Уитли Стрийбър
Сивите (11)

Глава 11

Един по един членовете на Тръста минаваха през голямото бяло устройство, вградено в касата на вратата към конферентната зала на втория етаж на къщата на Майк в Джорджтаун.

Всеки спираше, за да изчака в това, което по същество беше магнитнорезонансна система, настроена специално да засича много малки метални обекти, а Майк наблюдаваше образ на цялото тяло, който се фокусираше върху плосък панел, разположен до входа.

— Влез, Чарлз — каза на главния им представител Чарлз Гън.

— Почиствам се всяка сутрин — заяви Чарлз. — Миналата седмица извадих един от врата си.

— Момент, Ричард. — Екранът показваше ярко петно дълбоко в мозъка на Ричард Форбс, шефа на сигурността на Тръста. — Сложили са ти един в темпоралния лоб, приятелю.

— Дълбоко ли?

— О, да. Този път ще ти трябва невероятен неврохирург.

— Е, приятели, в такъв случай явно засега отпадам. Ще се видим след лоботомията.

Последва нервен смях. Мозъчните импланти бяха рядкост. Изискваха отвличане, защото обектът можеше да бъде поставен само докато приемникът е напълно буден. На пръв поглед операцията би трябвало да е болезнена, но болка нямаше — и определено не оставаше никакъв белег. Сивите, освен всичко друго, имаха задълбочени познания върху атомната структура. Можеха да преминават през стени, ако пожелаеха, и със сигурност можеха да прекарат имплант през кожата без операция. Ужасното на мозъчните импланти беше, че можеха да се използват за фин контрол на съзнанието, доловим само от човек, притежаващ изключително високо самосъзнание.

— Те са предвидили тази среща — каза Чарлз.

— Да, знаят адски добре, че бихме искали нашият отговорник по сигурността да дойде на среща, свикана заради проблем със сигурността — добави Джон Ворона, докато минаваше.

Тед Касиус се оказа с имплант в черепа. Тези също бяха неприятни, защото бяха достатъчно близо до мозъка и можеха да се използват не само за следене, но до известна степен и за контрол.

— От колко време си с това, Тед?

— Имах ужасно главоболие преди два дни. Божичко, трябваше да се сетя!

— Длъжни сме да предположим, че и двамата сте под чужд контрол, така че трябва да си тръгнете. — Уилкис вдигна телефона. — Ще повикам тайните служби да ви придружат до „Уолтър Рийд“. Ако отидете по собствена воля, можете да промените съзнанието си, както знаете.

— Благодаря.

За щастие никой друг нямаше импланти и Майк най-накрая успя да заеме обичайното си място, второто отляво. Председателстваше Чарлз Гън — обикновено не идваше на срещите на комитета по сигурността, но Майк специално бе настоял да присъства.

Трите слепи мишки заеха местата си — трима мрачни и неразличими един от друг свързочни офицери от главните корпоративни групи, които извършваха доставки на технологии и процеси, чиито механизми бяха почерпени от сведенията на Боб. Казваха се Тод Ейбъл, Алекс Старнс и Тимъти Гринфийлд, всички малко над четиридесет, всички с вид на погребални агенти. Техните корпорации финансираха програмата за оцеляване. Създаването на базата данни с хората, които щяха да бъдат спасени, беше скъпо, а следенето на движенията им — още повече. Но това не беше нищо в сравнение със средствата за построяване на самите подземни убежища — сто, по половин милиард долара всяко, скрити по целия свят.

— Да започваме — откри срещата Чарлз. — Има някои патентни и процесуални проблеми, които се налага да обсъдим. Докъде сме с плазменото устройство за оптичните нанотехнологии?

Майк малко се обърка от този въпрос. Невидимата тъкан би трябвало вече да е в производство.

— Имаме ли нужда от още нещо от Адам? Мислех, че…

— Подготвен е доклад, Майк, скоро ще го получиш.

— Значи има проблем, Тими?

Лицето на Тими Гринфийлд почервеня.

— Наистина имаме проблем. — Идеята беше да се получи материал, който да поглъща светлината и по този начин да прави обекта невъзможен за виждане. Те знаеха, че сивите използват невидимо покритие, когато извършват отвличанията си, в добавка към странната им физическа способност да се движат така, че да следват и най-малкото трепване на окото, за да не може жертвата им да ги види.

Адам и Боб бяха разпитвани за това покритие хиляди пъти, в хиляди сеанси, необходими, за да се извлече информация от тях, цели петнайсет години. Разполагаха с петнайсет милиарда, за да доведат проекта до успешния му край.

— Имаме проблем със синтезирането. Химически. Трябва ни истинска формула. Това, което са ни дали, не е истинско.

Значи сивите пак бяха излъгали. Толкова години работа, стотици и стотици малки и привидно невинни въпроси — и всички бяха довели до поредната задънена улица.

Не че нямаха успехи.

— Как се справяме с електростатичния антифрикционен щит? — попита Майк Тод Ейбъл, който беше ръководител на екипа, работещ по този проект. Знаеше отговора по-добре от него, но искаше да напомни на всички, че извличането на информация от Боб и Адам има сериозен дял в постигането на резултати.

— Продължаваме работата. Засега наблюдаваме деветдесет и седем процента намаление на триенето по протежение на ъгловати повърхнини. Ако можехме да добиваме гравитит, щяхме да създадем неаеродинамични сферични летателни апарати и да имаме същия профил с нулево триене, който виждаме в корабите на сивите. Единственото, което ще ни липсва, ще са двигателите им.

— Сгъстената живачна плазма не може да се направи по-ефективна — каза Джон Ворона. — Извличаме максимума от нея.

Майк беше наясно с това. Като използваха комбинация от изследвания на древните ведически текстове за технологията на предходната земна цивилизация и въпроси към Адам, те бяха създали устройство с живачна плазма, въртяща се в мощно магнитно поле, което намаляваше теглото на обекта, който го носеше, с четиридесет процента. Простото хрумване, че ведическите споменавания на летящи апарати и оръжия се отнасят за истински устройства, беше помогнало на учените да напреднат много бързо.

— А какво става с гравитита? Някакъв прогрес? — попита Чарлз със странно веселия си глас, толкова неочакван от човек с вид на погребален агент, присъстващ на собственото си опело.

— Знаем какво представлява и къде се намира, но извличането му е съвсем друг въпрос — заяви Майк и погледна Джон Ворона, основния акционер в редица компании, които съществуваха благодарение на технологията на сивите. Една от тези компании, „Фотоник Рисърч“, копаеше от години в същите мини в Южен Кетскилс, които ползваха сивите, добиваше желязо в шахти в непосредствено съседство с техните, но не можеше да извлече повече от няколко молекули гравитит.

— Няма да спасяваме човешката раса с гравитит — каза Джон. — Можем да извличаме желязото и да го режем атом по атом, но намираме само един атом гравитит на всеки триста милиарда атома желязо. Сивите сигурно имат по-ефективна технология, иначе досега да са изтощили всички залежи от желязо на планетата, за да получат шепа субстанция с отрицателна гравитация.

Чарлз се обърна към Майк.

— Полковник, ако обичате, да преминем към въпроса за сигурността.

Майк се опита да си внуши, че не е изплашен, но определено беше — чувстваше се като ученик, който всеки момент ще си изяде боя.

— Имаме потенциална криза, която се нуждае от светкавичната ни реакция.

— Да не би Адам да е болен?

Боб беше поразен от домашна плесен. Това беше причината да държат Адам в изключително суха и чиста обстановка. Всички бяха ужасени да не загубят последния пленен сив.

— Не, слава богу! Но може да си имаме големи неприятности.

Джон Ворона въздъхна. Не беше търпелив човек и Майк можеше да предусети приближаващото избухване. Затова продължи по-бързо:

— Получихме информация за много необичайна операция от страна на сивите. Съжалявам, че трябва да го кажа, но е изключително застрашителна. Триадата, която работи в Пенсилвания и нагоре до Канада, е излязла от определените си граници и е извършила похищение в едно университетско градче в Кентъки.

— Хм — каза Тод. — Започва да става интересно.

— Като цяло, пристигането на сивите през две хиляди и дванайсета няма да е твърде закъсняло, защото ще разполагат с начин да спасят човечеството от екологичната катастрофа. Работили са над това няколко хиляди години. И сега, господа, ще го използват срещу нас.

Това предизвика пълна тишина. Присъстващите бяха разчитали идващата катастрофа да освободи техния внимателно подбран фрагмент от човечеството от сивите. Никой не харесваше идеята за бедствието, което бяха убедени, че ще настъпи. Но се страхуваха от робството повече и благодаряха на късмета си и може би на Вог, че сивите ще пристигнат твърде късно.

— Продължавай — изръмжа Джон Ворона.

— Значи така — продължи Майк. — От известно време знаем, въз основа на извършените похищения, че сивите се интересуват по-специално от деца.

— Защото са малки, лесни за контролиране и богати на емоции — каза Джон. — Лесно се хранят от тях — добави с тон, изпълнен с презрение. Всички тук изпитваха неистова ненавист към сивите.

— Това не обяснява причината, а нашият проблем винаги е било нейното установяване. Сивите успяват да предвидят решенията ни. Винаги са десет крачки пред нас.

Джон затръшна куфарчето си, което лежеше отворено на масата.

— Достатъчно. Да се прибираме. Да последваме Форестал през проклетия прозорец.

— Твърде съм стар, за да скачам през прозорци — каза Чарлз. — Майк, довърши изказването си. Какъв е проблемът и какво искаш от нас?

— Почакайте — намеси се Тим, — ами програмата за линейните усилвателни оръжия? Ще имаме осемдесет до две хиляди и дванайсета. По този начин ще можем да осигурим унищожението на по-голямата част от човечеството. Той въздъхна. — Бог да ни опази. Не бих искал да се стига дотам.

— Мислиш ли, че сивите ще стоят със скръстени ръце и ще ни позволят да убиваме добитъка им?

— Не са закачали прототипа на линейния усилвател.

— Защото е само едно малко оръжие — каза Чарлз. — Няма потенциала да обърка плановете им.

Майк продължи:

— Сивите са замислили много изобретателен план. Очевидно са успели да селекционират дете, толкова умно, че да може да управлява и използва натрупаното от тях познание.

Ворона поклати глава.

— Има ли някакъв проблем, Джон?

— Значи са подготвяли това от самото начало?

— Аз го разкрих едва тази сутрин.

— Майк, ние ги познаваме от петдесет проклети години, а ти си разбрал едва днес?

— Виж, нека не говорим за мен.

— Напротив, искам да говоря тъкмо за теб! Два проклети дни не са достатъчно добър резултат!

— Задръж за малко!

— Ти задръж! И слушай. Защото това е спешно. Цялата ни проклета програма е в опасност, Майк. Свободата на човешкия вид.

— Защото някой не си е свършил работата — добави Алекс.

— Стига толкова — каза меко Чарлз. — Продължавай, Майк.

— Моите очаквания са, че те ще му прикачат нещо, което ще го свърже с колективното им съзнание.

— Имплантите не създават демони.

— В този случай ще го направят. Интелигентността на това дете ще му даде способност да използва в пъти по-огромни количества информация, отколкото нормално човешко същество.

Настъпи тишина. Уилкис наблюдаваше всички, докато разсъждаваха върху чутото и се опитваха да осмислят значението му.

— Господа — каза той, — ако това дете оцелее, човечеството също ще оцелее. Когато през две хиляди и дванайсета сивите се появят, вечерята им ще е сервирана.

— Вижте — обади се Тим Гринфийлд с гърления си глас, — абсолютно ли сме убедени, че идването им е лошо за нас?

— Не можем сериозно да обсъждаме въпрос, чийто отговор ще ни се изясни, когато е твърде късно за действие. За добро или за зло, не можем да поемем риска.

— Защо не се обърнем към детето, да го привлечем на наша страна? — попита Тод.

— Когато се обръщаме към него, се обръщаме към сивите — процеди Майк злобно.

— Тогава очисти детето — каза Чарлз. — Не би трябвало да е трудно, не и за професионалист като теб.

— Трябва ли да ви напомням, че всеки живот, който съм отнел заради проклетата операция, е бил отнет по заповед.

— Повтарям: убий детето.

— Затова съм тук.

Джон Ворона тресна с ръка по масата.

— Не ти трябва нашето разрешение! За Бога, Майк, тази среща е загуба на време. Убий проклетото дете!

— Джон, мътните да те вземат, ще ми дадеш ли шанс да се изкажа!

Ворона му хвърли гневен поглед.

Майк продължи:

— Проблемът ми е, че сивите не са сами в защитаването на това дете. Те са спечелили подкрепата на някои хора от нашата организация, които явно са попаднали под техен контрол.

Измъкна айпода си от куфарчето, включи малкия микрофон и пусна записа на разговора, провел се на Лост Ейнджъл Роуд.

— Жалко — каза Джон. — Те са достойни мъже, всеки от тях.

— И за мен е неприятно — прекъсна го Майк, — освен това мога да видя защо са направили този избор. Много хора ще бъдат погубени, ако се осъществи нашият план.

— Нямаш напредък в откриването на детето, предполагам.

— Не, Джон, но имам описание, получено от Адам тази сутрин. И без съмнение ще намеря момче, което отговаря на него, но ще убия погрешната жертва.

Тод се намеси:

— Освен ако не ти е дал описание на действителното дете с надеждата, че ще го приемеш за погрешно.

— Убий всички деца — взе решение Джон. — Но какво, по дяволите, да правим с Луис Крю, Роб и доктор Симпсън?

— Елементарно — каза Тими Гринфийлд. — Ще ги замесим с тероризма и ще ги пратим в Саудитска Арабия. Това ще приключи случая.

— Също така ще докара ЦРУ, военновъздушните следователи и ФБР, без да споменаваме саудитците. Имаме нужда от самолетна катастрофа, автомобилна злополука, опит за обир, завършил фатално, хубав инфаркт, нещо такова — изброи Чарлз. — Имаш на разположение година, за да ги очистиш. Не бързаме за никъде. — Той погледна Майк. — Избери начина, който сметнеш за най-добър.

— Детето е неотложният ни проблем и моля ви, нека да повторя: сивите го защитават…

— … както и нашите приятели от Лост Ейнджъл Роуд, не забравяй това, Майк.

— Господа — намеси се Тим, — извини ме, Чарлз, но мисля, че прекалявате със страха. Имаме години, за да се справим с това дете, и…

— Нямаме години: — възрази Майк. — Моля те, освободи се от това заблуждение.

— Съжалявам, Майк, но имаме време до две хиляди и дванайсета.

— Напротив, никакво време нямаме! По дяволите! Нека ти изясня как стоят нещата. В момента, в който приобщят детето или му сложат паразит, или както искаш си го представи, то ще стане неуязвимо.

— О, я стига!

— Прекарал съм последните петнайсет години от кариерата си в борба с Боб и Адам и предупреждавам, че ако оставим това дете да съществува дори ден, ние сме загубени. Те печелят. Няма да можем да му направим нищо. Винаги ще ни надхитрява. За Бога, той ще е по-умен, отколкото са те.

— Нека да пуснем атомна бомба над проклетия град — предложи Алекс. — Вдигни телефона и се обади на президента.

— Не мога да си представя, че ще се съгласи. — Чарлз поклати глава. — А и е по-добре да не привличаме прекалено внимание.

— Което ме води до следващия ми въпрос — каза Джон Ворона. — Майк, ти имаш добра репутация. Като вземем предвид, че си стоял на дъното на една дупка през последните петнайсет години, мога ли да знам защо трябва да вярваме, че притежаваш нужната квалификация за тази задача?

— Джон, изненадваш ме! — възкликна Чарлз. — Майк е моят избор и това трябва да е достатъчно. Но ако за теб не е, нека да представя нещата. Майк невинаги е прекарвал дните си, като се е подмазвал на проклетите сиви копелета в онази дупка. Изпълнявал е много трудни и неприятни мокри поръчки на младини.

— Добре, схванах.

— Не. Ти поставяш под съмнение авторитета ми, Джон. Правил си го и преди и сега го правиш отново. Е, добре, разбирам. Искаш ти да командваш парада. Много амбициозно. Може би, ако гласуват за отстраняването ми и те сложат на мое място, ще се справиш добре. — Погледът му обиколи масата. — Искаме ли вот на доверие? Господа?

Ничия ръка не се вдигна.

Той продължи:

— Достатъчно е да кажа, че преди няколко години Майк трябваше да се подчини на неприятната необходимост да се превърне в майстор на непроследимото убийство. Имаш доста резки по дръжката на пистолета, прав ли съм, Майк?

— Е, имам няколко — промърмори той.

— Използвал е всичко — от химикали, които предизвикват рак, до техники за контролиране на съзнанието, които карат хората да се избиват един друг. И никога не е имало опасност да бъде разкрит.

Ворона се усмихна на Майк.

— Тогава съм спокоен — каза представителят на ЦРУ. — Можем да разчитаме на вас.

— Очевидно атомната атака не ни е по силите, но мисля, че идеята на Алекс е добра — обади се Тод. — Можем да разиграем инцидент на злополука, да кажем, във военновъздушна база „Алфред“, която е в Кентъки, ако не се лъжа. Да изпепелим квартала с отклонила се ракета например.

— Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците — цитира Уилкис. — Но, разбира се — добави той, — Ирод е пропуснал. Ако ударим само част от къщите, ние също можем да пропуснем.

— Но ако ще действаме, трябва да действаме сега — каза Ворона.

— Господа — обади се Чарлз. — Мисля, че чухме достатъчно. Майк, трябва да намерим това момче. Ще ти помогне ли, ако имаш ТиАр?

— Триъгълникът е задължителен. Ще ми помогне да се придвижа до територията с минимален риск. Сивите неизбежно ще ме разкрият, но поне може да ме закара до мястото. Смятам, че като стигна, ще разполагам с няколко дни.

Той се изправи в знак, че срещата е приключила. Ворона беше прав за едно нещо: не можеха да си позволят забавяне.

— Задръж само минута — спря го Ворона. — Няма да излезеш оттук, без да ни кажеш какво смяташ да правиш.

— Мисля, че имаме собствени способи за контролиране на съзнанието, които могат да се окажат полезни в случая. Можем да ги използваме, без да разкриваме на сивите, че сме замесени. Как — това е моя работа.

— Има една система, която работи — каза Гринфийлд. — Предизвикването на агресия.

— Дългът зове, господа — заяви Майк, когато всички се запътиха към дневната за по няколко питиета. — Няма време, не и тази нощ. Никакво време.

Трябваше да стигне до Уилтън — това, разбира се, щеше да се окаже капан. По-важният въпрос беше как точно работи капанът и как може да бъде неутрализиран?

Ако въобще беше възможно.