Уитли Стрийбър
Сивите (31)

Глава 31

В зърнения силоз трима души, облечени в сребристи защитни костюми и с шлемове и ръкавици, обикаляха внимателно просторното помещение. Никой отвън не подозираше за присъствието на полковник Лангфорд и малкия му специален отряд.

Доктор Симпсън му се беше обадил, докато наближаваха града.

— Ако е загинал, ще трябва да вземете тъкан, полковник Лангфорд. Богата на клетки тъкан. Направете го, както постъпват сивите — вземете очите, устните, гениталиите. Ще трябва да му направим клонинг.

Искаше да попита защо, но знаеше, че няма нужда да знае, и затова си спести въпроса. Отговорът му беше такъв, какъвто изискваше от него дългът.

— Разбрано, сър.

— Сградата след малко ще се срути — изпращя нечий глас в ухото на Лангфорд.

— Знам. — Той вдигна електрическия мегафон към устата си. — Нейт! Луис Нейт Крю!

Загубата му според Роб щеше да е по-голяма, отколкото загубата на сивия в комплекса в Индианаполис. Адам беше невероятно загадъчен и сведущ, но нямаше начин да се разбере какво всъщност означават много от нещата, които им разкриваше. А Луис беше от най-откровените хора и знаеше много тайни. Може би историята за идването му от друг свят наистина беше вярна.

Шум отгоре привлече вниманието му. Една пламтяща греда се устреми надолу като гигантска ракета, удари се в пода и пръсна дъжд от искри.

— Внимателно — каза Роб. — Не можем да си позволим никакви загуби.

— Намерих органична маса. — Капитан Форбс вдигна визьора на шлема си.

— Предупреждение за нивото на кислорода — докладва летец Уинклър: това означаваше, че разполага с пет минути, преди да се оттегли принудително.

Лангфорд мина през купчина паднали горящи греди и спря до Форбс. В краката им лежеше труп.

— Добре, да вземем тъканта и да се изтегляме.

Трупът беше толкова обгорял, че изглеждаше по-скоро като овъглен дънер, отколкото като тяло.

— Господи, полковник!

— Спокойно! Взимаме пробите и се махаме. — Беше ужасно да гледа Луис така обгорен. Бедният — беше почти неразпознаваем. Какъв ужасен начин да си отидеш, каква отвратителна смърт.

Високо над тях нещо изпращя.

— Изтегляй се!

 

 

Поли и Конър стояха един до друг. Конър гледаше да е близо до Уорнърови, защото у тях не долавяше странните черни мисли, те не бяха като другите и около тях нямаше сенки. По-скоро трептяха с това, което вече започваше да разпознава като нормалните цветове на живота.

Другите се приближаваха. Той се огледа за майка си и баща си, но не ги видя. Мъглата от пръските и дима се стелеше като огромен облак, обгърнал исполински сенки, рева на огъня, свистенето на маркучите и странни ехтящи крясъци.

Не смееше да помръдне, не смееше да извика. В душата си се молеше за баща си и майка си, молеше се да дойдат и да го измъкнат оттук.

Поли и семейството му нямаха представа, че става нещо лошо. Приятелят му беше насочил камерата си към горящия силоз. Ейми правеше снимки с мобилния си телефон.

Цялата сграда беше обвита в дим. Конър потрепери и въздъхна.

 

 

— Вика ни — каза Дан. — Чувам го.

— Чуваш го? Как така го чуваш?

— Кейтлин, казах ти, заради импланта е. И съм сигурен, че е в ужасна беда.

— Не мога да го чуя! Защо не мога да чуя детенцето си?

— Нямаш имплант.

— Но това е…

— После ще говорим. — Дан тръгна, опитваше се да види нещо през дима, мъглата и сгъстяващия се мрак. — Конър. Конър!

 

 

Конър реши, че независимо какво му се струва, не може да го преследва половината град. Та те дори не го познаваха, повечето от тях. Значи беше параноя. Нямаше да си позволи да реагира на симптом, не беше толкова параноичен… все още.

Двама души скочиха в колите си и подкараха към него.

Харли избута децата настрани и изсумтя:

— Карат прекалено бързо в тая поледица.

А после двете коли се блъснаха и се завъртяха сред дъжд от летящи стъкла.

 

 

— Колите! Видя ли ги? — изкрещя Дан на Кейтлин — Конър! Конър!

Движеха се през кошмарния мрак и викаха сина си.

Докато вървеше до Дан сред целия този странен ужас, Кейтлин си помисли: „Ако трябва, той ще даде живота си за нас — за семейството си“.

И сякаш внезапната и дълбока любов, с която я изпълни това прозрение, отвори врата и тя си спомни, че е била в някакво тъмно място, спомни си го много ясно. Пред краката им имаше объл отвор. Ниско долу лъщеше вода, огряна от лунната светлина. Имаше и момче, тъмната му коса бе разчорлена. Гледаше уплашено, но беше толкова привлекателен, че през нея премина тръпка. Спомни си как беше протегнала ръка към него и в този миг разбра, че това е Дан като дете. Усети най-деликатния си, най-скрития си спомен — сянка от спомен. Без да може да го въплъти в думи, просто като чувство, тя съзираше ролята, която заедно с Дан трябваше да изиграят в това, което й се струваше като някакъв вид план, и макар че дори не беше способна да го разбере, със сигурност знаеше, че то включва и Конър.

— Дан, трябва да го намерим!

— Знам. — И изведнъж посочи. — Кейтлин, там!

Беше на десетина метра от тях, едва различим във вихрещата се ледена мъгла. А Кенет Бриърли, десетокласник, беше насочил към него пистолет.

Конър изчезна зад огромна струя вода, изхвърлена от един от маркучите.

— Конър! — изпищя Кейтлин. — Конър, бягай!

 

 

Въпреки опасността да я забележи Уилкис или някой негов подчинен, Лорън излезе от кабинета и тръгна към оградата на базата. Нямаше кола, а не смееше да вземе от служебните.

Трябваше да стигне до Конър, беше наясно с това — но как? До града беше далече, нямаше автобуси, които да пътуват натам. Беше се опитала да повика такси, но не получи отговор. Всички явно бяха отишли да зяпат пожара.

Пожарът беше примамка, беше сигурна в това, заложена от Уилкис, за да привлече целия град. Конър — дванайсетгодишно момче — сто на сто щеше да отиде. А Майк щеше да го убие — и щеше да го направи така, че да изглежда като злополука.

Лорън отново набра Роб. Той все така не отговаряше. Опита се някак да се свърже с Конър, да комуникира с него чрез съзнанието си.

Може би я беше чул, а може би не, но определено не й отговори. Тя погледна пътя, който водеше към града и към гигантския облак дим.

 

 

За първи път от толкова време, през което техният спомен за това не беше представлявал нищо повече от неясни искри, тримата Крадци изпитаха любов. Почувстваха я наситено, докато надвисваха над горящата сграда — и тя бе насочена към детето долу, засияло в ослепително златно сред мрачния въртоп на тълпата.

Забелязаха и антената, и сигналите, които изпращаше, насочени към червените пламтящи импланти в главите на хората. Увиснаха отгоре: малкият им овален кораб се скри в дима. Наблюдаваха Конър. И внезапно видяха човек с пистолет.

„Помогнете ми“, чуха да зове съзнанието на Конър.

И тогава усетиха в себе си нещо странно — биенето на сърцата си. И най-накрая разбраха защо Конър вика за помощ, какво означават всички тези странни сигнали: Уилкис беше използвал примитивна форма за контрол над съзнанието, за да превърне десетки хора в убийци. Тримата знаеха какво трябва да направят, но също така осъзнаваха, че може би вече са закъснели.

 

 

Кенет беше отличен ученик, награждаван скаут и много горд млад гражданин… и сега беше абсолютно ужасен от това, което правеше. Спомняше си някакъв кошмар — странен мъж, шепнещ в стаята му, а после се беше събудил побъркан, разбираше, че това е лудост, но не можеше да се спре. Беше превърнат в машина за убиване, а най-лошото беше, че трябваше да убие това средношколско зубърче… и да го направи веднага!

Продължаваше да го губи сред мъглата от избликващите струи, но само за секунда-две, така че се придвижваше бързо. Най-после стигна до него, вдигна пистолета, прицели се и — Господи! Какво стана? О, не, дребосъкът не беше изчезнал, беше все още тук. Само на няколко крачки. Не можеше да го пропусне оттук. Натисна спусъка, ала той не помръдна. Младежът изруга, махна предпазителя и отново вдигна пистолета.

Конър погледна в очите му, после към дулото на оръжието — и усети как тялото му започва да прави микроскопични движения, много бързи микроскопични движения, които по някакъв начин бяха свързани със зрението на момчето.

Кенет понечи да дръпне спусъка — и този път Конър без никакво съмнение изчезна пред очите му. Нямаше нищо, което да го скрие от погледа му. Просто изчезна.

После, след като тръсна глава, го видя да се появява. Е, сега вече нямаше да пропусне.

Дан го блъсна и той падна. Пистолетът отхвърча в мрака. Следващото, което усети Кенет, беше как светът потъва в тъмнина.

— Дан, не го убивай.

— Нищо му няма. Просто е зашеметен. Къде падна пистолетът?

— О, Господи, Дан! Виж!

Линда Фелс не знаеше защо е взела ножа на баща си. Мразеше това грозно извито острие, мразеше, когато татко й носеше вкъщи сърни след лов и ги режеше на парчета. Но сега трябваше да използва точно този нож и знаеше срещу кого, и въпреки че крещеше, изпълнена с отвращение и страх, тя тръгна към Конър Калахан и вдигна ножа.

Крещеше и въртеше глава, за да прогони тези мисли, но те само ставаха по-силни и по-силни.

Дан хукна към нея с всички сили, ала се спъна в един маркуч и се плъзна по леда. Викаше на Конър да бяга.

— Конър, Конър — простена Кейтлин и също затича през кишата, маркучите и тълпата към момчето си.

 

 

Тримата Крадци се спуснаха към силоза. Трябваше да стигнат до антената, но с ужас установиха, че не могат, освен ако не се спуснат през пламъците към сигурната си смърт. Но те не можеха да умрат, не биваше, не и докато не възстановяха всичките си чувства и не поживееха пълноценно, поне за един ден. Поне за час.

Но Едно каза:

— Трябва да го спасим.

Две възрази:

— Трябва да спасим себе си.

Три скочи от кораба и литна във въздуха. Обви го огромно огнено кълбо. Виждаше го навсякъде около себе си — червена мъгла. Усети как костите му се нажежават, разбра, че основните животоподдържащи системи в тялото му започват да се стапят.

Цялата сграда беше нестабилна — усещаше я как се тресе, виждаше как пламъците я облизват. Нямаше да издържи дълго, но дори още един миг беше твърде много време. Откъсна антената от бетонния ръб, където беше закрепена.

Огромен огнен език го лизна. Кожата на сивия започна да пука и да се разпада, крайниците му се разтрепериха, после започнаха да се размахват неконтролируемо — милиони микромоторчета излязоха от контрол. Той излъчи: „Тревога, тревога“… и усети, че престава да съществува. Изпусна антената и тя полетя в пламъците. Лявото му око избухна в дъжд от искри. Той падна по-надолу.

Едно се хвърли след него в опит да го спаси, бореше се с огнената стихия. И също се запали. Главата му избухна в блестящо кълбо от искри.

Антената вече я нямаше, но предавателят все още беше там, залепен за ръба — червеният му диод присвяткваше и продължаваше да изпраща сигнали — макар и отслабени — до всеки от убийците на Уилкис.

Две издигна кораба нагоре, по-бързо от куршум, по целия път до космоса.

 

 

Конър усети как го изоставят. „Не си отивайте — изкрещя в съзнанието си. — Не ме изоставяйте.“ Но беше сам-самичък, нямаше и следа от Кошера. Усещането приличаше на мълчание, възцарило се в центъра на съществото му. „Върнете се“, изкрещя той, но Крадците не можеха да го чуят, нито двамата мъртви, нито уплашеният и объркан оцелял, който бягаше.

 

 

Дан и Кейтлин най-после стигнаха до Конър.

— Мамо, татко! Трябва да се махаме.

— О, Конър! Господи, Конър, ето ме! — развълнувано повтаряше Дан.

Кейтлин го прегърна.

— Да се прибираме. Веднага.

— Здравейте, госпожо Калахан.

Кейтлин отстъпи крачка назад. Знаеше какво държи това момиче, беше го видяла.

— Спри — нареди й. — Не смей да го доближаваш.

Момичето пристъпи по-близо. Беше хубаво момиче, със сладка усмивка.

— Успокойте се, госпожо Калахан.

— Какво искаш?

— Нищо.

— Защо носиш този нож?

Момичето вдигна ножа и скочи покрай нея. Конър отстъпи настрани и острието разсече само въздуха. Момичето пак вдигна ножа, огледа се, сякаш не можеше да види Конър.

Кейтлин я сграбчи за китката, Дан й скочи изотзад и изтръгна ножа от ръката й.

— Коя си ти? Какво ти става, по дяволите?

Момичето се свлече на земята и избухна в сълзи. Наоколо други хора — сигналът вече отслабваше — започнаха да крещят, да си скубят косите и да захвърлят оръжията си.

 

 

На покрива на елеватора металните скелети на двамата сиви димяха и изпускаха искри сред извисяващите се пламъци. И въпреки всичко се движеха, извиваха се и се гърчеха, сякаш се опитваха да се изправят. Високо горе две сведе глава и затисна очите си с ръце.

Единият скелет успя да се надигне, протегна ръка към предавателя, потрепери и се свлече. Костите му паднаха в огнения ад. Другият също опита — ръката му опипваше ръба на елеватора, пръстите докоснаха крайчеца на предавателя, черните нокти задраскаха по ключа за захранването — после сивият се разпадна на късчета блестящ метал, кости и черни нокти. Мъничкият червен диод на предавателя остана включен.

 

 

И в този момент силозът се срути и останаха да стърчат само трите огромни елеватора. Светлината на предавателя примигна, угасна… но после светна отново. Този път светеше стабилно.

 

 

Роб и екипът му се скриха в подземната част на силоза, където бяха машините. Огромните пламъци ревяха над тях, влитаха през люка като огнени езици на чудовище, жадуващо да отнеме живота им. Машинното отделение беше дълго, отсрещният край се беше срутил и гореше. Таванът над тях простена, всеки миг щеше да поддаде. Роб прецени, че има двадесетина секунди да измъкне хората си.

 

 

Докато Калаханови бързаха към колата си, ги пресрещна Джимбо Келтън. Усмихваше се.

— Здрасти, Джимбо — подвикна му Дан. — Ние…

Джимбо вдигна ръка над главата си и хвърли камък.

Конър отскочи, но не достатъчно бързо, и камъкът го удари в рамото. Той изкрещя от болка.

Джимбо го замери с още един камък. После трети удари Конър във врата: беше хвърлен от госпожа Келтън — и тя, и Джимбо грабеха всичко, което им попаднеше — парчета дърво, ламарина — и го хвърляха по него. Лицата им бяха посивели, очите им — налудничави.

Конър се затича към колата. Тери Келтън го пресрещна и се опита да го събори. Майка му го настигна, хвана го за якето и го повлече към автомобила, а баща му се опитваше да отблъсне Келтънови, крещеше и ги риташе, и отстъпваше към колата.

— Дан, Джон има пушка! — извика Кейтлин, докато натикваше Конър в колата. — Бягай.

Конър се сви на пода. Ударените места пулсираха от болка. Майка му и баща му се качиха и затръшнаха предните врати. Докато потегляха, в задното стъкло изтрещя камък и то се превърна в мрежа от пукнатини.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Дан.

— Татко, съжалявам, аз съм виновен, съжалявам…

— Нищо лошо не си направил, Конър.

Вече се отдалечаваха от пожара. Конър се надигна и загледа назад към странната сцена, която вече изчезваше в сгъстяващия се сумрак на зимната вечер.

Отправиха се към Оук Роуд по пустия път. Уилтън се стопи зад тях.

— Това е грешка — каза Конър.

— Кое? — попита Дан.

— Пустият път.