Уитли Стрийбър
Сивите (24)

Глава 24

Конър се събуди и осъзна, че не е в леглото. Чуваше вятъра. И беше… прав.

Отвори очи. Бели летящи точици. Студ. До него имаше нещо кожесто. Това беше невъзможно, така че пак затвори очи. Отвори ги отново само за секунда, видя тъмнина, изпълнена с хиляди бели точици, и пак ги затвори. Направо ги стисна всъщност.

Обмисли ситуацията. Гостите си бяха тръгнали, той си беше легнал, майка му беше дошла в стаята му, гледаше го, после внезапно се разплака — избухна в сълзи без никаква причина. После дойде Дан и баща му и майка му се прегърнаха. След това се качиха в стаята си. Той пък беше заспал.

Без да отваря очи, се опита да разбере какво всъщност става.

И разбра: движеше се по улицата, но не ходеше, а по-скоро се плъзгаше във въздуха.

Което не можеше да е вярно, следователно все още спеше.

Отвори очи. И видя къщата — отдалечаваше се зад него.

Всичко това изглеждаше като сън, носеше усещането за сън, но звучеше и миришеше като истинския свят.

Много объркващо. С други думи — не беше сън, и все пак бе невъзможно да е реалност.

За секунда му се стори, че чува часовника в дневната, но беше вятърът — блъскаше се в клоните на боровете на Изгубената земя, както Конър беше нарекъл големите дървета оттатък улицата.

Дърветата се приближаваха, а домът му се отдалечаваше. Около него подскачаха три големи кожести глави.

Задави се, понечи да изкрещи, но се овладя. Трябваше да остане спокоен. Това беше контакт, трябваше да покаже всичките си способности и целия си интелект. „Можеш да се справиш“, каза си.

Но те го бяха похитили.

Добре, това беше лошо, той беше отвлечен от тези създания, нямаше съмнение и не можеше да бъде отречено. Можеше ли отвличането да е за добро? Ако наистина искаш да се срещнеш честно с някого, защо просто не позвъниш на вратата?

Осъзна, че чува нещо странно в лявото си ухо, нещо като дълбоко виене, ако подобен звук можеше да съществува. Посегна към ухото си и докосна слушалка. После видя, че едно от едроглавите същества носи емпетри плейър. Оттам не се носеше никаква музика, само този странен шум.

Извади слушалката от ухото си и веднага падна в една пряспа. За миг остана да лежи, мъчеше се да разбере на какъв принцип работи устройството. Беше звук, звук, който му позволяваше да преодолее гравитацията. Как ли работеше? На какъв принцип? Не, да не се беше побъркал — щеше да го разгадава по-късно това проклето нещо!

Създанията кръжаха наоколо с отворени уста и ръце, опрени на бузите. Не изглеждаха застрашително. Всъщност точно обратното — също изглеждаха уплашени. После едно от тях протегна слушалката към него, не към ухото, а към ръката му.

Той се вгледа в нея. Те се рееха и клатеха глави.

„Моля“, появи се приятно звучащ глас, същият, който беше чул при предишната среща с извънземните, когато и Поли беше с него.

Не, нямаше да ги последва в гората. Побягна към къщата.

„Какво можем да направим, за да ти помогнем да не крещиш?“

„Той не крещи, глупако, той бяга.“

Конър затича по-бързо, краката му затъваха в снега.

— Татко! Мамо! Помогнете ми! Помогнете ми!

Съществата жужаха около него като гигантски мухи. Онова със слушалката летеше точно пред него, лице в лице — и през цялото време му я протягаше.

Къщата беше по-далече, отколкото си мислеше. Беше трудно да тича през снега.

После създанието сякаш се устреми към главата му. „Съжалявам! Съжалявам!“

Слушалката пак беше в ухото му и той пак увисна във въздуха. Отново я измъкна и падна в снега, изправи се, побягна…

Влезе в двора, падна, изправи се, подхлъзна се на заледените камъни и падна пак. Запълзя, стигна до вратата, надигна се и задърпа дръжката.

Заключено.

— Татко! Мамо!

Малката лампичка на звънеца светеше. Той посегна да го натисне.

„Трябва.“

„Не можем.“

„Конър, престани!“

„Влез в него, идиот такъв. Веднага!“

И тогава Конър усети нещо, което са изпитвали съвсем малко човешки същества. Почувства как нещо се движи в тялото му, приплъзва се нагоре по червата му, сякаш е живо.

 

 

Разбира се, тримата Крадци можеха да го зашеметят с малка струя газ и да го отнесат, където си поискат, но не ставаше въпрос за това. Кошерът беше наясно, че Конър трябва да бъде опитомен.

 

 

Ужасен, Конър се погледна. Гърдите и коремът му бяха голи, горнището на пижамата се вееше разкопчано. Нещо грееше през тялото му и минаваше през гърдите му нагоре към главата. Ярка светлина гореше под кожата му — във формата на змия, която се усукваше и се извиваше в него.

Той извика, опита се да стисне гърдите си с ръце — нещото се стрелна в главата му и викът секна. Главата му за миг заблестя толкова силно, че целият преден двор засия. Висулките лед по капаците на прозорците отразиха синя светлина, ярка като фотографска светкавица.

После стана тъмно. Наистина тъмно. Защото Конър вече го нямаше… никъде. Не гледаше през собствените си очи, не това беше усещането. Това, което усещаше, беше толкова странно, че той трудно можеше да го повярва, но истината беше, че му се струваше, че е погълнат от тялото си, сякаш се беше озовал в собствения си стомах.

Това беше толкова съвършено ново, че дори не можеше да го осмисли, камо ли да го обясни. В действителност беше под въздействието на електромагнитно поле, приложено много внимателно към два милиона определени неврона в мозъка му. Не беше магия. Не съществува магия. Съществува само неизвестното — в случая много стара емпирична наука, огромни познания за функционирането на мозъка и тялото.

Обективно прецени, че е някакъв вид илюзия. И въпреки това страхът беше ноктеста лапа, стиснала сърцето му.

Усети как тялото му се обръща и започва да се отдалечава от къщата. Колкото и усилия да полагаше, не можеше да се върне в главата си и да възвърне контрола върху движенията си.

Опита се да повика баща си, после — обзет от паника — полицията. Не подейства. Не можеше да накара гласа си да се появи. Отчаян, Конър си помисли колко ще тъгуват родителите му — и така и нямаше да разберат какво точно му се е случило.

„Помощ! Моля, помогнете ми!“

„Ние ти помагаме.“

Усети, че се обръща, усети краката си да потъват в снега, усети как се блъска в нещо с гърди.

„Сега ще се отдръпна от теб — каза гласът. — Недей да бягаш.“

След миг започна да се изкачва в тялото си. След още един миг отново виждаше през очите си.

Вятърът повя, боровете застенаха, снегът се посипа. Беше дълбоко в Изгубената земя, толкова навътре, че наоколо нямаше нищо освен борове. Никакви светлини, никакви къщи, просто бледите отблясъци на снега.

„Ние сме тримата Крадци, но не те откраднахме.“

„Напротив, направихме го.“

„Млъкни.“

— Чувам ви.

Никой не помръдна.

Добре осъзнаваше загадката, с която се сблъсква. Забележително, наистина. После видя движение сред дърветата и се появи четвърти сив. Не беше нисък и трътлест като останалите трима. Движеше се с грацията на танцьор.

Спря зад тримата и вдигна дългата си тънка ръка, досущ като индиански вожд или някакъв шаман. Конър не видя мускули. Значи самата кожа съдържаше милиони микромускулчета. Или пружини.

Съществото направи крачка към него. Конър отстъпи. То се приближи.

Конър изкрещя с всичка сила:

— Махни се! Махни се!

После притисна устата си с ръце, наистина изненадан от себе си. Но там имаше повече от един. Конър и другият, малкото дете само в гората, беше все още наистина, наистина уплашено и не се интересуваше от факта, че това е контакт, че е исторически и невероятно важен миг, контакт, който той ще осъществи — съвсем не.

Другият Конър отново пое контрола и побягна, просто хукна, не се интересуваше накъде, по-навътре в Изгубената земя, под и покрай огромните надвиснали дървета, в закътани места, където не беше стъпвал човешки крак.

И колкото повече бягаше, толкова повече ужасеният Конър изместваше любопитния Конър, и толкова по-диво и безцелно ставаше бягството му.

Затрепери от студ. Когато не беше близо до сивите, пижамата не беше достатъчна защита срещу снежната буря. Те правеха нещо, което го поддържаше жив. Любопитният Конър се замисли: „Топлина без излъчване или сгъстен въздух, или нещо друго. Как ли го правят?“

Спря. Дъхът му излизаше на облаци пара, краката му пареха от студ, студът беше нечовешки, като във фризер.

Разплака се като бебе и се свлече на снега. Преглътна сълзите. Изправи се, разтреперан от студ.

Вятърът ревеше сред дърветата, засипваше го със сняг. Беше студен, толкова студен, че пареше, и той зави заедно с вятъра, но и най-силните му викове бяха толкова тихи в сравнение с него, че едва успяваше да долови собствения си глас.

Това беше нелепо. Беше тук, за да мисли, а не да плаче като идиот. Така че се огледа, за да се ориентира къде е.

Не успя.

Заподскача, за да се стопли. Но това не помогна — беше бос насред снежна буря, само по памучна пижама. Беше достатъчно запознат с опасността човек да умре от студ. Ако знаеше и температурата, можеше да изчисли до секунда колко ще издържи, преди да изгуби способността си да мисли и следователно да не може да се надява да оцелее.

Никога не се беше замислял особено за смъртта, но сега го направи, защото му се стори, че след малко ще последва неизбежното. Вече започваше да се вкочанява, а това беше много лош признак, беше предизвестие на наближаващия край. Разбираше това. След малко щеше да заспи, а после щеше да умре — никога нямаше да се събуди.

— Татко! Мамо! Помощ! Ей! Ей!

Смешно, безполезно усилие.

— Сиви! Ей! Готов съм да преговарям. Ей!

Нищо.

Как можеше той, толкова интелигентно момче, да се държи като пълен идиот? Беше провалил контакта и щеше да замръзне и да умре.

Опита се да тръгне, но краката му отказаха да помръднат. Мускулен спазъм, доказателство, че вече измръзва.

Не искаше да умре, преди да е целунал момиче и да е публикувал първата си статия. Преди да е карал кола. Е, като се изключи онзи път, когато с Поли откраднаха колата на Крис Джефърс. Всъщност няколкото пъти. Крис така и не разбра — нали си беше разсеян като професор от филмчетата.

Пижамата му изплющя на вятъра, снегът вече почти не се топеше на лицето му. И той се помоли:

— О, Господи, стига да те има… аз съм Конър Калахан, помогни ми.

Светът потъна в тишина. Той погледна дясната си ръка. Виждаше как снегът се сипе по нея, но не го усещаше. Всъщност усещаше нещо много странно, някакво треперене в петите. Разпростря се по стъпалата му, после го усети и в дланите си. Сетне пропълзя по ръцете и краката му, носеше му топлина, също като дебелото одеяло, с което го завиваше майка му.

А после иззад дърветата се подаде лице — с огромни очи и мъничка уста, изразяваща изненада, страх и загриженост едновременно.

„Господи — помисли си Конър. — Приличат на буболечки.“

„О, не.“

— Няма да бягам, успокой се. Докато ме топлите, сте ми приятели.

„Какво казва?“

„Нямам представа.“

В снега — на тънките си крака — се появи високият сив. Тялото му трептеше от светлина, сякаш беше увито в примигващи преливащи се дъги. Очите му блестяха и дърветата се отразяваха в тях — и сякаш по някакъв начин усилваха светлината. А после той забеляза красива фигура в очите на съществото — човек, излъчващ светлина, съставена от хиляди цветове.

Огледа се, опита се да види този човек. И помръдна ръка, и разбра, че това е всъщност той. Погледна ръката си и видя, че тя изобщо не блести. Блясъкът беше само в очите на сивия. Беше чувал за аурите и че има хора, които могат да ги виждат. Знаеше и какво в действителност съществува около човешкото тяло: слабо електрическо поле, породено от нервната система. Очите на сивия по някакъв начин усилваха способността му да вижда.

Високият сив се приближаваше. Другите трима зажужаха неспокойно.

— Добре — каза момчето. — Аз съм Конър Калахан. Ще го направя. Надявам се.

„Говори ни в главата си. Оформяй думите в съзнанието си, но не ги изговаряй на глас. Ще те чуваме по-лесно.“

Чу го съвсем ясно. Глас, който се появява право в главата ти, сякаш си със слушалки. Опипа за слушалката, но тя беше изчезнала.

— Как го правите?

„Не мога да те чуя.“

— Какво… не. Ъъъ… — „Как го правите?“

„Не знам. Ти си единственият човек, с когото успяхме. С другите трябваше да използваме картини… образи. Те не могат да ни чуят.“

Високият беше съвсем близо. Беше с рядка бяла коса и сбръчкано лице.

„Стар съм. Всички сме стари.“

„Откъде сте?“

„Безкрайно време. Толкова сме стари, че сме загубили историята си.“

„Каква е задачата ви?“

„Ти си задачата ми.“

„Какво значи това?“

Нямаше отговор… всъщност имаше. Високият сведе глава.

„Плачеш ли?“

„Мисля, че да.“

„Защо?“

Сивият тръсна глава, после протегна ръце. Бяха дълги, пръстите бяха като змии, завършващи с нокти. Бавно, с треперещи ръце, Конър също посегна към него. Застинаха. Само няколко сантиметра разделяха пръстите им. И двамата трепереха.

Тримата други приближиха. Рееха се около високия, трептяха от поривите на вятъра.

Високият докосна бузата на Конър — с най-нежните пръсти, които можеше да съществуват. И тези пръсти не само го докоснаха, но имаше и нещо като електрически контакт.

„Малки приятелю, преди десетина минути допирът ми щеше да те накара да побегнеш пак. Но сега не бягаш.“

„Ще се прибера ли вкъщи?“

„Вкъщи…“

„Плачещ.“

„Да, плача.“

Сивият легна на снега. Тримата други го наобиколиха. После стана нещо, което Конър не можа да разбере. Носеха нещо черно, приличаше на буркан, отвориха го, отвъртяха капака за секунда. И извадиха три блестящи ножа.

И докато Конър наблюдаваше изумено, разрязаха високия сив, както баща му кормеше риба.

Убиваха го.

— Не! — изкрещя момчето. — Спрете!

Един от тях се обърна към Конър, размаха ножа и Конър се дръпна, разпери ръце, за да покаже, че няма да им се бърка.

Тримата разпориха сивия от безполовите му слабини чак до главата, разделиха тялото му на две половини. И се видяха вихрещи се светлини, милиони, милиони цветове — и Конър ги позна. Изглеждаха като безбрежно море от звезди, заснето от телескопа „Хъбъл“. Цялата вселена, по някакъв начин смалена и затворена в тялото на този сив.

Тримата го повдигнаха и момчето се люшна във въздуха между тях, вселената се разстилаше във формата на сив, снегът се вихреше около нея, снежинките влитаха и изскачаха сред безкрая от звезди.

Чуваше се мелодия, гласове, едновременно младежки и мъдри, и тоновете бяха толкова прекрасни, че Конър зяпна от изумление и му се поиска да изкрещи, защото това беше най-богатият, най-хубавият звук, който беше чувал. Беше звук с миризма, сякаш розите в небесата бяха разцъфнали.

Тримата сиви и Конър въобще не бяха единствените свидетели на случващото се. Точно обратното — имаше огромен брой наблюдатели в гигантския кораб, който носеше основната група към Земята. Исполинската сфера вече беше на две светлинни години от Земята и забавяше ускорението си от 1947 година, когато се беше насочила към нея. Беше огромна, с диаметър хиляда мили, но все пак беше твърде малка, за да бъде засечена от земните телескопи. Всъщност най-вероятно нямаше да бъде открита, преди да застане в орбита около планетата, защото повърхността й беше черна, създадена да поглъща светлинната енергия без остатък.

Вътре в странно свъсено небе блестеше малко слънце — миниатюрна звезда, само двеста метра в диаметър, създадена от сивите и способна да грее стабилно милион години, след което щеше да избухне и мигновено да изпари цялата сфера. Ако не успееха дълго преди този момент, едва ли щеше да има някакво значение: в сферата нямаше да е останало нищо освен прах.

Вътрешната част на сферата бе точно копие на пустинния дом на сивите: с градове, с бели къщи, увенчани с куполи. Около слънцето се движеше щит и петдесет часа мрак се редуваха с петдесет часа светлина във всяка част на сферата — същото време за ден и нощ, както на родния свят на сивите.

Тъй като нямаха нужда от нищо и не ядяха нищо, сивите нямаха икономически живот. Бяха се освободили от сексуалното възпроизводство преди безброй години, после бяха открили, че удоволствието идва от задоволените желания, а без нуждата от възпроизводство желанието угасва.

Щяха да се побъркат групово в този изолиран затвор, ако не бяха успели да последват триадите на земята в съзнанието на човека.

И сега наблюдаваха съсредоточено как Адам отдава цялото си същество, целия си опит, всичките си знания, всичко, което е, на Конър.

Очертанието на тялото на момчето се разтегли върху странното им небе — тяло, изпълнено със звезди. А заедно с него дойдоха вятърът, нощта и снегът.

Бавно, докато слушаха и усещаха, първо неколцина, после и други, все повече и повече, надигнаха глави и се изправиха. Високите и изящните, ниските и набитите, всички те — невъобразимите милиарди — станаха.

После се издигнаха от белите си градове, литнаха като безброй реещи се орли и изведнъж стана ясно какво се случва. Тези създания, които не можеха нито да се смеят, нито да се усмихват, правеха единственото, с което можеха да изразят чувството, което не бяха познавали от толкова време — танцуваха от щастие.

Странната фигура се въртеше около Конър, главата й се смаляваше, краката и ръцете се удебеляваха, тялото се превърна в течност от звезди, приемаща различна форма, формата на човешко същество — и ставаше все по-ярка.

Всяка снежинка, която се докосваше до нещото, се разтапяше в малко облаче пара и всичко беше невероятно красиво — димящият сняг и светлината, и мелодията, която се носеше, сякаш самият вятър се беше научил да пее.

Конър се чувстваше наистина странно. Усети пулсиране в корема и по гръбначния стълб, разпространяваше се навсякъде, дори в очите и пръстите на краката му… и той осъзна, че нещото също вибрира.

— Мамо…

То се приближаваше към него.

— Мамо!

После напевът го обгърна отвсякъде, беше в него и гърдите му пулсираха с него, и се почувства, сякаш се е издигнал над земята или внезапно е станал много голям, и за миг снежинките, които изглеждаха като звезди около нещото, се появиха около него и оформиха една наистина огромна вселена от звезди.

После отново стана тъмно и Конър се свлече в снега. Не можеше да се изправи. Беше невероятно слаб и когато затвори очи, видя вселената в главата си, видя я също и като погледна дланите си — звезди се въртяха вихрено под кожата му.

Тримата сиви притиснаха високия и разрезът в тялото му се затвори. А после той се издигна във въздуха между тях и четиримата полетяха в бурята, поклащаха се и жужаха.

— Ей! Чакайте! Нали ще преговаряме!

Пак му стана студено. И вече не можеше да види звезди в тялото си. Вятърът виеше и Конър крещеше в агония.

Чу се бумтене и в снежното небе се появи голяма черна сянка. После надолу се стрелна синкав лъч и започна да шари по земята.

Светлината блестеше толкова ярко, че Конър едва успяваше да я гледа. Ясно му беше, че това е хеликоптер и че е дошъл, за да го спаси, и той се надигна и запълзя към една полянка, размахваше ръце и крещеше:

— Тук съм, тук съм!

Въздушната струя от перките го блъсна и с нея дойде свирепият, вледеняващ студ. Конър извика, стисна главата си с ръце и се обърна настрани.

— Конър! Конър Калахан! — повика го глас, едва доловим през рева на перките и виенето на вятъра.

Беше човек с каска, не сив — слизаше по въжена стълба от хеликоптера. Лицето му беше скрито зад предпазното стъкло на шлема, но гласът му беше силен и, най-вече, нормален.

Хеликоптерът изрева и изчезна в бурята. Мъжът застана пред Конър, приклекна и бързо го уви в одеяло.

— Ще те заведа у вас, момче.

Конър го прегърна. Мъжът също го прегърна с яките си ръце. Носеше топли ръкавици.

— Хайде, приятел. — Конър не беше малко момче, но мъжът беше наистина едър и силен и го вдигна лесно. — Трябва да те стоплим възможно по-бързо.

Беше толкова приятно да го носят, че Конър просто отпусна глава на рамото на мъжа и остави топлината на одеялото да го обгърне. Мъжът закрачи бързо, а той гледаше как дърветата се плъзгат покрай тях.

— Конър, ще ти се случат много нови неща, разбираш го, нали?

— Започвам да го разбирам.

— Ще ти трябва учител. Учителка. Вече я познаваш. Лорън Глас. Винаги можеш да разчиташ на нея.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Просто съм загрижен за благополучието ти.

Той усети, че това е истина: от този мъж се излъчваше добрина, почти осезаемо.

— Наистина се радвам, че ме намерихте. — Конър затвори очи.

— Спи, дете — каза мъжът и задържа главата му до рамото си…

После някой го разтърси. Той се сепна, смъкна одеялото — и седна в леглото.

— Тате!…

— Викаше насън, сине.

— Бях… навън. Бях навън и… — Беше толкова прекрасно да види баща си, че просто го прегърна. — Всъщност не беше сън. Не беше. Бях в гората с…

„Конър, не!“

— Какво?

— В гората, Конър?

— Имам предвид насън. Очевидно. Виж, хайде да си лягаме.

Конър го пусна и легна. Баща му не помръдна. „Добре, нека остане.“

„Защо да не му кажа?“

„Когато дойде време, Конър. Всяко нещо с времето си.“

Гласът беше по-различен, забеляза Конър, по-звучен по някакъв начин, ехтящ.

„Кой си ти?“

„Кошерът.“

„Какво е Кошерът?“

„Конър, ние сме близо седем милиарда и имаме нужда от помощта ти.“

— Шегуваш се.

„Шшт.“

— Какво? За какво да се шегувам?

— Хайде да спим, тате…

— Естествено, Конър… разбира се.

Чуваше ги как пеят, същата мелодия, която се бе носила сред дърветата. Усети по неясен, неопределим начин огромно море от сенки, което сякаш бе изтъкано от числа, думи и тази дълбока песен. Беше познание, реши той, толкова високо и фино, че беше като нежна музика, невероятно проста и изключително чиста.

— Нещо става с мен, татко.

Очите на Дан се напълниха със сълзи.

— Конър, изглеждаш като изтъкан от звезди.

— Наистина ли?

 

 

Дан не можеше да проумее. Синът му изглеждаше като същество, направено от нощното небе, тялото му сияеше също като планетария от неговото детство, и се носеше песен, красив глас напяваше песента, с която майка му го беше приспивала като съвсем малък.

Докато Конър се унасяше в сън, звездите в тялото му угасваха. Дан остана със спокойно дишащия си син, потънал в дълбокия сън, който благославя и лекува детството.

Кейтлин дойде и той стана.

— Чудо — каза й. — Кейтлин, чудо.

Прегърна я.

— Какво искаш да кажеш?

Той не можеше да го обясни, не и така, както беше станало.

— Просто ти благодаря, че ме дари с такъв наистина прекрасен син.

Тя склони глава на рамото му. После, ръка за ръка, се запътиха към спалнята си.

Навън продължаваше да вали и снегът бавно запълваше отпечатъците от стъпките на мъжа с маската, който беше донесъл Конър в дома му, без да бъде забелязан, и го бе оставил в леглото.