Уитли Стрийбър
Сивите (3)

Глава 3

Дан влезе в кухнята и отърка лице във врата на Кейтлин. Тя тъкмо миеше спанака — извърна глава, наслаждавайки се на ласката. В техния случай дори тринайсетте години брак не бяха достатъчен меден месец и тя изобщо не се беше наситила на съпруга си.

Бяха се срещнали тук, в Бел, два дни след като той пристигна. Странно, но и двамата бяха израснали в Мадисън, Уисконсин, само на няколко пресечки един от друг. Дан се разхождаше из кампуса по безцелния начин, така характерен за него, оглеждаше се и се усмихваше, въпреки че нямаше никаква причина да се усмихва. Беше изключително привлекателен и човек трудно би го взел за преподавател, камо ли за специалист по физиологична психология. Но тъкмо това беше заниманието му. Сега Бел се беше превърнал за него в точка, от която няма връщане. Най-накрая беше достигнал решаващата година за назначение и след няколко дни кариерата му тук — както и приятно устроеният им живот — щеше или да продължи, или да приключи.

— Какво прави Конър — попита Кейтлин. — Долу ли е?

— В дневната е.

— Ще ни чуе, ако се качим горе.

— Ммм… — Той продължи да се притиска в нея.

Синът им беше повече от гений. Добре сложен, красив, с руса рошава коса, топли очи и толкова умен, че беше де факто свръхестествен. Коефициентът му на интелигентност — 277 — беше най-високият на света до момента.

Дан се отдръпна от нея и каза:

— В депресия е.

— Симптоми на гореспоменатата депресия?

— Взира се нещастно в телевизора и се преструва, че не се взира нещастно в телевизора.

— На единайсет е. Тази възраст си има свои проблеми. — Тя изви гръб, придърпа главата му през рамото си и го целуна по устните.

— Гледа „Одисея 2001“.

Това значеше, че депресията е сериозна и че Конър има нужда от майка си.

— Защо не започна с това?

— Защото исках малко любов.

Кейтлин отиде в дневната и за момент застина, втренчена в главата на сина си. Върху невероятно големия телевизор, който Дан беше донесъл за Коледа, маймуните виеха срещу монолита.

Тя приседна до него.

— Мога ли да ти предложа — Кейтлин погледна часовника и вдигна програмата на телевизията — сериала „Морк и Минди“? „Докладът на Маклафлин“?

— Нарушаваш личното ми пространство, мамо.

— Вземам си бележка. Оттеглям се. — Но не го направи. Знаеше, че трябва да остане до него.

— И само защото гледам „Одисея 2001“, не означава, че съм тъжен.

Какво можеше да каже тя за злочестината в гласа му?

— Конър, това, че си гений, не те прави добър актьор.

— Мамо, можеш ли да спреш да го повтаряш? Постоянно ме наричаш така, но това не ми помага.

— Кое? Че не си добър актьор ли?

— Добре, дай да направим така. Искаш ли да излезеш на верандата с мен?

— На верандата? Навън е минус три!

Но той вече беше станал и отваряше плъзгащата се врата. Кимна й да излезе и тя усети яда му. Последва го навън.

Въздухът беше изпълнен с дим, небето на запад бе наситено оранжево отвъд черните силуети на зимните дървета. Човек би си помислил, че зимната тишина ще властва над всичко, но вместо това се чуваха момчешки гласове.

Тя погледна към къщата на Уорнърови и видя проблясъци светлина да се гонят в задния двор.

— Не си ли поканен?

Конър влезе, седна и натисна копчето на дистанционното. Обелискът излетя в небето, започна „Синият Дунав“.

Поли и Конър бяха приятели още от раждането си — от раждането на Конър, по-точно, защото Поли бе година и половина по-голям.

— Конър, какво е станало?

— Нищо.

— Нещо е станало.

— Мамо, помолих те нещо. За личното ми пространство.

— Скъпи, виж, има едно място, където винаги си добре приет. Тук. Двама души, които винаги ще са на твоя страна — аз и татко ти. Но искам да те попитам: защо не си на празненството?

И защо, като капак на всичко, то се вихреше отвън, където Конър можеше да го наблюдава? Сигурно му беше много неприятно.

Конър беше с десет месеца по-малък от най-малкия си съученик в Бел Атачед, където учеха децата на преподавателите в Бел. Докато той все още бе далече от пубертета, в класа му половината момчета се бръснеха — е, поне от време навреме.

— Конър, ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че пубертетът превръща момчетата в чудовища?

— Благодаря ти за тази малка доза сексизъм. Момичетата също имат проблеми на тази възраст.

— Но момчетата имат повече.

Кейтлин трудно можеше да си представи, че Маги и Харли биха допуснали Поли да не покани Конър.

— Какво е станало?

— Добре. Стига. — Той стана и излезе от стаята.

Тя го чу да отваря и затваря вратата към мазето, където Дан му беше направил стая, когато навърши пет. Долу беше момчешки рай, с ексбокс, телевизионна дивиди уредба и тромав, но мощен компютър; освен това там се намираше колекцията му от динозаври, всичките нарисувани с невероятен реализъм, както и комплектът му влакчета, който включваше железопътни линии, осветени къщи, улични лампи и безброй локомотиви и вагони. Щеше да си играе с влакчетата в тъмното с часове, да говори е гласовете на стотици машинисти и пътници, всички измислени от него — животът им се развиваше и променяше през годините. Кейтлин мислеше за влаковия комплект като за безкраен роман и за момчето си като за гений творец на светове, също както беше гений в математиката.

Вниманието, с което се отнасяше към всичко моделирано, произтичаше от способността му да се съсредоточава. Дори когато беше малък, не беше непохватен. Когато стана на осем, един ден, докато почистваше, тя откри, че малките човешки фигурки във влаковия му комплект са с различно оцветени очи, досущ като живи.

Беше го обикнала толкова много тогава — докато разглеждаше малката костюмирана фигурка, с вратовръзка, толкова миниатюрна, че трябваше да я гледаш под лупа, за да различиш шарките, които бе нарисувал върху нея. А по-късно го слушаше през нощта, късно през нощта, как си говори сам и разбираше, че всъщност рецитира книга, която е прочел може би години преди това, по памет, само за да й се наслади отново.

Конър и Дан отпразнуваха завършването на стаята, като поставиха табела на вратата: „Зоната на Конър“.

Отпразнуваха събитието и по доста по-различен начин по-късно същата нощ. Домът им беше типична вилна къща с градина, която я отделяше от трите съседни, стените бяха от тънко дърво. Кейтлин и Дан не смятаха, че тяхното изключително чувствително дете трябва дати чува как правят секс. Но през тази нощ най-накрая използваха леглото си по предназначение, вместо да се опитват да са възможно по-тихи, да замръзват при всяко проскърцване и да снижават виковете си до приглушени стонове.

— Дан — каза тя, като влезе в кухнята. — Доста неприятно. Поли е организирал празненство, но Конър не е поканен.

— Боже-боже!

— В момента момчетата са навън и си играят с фенерчета. Подозирам, че го правят нарочно.

— Децата често са жестоки.

— О, чакай, получих имейл от Марси Котън. За теб.

— Така ли?

— Стигнали са дотам, че искат мнението на всички преподаватели.

— О, Боже!

— Дадох ти фантастична оценка.

— Какво облекчение.

— Стига де! Какво друго можех да направя?

— Да кажеш истината като всички. Ужасно досаден съм на лекции.

— Напротив, всъщност си интересен. Просто физиопсихологията е скучна. Както я преподават повечето лектори, направо да паднеш от клона. При теб птицата просто отлита.

— Скучното си е скучно. Би било по-добре да използвам марионетки или да организирам карнавали.

— Бих предпочела всеки друг за оценител, честно.

— Да, и аз. Но мога да се справя с нея… надявам се поне.

— Едва ли ще успееш, но нищо.

Дан я прегърна.

— Милата ми…

Отдолу се чу трясък.

— Току-що изрита стената — каза Кейтлин. — Какъвто бащата, такъв и синът.

— Може би един мъжки разговор ще е подходящ.

Едно от най-ценните качества на Дан Калахан, за когото сърцето й й бе нашепнало да се омъжи, беше, че той наистина беше добър баща — което не беше лесно с дете като сина им. Но надареността и трудният характер на Конър го правеха изключителен и тя си мислеше, че това е достатъчна награда за любовта и грижите за детето им.

— Мъжки разговор е много добра идея — съгласи се тя.

Докато слизаше, Дан забеляза, че табелката „Зоната на Конър“ е свалена от вратата: боята на места се беше олющила, трябваше да я оправи. Но не веднага. Понечи да отвори вратата, после премисли и почука.

Миг тишина, последван от ядосано:

— Влез.

Стаята беше тъмна, влакчетата вървяха. Конър стоеше приведен над таблото като алчно божество — беше някак странно зловещ. Всъщност Дан по принцип възприемаше Конър като странно зловещ — беше наистина прекрасно дете, обичаше го до полуда… но имаше нещо изначално зловещо около човек, който вероятно е по-гениален от Шекспир и определено по-умен от него — много по-умен.

— Здрасти. Виждам, че си разкарал „Зоната на Конър“.

— Тъпо е.

Миниатюрно влакче, прекрасно изработено, профуча по релсите, мина през кръстовището и ускори към гората, а после се върна към града, като подмина гаража на Анди, магазина за шапки на Сил и плод-зеленчука на Картър. Бариерите се вдигаха и спускаха, а фигурките вътре стояха неподвижни, сякаш сковани от ужас.

— Не е ли малко бързичко?

— Превишил съм ограничението за скоростта и може би всички ще умрат.

— Боли, момче. Така е. Понякога просто трябва да го приемеш. Да разбереш къде грешиш и да не повтаряш същата грешка. По този начин не губим приятелите си.

Конър увеличи мощността на трансформатора и влакчето се изстреля от релсите, профуча през дърветата и се разби на пода. Покривът на вагончето се отчупи и половината фигурки изпаднаха. Конър скочи, сграбчи останките от влакчето и ги тресна в плочките.

— Внимавай, ще убиеш и пода. — Дан тръгна към него, но момчето вече беше в другия край на стаята.

— Трябва да разкарам всичките тия детски идиотщини — извика ядосано. — Аз съм загубеняк, татко. Малко момченце. Всъщност малкото момченце.

И се тръшна на леглото. Дан седна до него.

— Конър, с майка ти сметнахме, че трябва да прескочиш няколко класа. Ти се отегчаваше в трети клас. Можеше да решаваш всички задачи, беше прочел всички книги.

— Все още мога да решавам всички задачи и да прочета всички книги. Единствената разлика сега е, че съм изродът в класа, татко. Изродът!

— Не си изрод. Просто си по-умен от повечето хора.

— Знаеш ли с кого се чувствам най-близък? С малкия Хамнър. Знаеш ли кой е?

Дан се сети, че Хамнърови имат малко момче, страдащо от синдрома на Даун.

— Онова бавноразвиващо се?

— Именно. Още един изрод. Трябва да ни сложат заедно.

— Ти имаш свръхнадарен ум — кой би могъл да каже какво ще е способен да сътвори някой ден? А умствено малкият Хамнър винаги ще си остане на единайсет години.

— Всъщност е на четири. Умствената му възраст имам предвид.

— Добре, нека разнищим проблема. Какво точно стана, че не те поканиха?

— Казах ти — аз съм момченце. А момченцата нямат място там.

Навремето Дан беше тормозил другите деца. Детството му бе изпълнено с кошмари, толкова много и толкова наситени, та подозираше, че като малък може да е бил насилван. Често ходеше на риболов с един възрастен мъж, съсед. Обикновено ги придружаваше чичо му Франк, а Франк беше и до днес най-почтеният човек, когото познаваше. Но някой път беше сам с господин Емърс навън по цяла нощ… и неведнъж се бе питал какво ли се е случвало тогава.

Спомняше си странно насилие. Писъци. Беше налазен от мухи. Може би това бяха фалшиви спомени за неща, които господин Емърс беше правил, нередни неща, които не трябваше да се правят.

Дан беше изпълнен с гняв и едър, затова тормозеше по-малките деца — риташе ги, вземаше им парите, тормозеше ги по какъвто начин се сетеше. Така че можеше да разбере мъчителното безсилие на Поли Уорнър и останалите момчета, както и наранените чувства на собствения си син. Прегърна Конър през раменете.

— Нещата не бяха такива преди седмица. Дори преди два-три дни.

— Знаеш ли какво са направили? Клуб. И са го кръстили Конъроразбивачи. Умно име, схващаш ли? Всеки в седми клас трябва да е Конъроразбивач — с изключение на мен естествено. — Гласът му секна.

Дан видя как лицето му се изкриви от болка. Като в агония.

— Съжалявам, Дан, пак започвам да се държа като момченце.

— Виж, аз бях побойник в училище. Щях да съм Конъроразбивач. Със сигурност. Но аз също плачех. И бъди сигурен, че Поли Уорнър и останалите са също толкова уязвими. Те са малко по-развити от теб физически, Конър, но умствено ти си на друга планета. В друга вселена.

— Именно. И тъкмо в това е проблемът. Това е унижението на Конър Педала.

— Ти не си обратен, нали?

— Не знам — нали още не съм навлязъл в пубертета. И внимателно, без да го натрапваш, кажи на мама да престане да се хвали с мен пред другите майки.

Това вече беше учудващо. Кейтлин едва ли можеше да се нарече прекалено хвалеща се с отрочето си майка.

— Не мога да си представя, че е казала такова нещо.

— Тя ме нарича „гений“. „Моят син е гений“, така казва. А знаеш ли, че госпожа Уорнър ненавижда това? А също и госпожа Тейлър, и госпожа Фиск, и навярно всяка друга съпруга на преподавател с дете в Бел Атачед. Защото те всички искат генийчета, Дан. Това е колеж, нали? Това са хора, които работят в колеж! И след като наистина съм гений, те ме ненавиждат. Така че дай на децата подобно основание — родителите им да не могат да понасят някой техен съученик — и горкият нещастник ще се окаже на топа на устата.

Дан разбираше защо от гледната точка на Конър интелигентността изглежда като недъг. Беше неприятно, грозно беше да го гледа как е принуден да се чувства унизен заради този толкова рядък дар.

Едно от нещата, които трябваше да приеме за Кейтлин, след като я обичаше и искаше да е неин съпруг, беше, че за нея Конър е център на вселената. Беше такъв наистина, детето мечта на всеки преподавател, а тя беше преподавател.

— Майка ти винаги се е хвалила, Конър.

— Наистина ме подлудява.

В този момент фенерчетата започнаха да просветват и в техния двор: момчетата явно идваха насам.

— Страхотно — промърмори Конър и изгаси нощната лампа.

За кратко Дан се надяваше момчетата да идват да извикат сина му на празненството, но когато ги чу да крещят името му, разбра, че всъщност искат да изразят омразата си… и за нещастие превъртя. Скочи към стъклената врата, която водеше към двора.

— Дан, моля те, качи се горе.

— Конър, тези деца нямат работа в нашия двор!

— Моля те!

Дан отвори вратата. Конър дръпна чаршафа над главата си. И тогава Дан чу блъскането — някой удряше по басейна в градината с нещо — цепеница или може би чук.

— Добре, стига вече — извика той и с широки крачки тръгна към момчето, което блъскаше по басейна. Не го познаваше. Щом го видя, то побягна, но Дан успя да го хване за яката.

Хлапето замахна и го удари под ребрата. Останалите не бяха хукнали да бягат. Поли Уорнър каза почти отегчено:

— Пусни го, Дан.

Дан отнесе непознатото момче до оградата и го хвърли от другата страна.

— Махайте се оттук, нахалници такива. — И като сграбчи Поли, който си тръгваше, каза: — Засрами се.

Поли изпръхтя — сподавен смях. Само някакво чудо попречи на Дан да го удари. Вместо това мина покрай него и закрачи към алеята за паркиране на Уорнър.

— Напусни собствеността ми — изкрещя след него Поли.

Дан заблъска по предната врата. След секунди Маги отвори. Дан беше толкова вбесен, че в първия момент не успя да намери думи и двамата просто се гледаха мълчаливо. Накрая той заговори:

— Дръж тези вандали по-далеч двора ми, Маги, или ще повикам полиция.

— Какво има, Дан?

— Поли насъска бандата си да разбие басейна ни, по дяволите! Няма да оставя тази работа така, Маги. Ако трябва, ще се видим в съда. Поли може и да не харесва вече Конър. Това си е негово право. Но когато започне да чупи имуществото ни — това вече няма да го позволя.

Жената подвикна:

— Поли? — После повтори по-високо: — Поли!

Момчето дойде. Изобщо не изглеждаше изплашено, отбеляза Дан. Поли Уорнър възмъжаваше. Рижите му мустачки потъмняваха, очите му бяха станали сурови.

— Ти ли си удрял по басейна им?

— Не.

— О, ти беше — или някое от приятелчетата ти. Мисля, че са направили банда, Маги. Как се казва бандата ви, Поли?

— Нямаме банда.

Маги сложи ръка на рамото му.

— Къде е Конър, Поли?

— Не го пуснаха да дойде.

— Не! Те са го отрязали и бандата се нарича Конъроразбивачите. Нахлуха в двора ни с намерението да чупят и да правят вандалщини. Не мога да допусна това, Маги.

— Добре. — Маги се обърна към къщата и се провикна: — Ей, я елате тук! — Момчетата започнаха да идват — на групички от по двама-трима. Бяха достатъчно малки, за да ги е страх. — Празненството свърши, деца. Обадете се на родителите си и им кажете да ви приберат. Можете да изчакате на верандата — не ви искам в дома си. Вече ми счупихте пречката на вратата на хладилника.

— Не беше нарочно, мамо.

— … а сега и съседите се оплакват… Дойде ми до гуша. А ти си отивай в стаята, младежо.

Поли понечи да възрази, но тя го перна по врата.

— Научи се да си подбираш приятелите, глупчо.

Момчето се качи горе със зачервено лице, бореше се със сълзите си.

Докато Дан си тръгваше, другите момчета наизлязоха зад него. Наредиха се на верандата, започнаха да дъхат на ръцете си — беше си студено — и зачакаха родителите им да ги приберат.

Дан мина през двора; усещаше студа през памучния си панталон и тънкия си пуловер. Децата наистина порастваха, и това беше тъжно. Миналия юли, помисли си той, беше най-хубавото лято на Конъровото детство. Спомняше си летните дни от собствения си живот. Беше се превърнал в някакво водно същество, като всички деца, които живееха покрай езерата на Мадисън.

Отиде до басейна. Луната изгряваше и на светлината й видя, че малкият гад си е свършил работата добре: фибростъклото на басейна се беше напукало.

Докато се прибираше, нещо привлече погледа му — проблясък, помисли си, идващ някъде от запад, откъм града. Експлозия? Не последва никакъв тътен, така че едва ли беше взрив. Нищо никога не се случваше тук, така или иначе… освен детски пакости. Децата бяха проблем във всяко колежанско градче. Отегчени, разглезени, умни, преподавателските деца бяха пословични дразнители във всеки кампус на университет, където беше работил.

Прибра се и внимателно обясни на Конър какво се беше случило.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Като отидеш на училище в понеделник, ще те посрещнат все едно нищо не се е случвало.

— Много се радвам.

— Сериозно. Просто попрекалиха. Те се изпитват, опитват се да разберат какви искат да бъдат — не са като теб, много по-елементарни са, ако трябва да сме честни. И макар да са по-големи, в много отношения са доста по-незрели.

— Дан, ще проучиш ли условията в уилтънското училище? Наистина не мога да се върна в Бел Атачед. Мисля, че тамошното училище — как се казваше, „Полковник Саундърс“? — е доста добро. А и футболният им отбор е жесток. Кой знае, може пък да се впиша.

Дан разбра, че не може да направи нищо повече, така че се качи горе да докладва на Кейтлин.

Докато излизаше, Конър каза:

— Обещай ми. Обади се в училището в Уилтън.

— Това ще е първата ми задача в понеделник.

— Правят тренировъчен лагер в Локридж. Мога да пътувам всеки ден с автобуса от Луисвил. Няма нужда да живея в бунгалата, не е проблем да съм навреме.

— Да, това също е възможност. — Дан се обърна да излезе и за своя изненада видя момче, застанало точно пред верандата. Силуетът му ясно се очертаваше на лунната светлина. Не беше от неандерталците от къщата на Уорнър. Изглеждаше по-малък от Конър, което беше много странно, тъй като синът му беше най-малкият на Оук Роуд, а освен фермата на Нидердорфер от другата страна на пътя в радиус от пет мили нямаше други къщи.

— Имат ли Нидердорферови деца? — попита той разсеяно, докато пристъпваше навън. Не чу отговора на Конър.

Верандата беше в сянка, но детето беше осветено от лунната светлина.

И в този миг нещо разтърси Дан, удари го като чук по главата. Той се озова в шумно ехтящо пространство, гледаше надолу през кръгла дупка към блестяща сребърна повърхност също като тази, под лунна светлина също като тази. И изпита копнеж, толкова силен, та му се стори, че кръвта му спира, и в гърдите му се зароди чувство на загуба, което не можеше да потисне. За момент се почувства, сякаш беше откъснат от земята, и падна напред.

Следващото, което усети, беше, че някой го вика. Отдалеч.

— Татко! О, Господи. Мамо! Мамо!!!

Чу стъпки и осъзна, че е паднал, а главата — главата го болеше. Сигурно я беше ударил. Кейтлин и Конър стояха над него и го гледаха ужасени.

Трябваше да ги успокои.

— Ооо — изпъшка той.

— Дан, Не ставай!

Той приседна.

— Май се зашеметих сам.

— Какво стана, скъпи?

— Бях… — Огледа тъмното студено пространство. — Ударих си главата. В някоя от гредите. Помислих, че децата са се върнали.

— Кои деца?

— Поли и приятелчетата му.

— Какво са правили в нашия двор?

— Дълга история, мамо. А и там имаше нещо. — Момчето посочи. — Имаше… Сова — точно там. Точно над басейна.

В тъмния двор не се виждаше нищо освен самия басейн, сив под лунните лъчи, и отвъд него ивицата дървета, отделяща петте къщи от царевичните полета, зад които бе Уилтън Роуд.

Нищо повече не се спомена за инцидента. Кейтлин остана известно време при сина си. Вече беше разбрала какво се е случило. Маги се обади да се извини. Момчетата бяха прекалили. Поли щеше да поднови старото приятелство, тя щяла да следи за това.

Остави сина си да слуша диск на Ленард Коен, още една от многобройните му чудатости. Не дай боже някое от другите деца да намереше тези дискове или аудиокнигите като невероятно неясния безкраен „Финеган“ на Джойс, от който Конър извличаше също толкова необяснима наслада. Може би дори го разбираше, кой знае?

Кейтлин качи бутилка вино и две чаши в спалнята. Пийнаха. Нямаше да мислят за Конър до сутринта. Легнаха си, замаяни от виното, лъчите на залязващата луна падаха върху голите им тела.

— Искаш ли да опитаме? — попита Дан.

— Без предпазни мерки?

— Без нищо.

Тя го целуна.

— Да, искам.

— О, добре. — Той вдигна чашата си. — За следващия гений Калахан. Ако го направим.

— Добре, чуй ме… наистина го искам, но сега не е подходящият момент, Дан, и ти го знаеш.

— Ще получа назначението.

— Надявам се. И когато го получиш, ще го отпразнуваме. — Тя се засмя. — Като направим нещо толкова значимо, колкото е още едно дете. Дан, ако не го разбираш, тогава.

— Назначението ще дойде.

— Марси е сложна и трудна личност.

Той се отпусна в леглото. Кейтлин сложи ръка на главата му.

— Сигурен ли си, че си добре, Дан?

— Напълно.

— Тогава знаеш, че долу няма никаква греда, в която би могъл да си удариш главата. Значи не това се е случило.

Знаеше го. Беше допуснал, че може да е пристъп. Беше получавал пристъпи като дете — винаги започваха със сияние, от светлините на планетария му, което го пренасяше в странна ехтяща стая, където имаше невъобразими неща, човешки тела без кожа, огромни мухи — а с настъпването на утрото се събуждаше напълно нормално.

Никога не беше разказвал на никого за тези пристъпи и нямаше намерение да ги споделя с Кейтлин точно сега. Навярно те бяха една от причините да се заеме с физиологичната психология. Тъкмо собственото му страдание беше породило интереса му към функционирането и странностите на мозъка.

Заспаха, свързани в спящия свят на хората, място, което е различно през нощта, което невинаги е точно каквото изглежда.

Не спяха сами обаче. Наблюдаваха ги. Внимателно. Умове, много различни от техните, с цели и нужди отвъд въображението на Калаханови, си направиха изводи от видяното и започнаха да действат съобразно тези изводи.

Късно през нощта умовете се задействаха и Марси Котън стана поредната жертва на огромен и необясним ужас.

А после нещо се обърка. Много, много сериозно.