите им — отново и отново.

 

 

— Тревога. Саморазрушение след десет секунди. Девет. Осем…

Майк се бореше с контролния пулт. Огромните криле на триъгълника забърсаха върховете на дърветата, посипаха се вълни от сняг.

— Пет. Четири.

Той се спусна към люка. Върховете на дърветата бяха на метър под него.

Скочи. Докато летеше, усети свиреп взрив от топлина, изригнал от умиращия триъгълник. Прелетя през широките клони на боровете и тупна тежко в снега. Понечи да се изправи — и установи, че глезенът му е счупен.

Роб Лангфорд беше на четири метра от него. Пистолетът на Майк беше изчезнал, но въпреки всичко той закуцука към Лангфорд.

— Роб, трябва да ми помогнеш.

— Не, Майк.

— Роб, не искаш да оковеш цялата човешка раса във вериги, нали? Твърде добър си, за да искаш такова нещо.

— Те не ни оковават с вериги, Майк, те ни дават криле.

— Откъде го знаеш, по дяволите?

Роб стоеше и го гледаше с насълзени очи. Уилкис пристъпи по-близо.

Наблюдаваше сякаш на забавен каданс как пистолетът на Роб бавно се вдига, стиснат в ръка, която изглеждаше като сдъвкана, и подпиран от изгорен чукан.

Дулото се насочи към него. Той видя как Лангфорд стиска зъби, как очите му се присвиват от болка. Почти го беше стигнал… само още две крачки…

Но ударникът се спусна и той разбра, че е изгубил.