Уитли Стрийбър
Сивите (20)

Глава 20

Конър и Поли се събудиха късно и трябваше да бързат за училище. Когато Поли видя смесицата от щир, покълнала пшеница и кисело мляко, не потърси обяснение, а с благодарност изяде бекона и яйцата, които Дан, само по зелени шорти и големи пухкави чехли, му подаде. Но пък гледаше невярващо как Конър поглъща приличащата на повърнато каша.

Конър беше призовал извънземни, което си беше невероятно, но ето че сега лакомо лапаше тази противна здравословна закуска. Никой не можеше да се храни така и да очаква да му се размине. Поли беше поел задължението да поддържа репутацията на Бел Атачед като готино училище.

— А какъв ти е обядът? — попита той. Щяха да се отбият до тях, за да вземат неговия, който се състоеше от чипс, сандвич с шунка и шоколадче.

— Обядът ми? — Конър отвори зелената пластмасова кутия на кухненския плот. — А, чудесно. Кълнове от люцерна. Органичен хумус, много е вкусен — ако искаш, ще ти дам да опиташ.

Извънземни или не, Поли разбра, че Конъроразбивачите трябва да продължат.

— Звучи страхотно, но вкъщи ме чака тъпият ми сандвич с шунка.

Дан ги слушаше с половин ухо. Конър явно някак си беше успял да се справи със ситуацията. Значи беше по-социално приспособим, отколкото изглеждаше. Толкова по-добре.

През тази неспокойна и безсънна нощ Дан беше взел решение. Щом получеше постоянното назначение, щеше да направи немислимото. Щеше да препрати резюмето на дисертацията си и да се съсредоточи изключително върху училища в големи градове далеч оттук. Хоноруваният преподавател беше академичен просяк. Да си хабилитиран, с постоянно назначение, беше по-важно, та дори да си в някой от по-малко престижните колежи.

Причината, поради която щеше да го направи, беше, че искаше да закара семейството си колкото може по-далече от откритите пространства и мрачните нощи. Най-добре бе да отгледа изключителния си син в многолюдния Манхатън или на подобно място. Конър беше уязвим и инстинктите на Дан му подсказваха, че преместването в по-населена област ще го защити по-добре.

Колкото до Кейтлин, тя вече беше започнала да загърбва историята с Марси. Обличаше се за сутрешните си лекции, докато слушаше как тримата трополят долу. Едва успя да повярва в успеха на Конър да възстанови отношенията си с Поли. Вечерта му беше ядосана, но сега се гордееше с него.

Изтича надолу по стълбите и целуна своите „мъже“. Целувката бе приета с мило безразличие от сина й и с изпълнен с надежда поглед от страна на съпруга й.

Остави го да я прегърне. Това семейство беше нейна отговорност и нейно постижение. Нямаше да го остави да се разтури само защото Дан беше направил нещо глупаво, а тя се чувстваше унизена.

— Мъжете са глупаци — казваше й майка й. — Винаги очаквай най-лошото.

Баща й наистина беше глупак — бе изчезнал от живота им и беше превърнал нея в сираче, а майка й във вдовица.

Досега думите на майка й никога не се бяха оказвали неверни.

Лорън Глас се събуди от тропане по вратата. Отначало се стресна, после се уплаши. След това си спомни кода, който Роб й беше дал — чукаше се точно по този начин. Така или иначе вратата на една мотелска стая едва ли щеше да задържи Майк Уилкис или горилите, които той можеше да изпрати.

Все още нямаше други дрехи освен тези, които носеше, когато Майк я беше нападнал, така че се скри в банята и се уви в хавлия, преди да открехне вратата.

— Колко е часът?

— Седем без десет. Време е.

— Какво ще правим?

— Ще се опитаме да разберем къде е детето, дали наистина е тук, или това е някакъв вид заблуда, създадена, за да насочи Уилкис по погрешна следа, в който случай ще се съсредоточим върху теб.

Неговият живот преди нейния, това беше достатъчно ясно.

— Сивите не защитават ли детето?

— Вече нямаме връзка със сивите. Знаеш го.

— Да, знам го. И трябва да ти кажа, че не съм убедена в способността им да разбират рисковете, които съществуват в нашето общество. Те знаят как действа мозъкът ни, но не мисля, че възприемат реалността по същия начин като нас. Налага се да предполагаме, че са неспособни да реагират адекватно, ако детето бъде нападнато.

Докато се връщаше в мотела след ранния крос, който правеше всяка сутрин, Майк Уилкис видя — от триста-четиристотин метра — двама души да се качват в служебна кола на Американските военновъздушни сили. Мъж и жена. Колата беше точно пред стаята му.

Реши, че е някакъв разследващ екип на военновъздушните сили, без съмнение заради случилото се вчера, когато Лорън Глас се беше появила в Райт Пат, след като я беше обявил за загинала при изпълнение на служебния й дълг.

Веднага се обади по мобилния на Чарлз.

— Здравей. Извинявай, че те безпокоя. Дотук мина добре, поне пътуването беше безпроблемно. Обаче сега се появиха някакви цивилни, душат наоколо. Прилича на екип за арест. Искам да ги махнеш от главата ми.

Бързо затвори и се освободи от телефона — извади батерията и го хвърли в канавката. Носенето на такъв апарат беше равносилно на това сам да си нарисува мишена върху челото. Ако имаш мобилен телефон, независимо дали включен, или изключен, може да те проследят от 25 000 мили височина с „УочСтар“, сателит за наблюдение.

Имаше над десет фалшиви самоличности. Дори не ги помнеше всичките. Повечето бяха почти съвършени, дадени му от Агенцията за разузнаване, и биха издържали и най-щателните проверки. Други, събирани според нуждите през годините, бяха по-малко надеждни. Но всички освен две се водеха някъде в документацията на американското правителство.

Така че за момента можеше да избира само от две самоличности. Реши да продължи с тази на търговския пътник, която беше използвал нощес. Отиде до близката бензиностанция и помоли служителя да го упъти към най-близката агенция за коли под наем. Имаше дванайсет часа, за да извърши сложна поредица от действия. После се задаваше нощта и тогава вече го чакаше наистина сериозната работа.

Тримата Крадци наблюдаваха как Конър излиза и го возят до училище. Засега нямаше заплаха за безопасността му. Искаше им се да са дори по-близо до Конър, отколкото гласяха разпорежданията на Кошера. Момчето беше тяхно създание, а умът му беше градина от скъпоценности. Искаха да вкусят от богатите му чувства, но той беше твърде ценен, за да го смущават по този начин.

Понеже като вид бяха много близо до смъртта, сивите се ужасяваха от нея. Основната част от населението им беше сама в безкрайността на космоса, незащитена нито от атмосферата на планета, нито от звезда-кърмилница — техните собствени отдавна бяха станали жертви на времето. Сега сивите пътуваха в механичен свят в едно, както мнозина смятаха, напразно дирене и колективният им разум копнееше за забвение, тревожеше се, но продължаваше да се държи.

Крадците бяха прекарали голяма част от нощта, като летяха над града, подслушваха хората, които можеха да чуят чрез импланти, и се опитваха да установят дали някой от тях иска да навреди на съкровището им.

Предната нощ бяха изпълнили инструкциите на Кошера и бяха подготвили Конър за получаването на дара, който трябваше да му бъде даден. По този начин се бяха оказали близо до него и се бяха влюбили в него по начина, по който се влюбваха в хората — мигновено, както родителите обикват децата си, както фермерите се радват на хубавия си добитък, както любовниците жадуват душата, която обичат.

Частта от Кошера, която хората наричаха Адам, беше дадена на хората преди години с надеждата, че Адам, след като е изложен на тяхното въздействие, ще развие в мозъка си структури, които ще му позволят да направи нещо, недостъпно за никой сив — всъщност това беше просто идея, теория, може би надежда, и при това вероятно обречена. Надяваха се Адам да се слее с момчето, по-точно да се влее в него и да стане негова част.

Скоро Адам щеше да опита. Сега чакаше в една празна конюшня, на дъното на някаква ясла. По-късно, когато паднеше мрак, щеше да завърши мисията си. Повтаряше си, че не е уплашен, но беше ужасен. Това беше смърт, но странна смърт. Нямаше да е забвението, което беше в центъра на дългите объркани драми, които вълнуваха Кошера, а по-скоро собственото му обричане на някакъв вид жива смърт. Или не точно? Може би след като мислите и знанието му се прелееха в Конър, щеше да изчезне напълно?

Вслушваше се в шумоленето на буболечките в сламата и сънуваше безформени, неспокойни сънища.

Тримата Крадци бяха запленени и ужасени от задачата, възложена на Адам. И като всеки сив в уединението на собствените си мисли, изпитваха ужас.

На повърхността обаче бяха благодарни и че той прави този опит, и че на тях не им се налага да се заемат с това.

Сивите в разузнавателната група имаха различни човешки гени, взети оттук-оттам — всичко, което успяваха да използват, и бяха много по-здрави от основната група. Тримата Крадци например имаха човешка кръв, изпълнена с енергия, а не изкуствената слузеста течност, която поддържаше тези от основната група. Не бяха откраднали тази кръв — бяха я произвели и бяха нагодили телата си към нея, и сега я използваха като своя. Това ги правеше по-бързи, по-умни и също така, мислеха си, по-способни да разбират хората.

Тримата Крадци наблюдаваха Конър. Искаха да се приближат, но не можеха да слязат сред тълпата и да останат невидими. Не можеха да синхронизират движенията си с повече от два-три чифта очи. Затова не можеха да влязат в училището, можеха само да наблюдават. Това беше причината да действат през нощта, когато хората бяха сами.

Конър беше прекарал неспокойна и страховита нощ и сега седеше в час по история, отегчен до смърт, защото учителят явно не разбираше събитията от Наполеоновите войни, които преподаваше. Загубата на французите в битката при Бородино през 1812 година беше довела неизбежно до политическата структура на модерна Европа и обсъждането как точно е станало можеше да е интересно. Вместо това трябваше да слуша ненужни глупости за подаграта на генерал Кутузов и за обилния обяд на Наполеон.

Гърдите го боляха. Приличаше на изгаряне, но не беше. Знаеше, че е видял сивите, но сега всичко изглеждаше странно нереално, сякаш се беше случило с някой друг… или въобще не се беше случило.

Това го безпокоеше. Знаеше, че ги е видял. Спомняше си ги, обаче по несигурния начин, по който човек си спомня сън. Разбираше, че това е станало, защото преживяването бе твърде странно, но въпреки това се безпокоеше. Той искаше тези спомени. Знаеше, че сивите са тук поради някаква причина и че очевидно се интересуват от него. Но каква беше причината и защо той?

В междучасието в десет и петнайсет отиде при Поли, преди той да успее да се присъедини към Кен и Уил, й го попита:

— Помниш, нали?

Поли спря да набира комбинацията за отваряне на шкафчето си, сведе очи и каза тихо:

— Да.

— Поли, страх ме е.

— Мен не ме беше страх, когато се събудихме, но сега и аз съм уплашен.

— Да, същото се случи и с мен. Не искам да се прибирам вкъщи. Не искам да съм там през нощта.

Поли го погледна с празни очи и каза:

— Без мен, Конър. Не искам да виждам тези неща пак, никога.

— Но аз не мога да се справя сам.

— Разбира се, че можеш. Ти си умен поне колкото пришълците. Мисля, че те преследват точно заради това. Защото можеш да се справиш.

Гърлото на Конър се стегна, очите му се напълниха със сълзи.

— Не мога — отрони той.

Високо горе тримата Крадци почувстваха страха му и се събраха по-близо, тласкани от собствената си тревога. Какво му ставаше? Беше ли в опасност? Безпомощно наблюдаваха пурпурния страх да изплува над трептящата мъгла от чувства, която витаеше над училището като многоцветен дим. Можеха да разберат, че страхът е на Конър. Можеха и да говорят с него, но не смееха. Предната нощ бяха направили с него нещо, което никога не бяха постигали с други човешки същества: да оформят в съзнанието му думи, които той да може да чува и на който да отговаря — думи, а не образи.

Не смееха да го правят сега, защото това можеше да го хвърли в паника, а подобно нещо очевидно можеше да е опасно.