Уитли Стрийбър
Сивите (21)

Глава 21

Агенцията за коли под наем се намираше между един супер и нещо, наречено „Използвани камиони Губер“. За миг Майк се замисли да си купи камион вместо да наема кола, но имаше само шестстотин долара. Жалко — закупено превозно средство беше много по-трудно за проследяване от наето, което можеше да проследи всеки експерт, независимо каква самоличност е използвана.

— Искам да наема кола — каза той и измъкна шофьорска книжка на името на Хари Хил и кредитна карта.

— Хм, Мисури — каза агентът, докато оглеждаше книжката.

— Да. Дойдох да се опитам да продам на колежа музикални инструменти.

— Хм. Не вярвам да успеете — страшно са стиснати. Каква кола искате? Имам едно волво — шестстотин и трийсет на седмица. Предното предаване обаче определено е предимство.

Това със сигурност беше вярно, така че Майк взе волвото.

Дистанционното за триъгълника, скрил се в някоя закътана клисура някъде сред хълмовете, беше в джоба му. Проблемът беше, че се свързваше посредством „МилСтар“ — комуникационен сателит, и в секундата, в която го използваше, ако някой го издирваше, щеше да узнае къде е, както и местоположението на триъгълника.

След като се качи в колата, спря до гишето за храна — беше твърде опасно да спира, за да яде. Току-виж някоя непредвидена случайност го сблъскала с двамата разследващи. Професионализмът в моменти като този се определяше от вниманието към подробностите. От опит знаеше, че да останеш без храна е грешка, особено когато ти предстои да се справяш със сложни задачи.

 

 

Командващият състава на военновъздушните сили Самюъл Голд беше извикан в президентския изпълнителен кабинет, съседен на Овалния — който беше отворен. Независимо колко често минаваше покрай тази стая, Голд винаги се вдъхновяваше от историята й. Който и президент да седеше на бюрото, силата на кабинета беше толкова наситена, че се усещаше като ухание, витаещо във въздуха. Голд мислеше за президентството на Съединените американски щати като за най-важната правителствената институция, създавана някога с цел постигане на човешката свобода и щастие. Тъкмо затова беше толкова разтревожен относно заповедта, която беше дошъл да обсъди.

— Сър — започна той, — няма да отнема повече от пет минути от времето ви. Искам потвърждение на заповедта, дошла днес в девет нула-нула, според която…

— Знам заповедта — каза президентът — Трябва да подготвите линейния, импулсен усилвател за стрелба.

— Да, сър. Аз просто… Сър, може би не знаете, но това оръжие не е стабилно. Все още се разработва.

— Тестовете минаха доста добре.

— Да, сър. Но вие искате да стреляме в разломната линия Ню Мадрид.

— И?

— Господин президент, това нещо ще опустоши всички централни щати. Може да доведе до смъртта на половин милион души и щети за трилиони долари. Сър, ако може да попитам, защо е необходимо това?

— Не можете да питате, генерал Голд. Но все пак задръжте изпълнението на тази заповед до следващо разпореждане.

— Да, сър, благодаря ви, сър.

— И аз благодаря, че се отбихте.

Дебелият врат на Голд се зачерви. Той отдаде чест, обърна се й сковано излезе. Президентът въздъхна и се обади да отложи следващата си среща. Излезе в Розовата градина — мрачна през зимата — и остана там дълго, потънал в мълчание.

Следващата спирка на Майк Уилкис беше училището „Бел Атачед“. Всички живеещи на Оук Роуд бяха от семейства, свързани с колежа, така че можеше да е сравнително уверен, че децата посещават Бел, където имаше програми за деца от детска градина до гимназията. Не го интересуваше бебето на Джефърс. Сивите имаха нужда от своя инструмент до 2012 година, не след двайсет години. Това оставяше двете момчета на Келтънови, Пол Уорнър и неговата сестра Ейми и Конър Калахан. Имаше добър шанс да открие кандидата сред тези деца. Ако ли не, щеше да разшири търсенето. Не можеше да се провали, това беше немислимо.

Училището се помещаваше в две елегантни сгради от червени тухли. Беше наистина красиво с високите си бели колони и широки спортни площадки зад главния комплекс. Докато вървеше по алеята, Майк бръкна в страничния си джоб и включи палмтопа си. Дистанционното, с което щеше да повика триъгълника, беше затъкнато в колана му.

Палмтопът щеше да запише излъчваното от всеки компютър във всяка от стаите, в които влезеше. Щеше да получи достъп и до всеки компютър от паркинга. Ако използваха хартиени досиета, щеше да намери начин да ги разгледа.

Дълго беше живял с убеждението, че човек с достатъчна тренировка не може да бъде спрян. Днес щеше да подложи тази теория на изпитание.

По време на учебните занятия вратите бяха заключени. Той се представи на интеркома като доктор Уендърс — искал да запише децата си в училището.

Един дежурен ученик го заведе до директорския кабинет. Директорката, Мери Чайлдс, беше бързорека, едра и ведра.

— Здравейте. — Подаде му ръка. — Мислех си, че познавам всички преподаватели.

— Все още не съм сред преподавателите ви. Обмислям предложението и искам да проуча условията тук.

— О, разбирам. И какво по-точно?

— Синът ми е… по-особен.

— Разбирам.

— В смисъл — невероятно е интелигентен.

— Всички тук са невероятно интелигентни. Училището работи по програма за талантливи и надарени деца.

— На девет Джейми измисли детектор за мюони, който спечели наградата „Уестингхаус“. Коефициентът му на интелигентност е над двеста. Както знаете, дори в ускорените програми ученици като него могат да създадат сериозни трудности на преподавателите.

— Имаме такива ученици.

— О?! Те са голяма рядкост.

— Все пак имаме един-двама.

— Това е прекрасно. Как процедирате с тях, ако смея да запитам?

— Разбира се. — Тя се обърна настрани и започна да набира нещо на компютъра. — Ето — каза накрая, — разработили сме специални стимулиращи програми, за да обхванем нуждите и силните страни на всяко дете.

— Може ли да видя подобна програма, разработена за ученик с коефициент на интелигентност над двеста?

— Всъщност ние не правим тестове за интелигентност, но имаме ученик, когото сме идентифицирали като свръхинтелигентен, и сме разработили специална програма за него.

— Може ли да я видя?

— Момент. Да видим дали мога да изпринтирам курсовете, без името му… Не, не мога. Добре, ще вия прочета.

Докато тя четеше списъка със специални занимания, ускорената програма за четене, различните гимназиални и колежански курсове за езици, курсовете по физика и математика, които посещаваше детето, Майк беше почти напълно сигурен, че е открил каквото му трябва. Ако освен това детето беше и от семействата, живеещи на Оук Роуд, нямаше да остане никакво съмнение.

— Наистина е доста впечатляващ.

Това издайническо изплъзване му показа, че не става въпрос за момиче. Мери Чайлдс беше лесна за извличане на информация.

— Наистина много впечатляваща програма. Мисля, че синът ми ще получи необходимото при вас.

— Къде работите сега, ако мога да попитам?

Това беше възможност да понамали списъка си още малко. Избра професора с най-много деца. Отговорът му прозвуча съвсем непринудено:

— В „Мейбри“, Калифорния. Преподавам история.

— Вероятно познавате Джон Келтън, председателя на департамента ни по история?

— Разбира се. Всъщност тъкмо с него говорих за вашия колеж. Но той не спомена, че някое от момчетата му е като моя син.

— Не, ученикът, за когото споменах, не е от неговите деца.

Още двама зачеркнати от листа. Чудесно. От живеещите на Оук Роуд оставаха Пол и Ейми Уорнър и Конър Калахан. Но информацията си имаше цена: по всяко време тази жена можеше да спомене за „д-р Уендърс“ на Джон Келтън. Вероятно това нямаше да доведе до нищо повече от учуден поглед, но ако директорката се разприказваше, можеше да стане опасно.

— Все още не съм напуснал „Мейбри“, така че ще ви помоля да…

— Ама разбира се. Прекрасно ви разбирам. Нито дума.

— Може ли да ме разведете из колежа? Просто да хвърлим око на някои часове? Синът ми е в средното училище.

Мари Чайлдс го заведе в научната лаборатория. Между нещата, които видя там, изпъкваше сложна плетеница от стъклени тръбички, с три колби, които весело бълбукаха отстрани.

— О, Господи! — възкликна директорката и забърза към системата. — Това не бива да се оставя без надзор!

Огледа се и подвикна:

— Конър?

Тишина.

— Все такива ги върши това момче. Трябваше да измерва реакцията на тялото на някакви замърсители и храните. Но не може да оставя бунзенови горелки включени просто така.

— Това ли е свръхнадареният ви ученик?

Тя се засмя.

— Можете ли да пазите тайна?

— Разбира се.

— Калаханови наистина са се видели в чудо с това момче. Просто е невероятен. Но този експеримент трябва да се премести в природо-математическия департамент — не можем да държим тези неща повече тук. Вижте само тези стъкленици.

— Никога не съм виждал нещо подобно.

— О, сигурна съм, че разделя всяка молекула в различен контейнер или нещо подобно. Вероятно е направил поне пет оригинални изобретения за методите и устройствата. Освен това знае френски, немски, испански и, за Бога, кантонски!

— Това сигурно изнервя другите ученици.

— Да го кажем така. Ако вашият син дойде тук, Конър ще ви е вечно благодарен, защото ще има другар, който се движи със същата скорост като него.

— Моят син не е чак толкова свръхнадарен, но все пак достатъчно, за да се почувстват и двамата облекчени. — Погледна си часовника. — Много ви благодаря. Сложихте колежа си начело в списъка ми.

— И точно там трябва да бъде. Ние сме най-добрият, макар и пренебрегван малък колеж в Съединените американски щати.

С други думи, съвършената дупка, в която сивите да скрият блестящото си малко създание — Конър Калахан. По пътя към кабинета й той каза:

— Класовете не са ли прекалено големи?

— Защо?

— Ами… — видях поне трийсетина деца в един кабинет.

— Къде?

— Срещу лабораторията.

Тя поклати глава.

— Нека проверим. — Покани го в кабинета си и направи точно това, от което той имаше нужда: извика списък на класовете.

— Не, двадесет и двама в шести клас за усилено изучаване на английски. А и това е голяма бройка за нас. Опитваме се да държим бройката някъде около осемнайсет деца.

Щом се качи във волвото, Уилкис отвори палмтопа и потупа екрана няколко пъти. Беше извън Уай-Фай^[1] обхват, така че прикачи антената и скоро наблюдаваше компютъра й. Списъкът с класовете все още бе там и той го записа в паметта на палмтопа.

Вече имаше идеалното оръжие — този списък. Въоръжен с него, нямаше нужда да се приближава до Оук Роуд, за да изпълни плана си, нито щеше да му се наложи да е близо до Конър Калахан, когато той умре, нито смъртта му щеше да изглежда като покушение.

Но щеше да отиде до Оук Роуд. И той можеше да играе играта на лъжи на сивите и смяташе да ги заблуди, че е повярвал на измамата им. Знаеше, че Конър Калахан и Пол Уорнър са в средното училище и че описанието, дадено на Лорън, е на гимназиален ученик. Значи беше един от синовете на Келтън. Така че Майк щеше да посети къщата на Келтънови — и само тяхната къща. Сивите щяха да решат, че е налапал въдицата им.

Това, което смяташе да направи там и на много други места, не включваше пряко убийство. Процесът по никакъв начин не беше взет от сивите. Беше измислен през Втората световна война от д-р Антонио Краузе, който го беше пренесъл от Аушвиц към операциите на д-р Хубертус Щругхолд в Тексас като част от операция „Кламер“ през 1947 година.

Оттогава това беше станало за служителите на ЦРУ нещо рутинно. Изпитано в бойни условия средство, напълно надеждно. Единствената разлика между това, което трябваше да направи той, и начина, по който щеше да постъпи един оперативен агент, беше, че Уилкис не разполагаше с хирургически комплект и трябваше да си създаде свой.

Подкара към местния административен център. Трябваше му добра карта на градчето, както и на недвижимата собственост около благоустроената част на Оук Роуд, а също и да хвърли един поглед на строителните планове на къщите.

Когато наближи Сомърсбърг, небето притъмня и въздухът се изпълни със студената празнина, която предшества снежна буря. Е, дори да имаше виелица, мощното волво нямаше да го подведе.

Чиновникът зад гишето играеше покер на компютъра.

— Върви ли? — попита Майк с усмивка.

Чиновникът вдигна вежди, сякаш за да каже, че наистина му върви, а това можеше да значи само едно: че губи.

— Какво обичате?

— Видях една голяма ферма на Уилтън Роуд, на изток от града, и…

— Първо, това е фермата на Нидърдорферови. Второ, те не смятат да продават.

— Все пак бих искал да погледна скицата, ако е възможно.

Чиновникът стана и донесе голяма черна книга. Майк я отнесе на една от трите маси в помещението и я разтвори. Огледа парцела на фермата и си отбеляза географската дължина и ширина. В колата щеше да използва палмтопа, за да намери топографска карта. За разлика от мобилния телефон, палмтопът не можеше да бъде еднозначно разпознат просто при използването му — стига да беше ефективно оборудван с необходимите защити, разбира се, а неговият беше.

После заразглежда страниците с плановете на малката застроена площ на Оук Роуд. Записа парцелните номера на всяка собственост и попита чиновника за строителните планове на къщите.

— Мислите да купувате ли?

— Не точно — поне засега. Искам да се запозная със строителството в района.

Този тип беше прекалено любопитен. Щеше да си спомни всяка подробност от посещението на Майк, а това беше наистина изключително неприятно.

Свърши с начертаването на карта на имота на Келтънови и върна книгата.

— Май нещо съм сбъркал. Да имате Оук Стрийт в Уилтън?

Чиновникът погледна закачената на стената карта на градчето.

— Не.

— Е, благодаря ви все пак. — Наруга се, докато излизаше. Много непрофесионално. Беше свикнал прекалено много с властта, с която разполагаше.

Седна в колата и остави палмтопа да потърси мрежа. Разбира се, веднага откри една — тази на градския чиновник. Беше УЕП^[2] криптирана. Е, УЕП беше лесно. Програмата се справи за десет секунди с криптирането и се включи към мрежата.

Майк получи топографска карта на цялата източна половината на щата, после излезе от мрежата и увеличи областта около Уилтън. Картата беше от 1988, но Оук Роуд беше там, както и къщите. Видя пътя и терена, поредица хълмове. До Оук Роуд имаше стара железопътна линия, а оттатък нея — гора. Половин миля зад къщите се намираше Уилтън Роуд, с полето, където се беше спуснало „блестящото момче“.

Видя един хълм, който се издигаше на трийсет и шест метра — нямаше да му създаде проблеми. Когато капанът, който щеше да доведе до смъртта на детето, се задействаше, следите от неговото съществуване щяха да бъдат заличени.

Следващата му стъпка беше да купи нещата, които съставляваха комплекта на оперативния агент. Всичките бяха важни, но най-належаща беше медната жица, която щеше да осигури едновременно предавателната антена и приемниците му. Освен това му трябваше радиопредавател, нож, изолирбанд, местна упойка й етер.

Не беше сложно да се снабди с всичко това и след като го направи, откара колата на уединено място и отвори предавателя. Прегледа схемите и махна няколко резистора. Сега устройството щеше да предава с много по-голяма сила. Внимателно подсигури връзките с изолирбанд.

Върна се в Уилтън — караше по тихия селски път, без да бърза, слушаше радио и не нарушаваше законите за движение по пътищата. Подмина мотела. Нямаше нищо необичайно. Стаята му гледаше към паркинга, който сега беше празен. Стигна до края и зави. Отдясно беше полето, от което беше дошъл предишната нощ, сега покрито с нов сняг. Снежинките се отронваха бавно от свъсеното сиво небе. Полето беше празно и по снега нямаше никакви следи, било човешки, било от превозно средство. Отвъд полето се извисяваше огромният силоз.

Подкара покрай силоза и зави към бетонната площадка за товарене. Беше безлюдна по това време на годината, големите врати бяха заключени с катинар. Отиде до служебния вход и го отвори, като пъхна кредитната си карта между вратата и рамката. Никой не очакваше, че някой ще нахлува в празен силоз, така че обезопасяването срещу проникване беше на изключително ниско ниво.

Влезе и тръгна към контролната кабина. Беше оборудвана с изключително проста технология. Него специално го интересуваше конвейерът, който прекарваше зърното от камионите в силоза. Излезе от кабината и дръпна шалтера, който пускаше тока. После пак се върна в кабината и пусна конвейера. Той заскача, после затрака — правеше точно това, от което Уилкис имаше нужда. Кофите ръсеха прах всеки път, когато се сблъскваха. За една нощ конвейерът щеше да запълни цялото огромно пространство със запалителна мъгла. Тъкмо това беше причината конвейерите да не се пускат, когато времето е твърде сухо.

По-късно щеше да се върне и да нагласи предавателя.

Изостави силоза и пак подкара колата. Спря пред една къща в покрайнините на квартала. Беше тъмна и тиха, стопаните очевидно ги нямаше. Той отиде до задната врата и почука на стъклото.

Отвътре излая куче и налетя към вратата, ноктите му изтракаха по пода. Беше голямо, някакъв вид хрътка, доста едра. При всички случаи голямо и зло куче, тъкмо каквото търсеше.

Беше се научил как да се справя с кучета още преди години, когато беше млад офицер и се подготвяше за военновъздушните сили. Но нямаше да рискува да отиде при псето на Келтънови без репетиция.

Преодоля вратата след кратка борба с ключалката и след като напои една кърпичка с етер, я отвори.

Кучето се хвърли към него, разбира се, и той го стисна през врата и долепи кърпичката до муцуната му. Докато то все още се бореше, тръгна към кухнята. След секунди кучето се отпусна.

Той го огледа, после направи разрез на няколко сантиметра над дясното око. Толкова фино, че мястото почти не кървеше. Вкара в раната дълга около сантиметър жица и използва малко от местната упойка. Кучето нямаше да усеща болка, когато се събудеше, а раната щеше да изглежда като ухапване от насекомо, ако въобще я забележеха.

Тъкмо щеше да си тръгне, когато долови слаб шум, идващ от вътрешността на къщата. Телевизор. Сапунен сериал. Тръгна внимателно натам и видя мъж, едър, петдесетинагодишен — спеше на стол в дневната.

Още един добър случай да се поупражнява. Предпазливо, но уверено, той използва етера, за да приспи мъжа още по-дълбоко, после постави и на него парче жица. Не го хипнотизира. Нямаше как да разбере какво значи за него името Конър Калахан, ако въобще му беше известно. За да насочиш убиец към някоя цел, убиецът трябва да може да разпознае жертвата. Поради тази причина избраниците на Майк Уилкис бяха от училището „Бел Атачед“. Конър щеше да бъде убит от някой, който го познаваше. Щеше да изглежда като особено жестоко и извратено подобие на случаите на стрелба в училище.

Погледна си часовника. Два без двайсет. Значи утре на закуска тези двамата щяха да са първите внезапно побеснели.

 

 

Сивите се бяха пръснали по Земята в строги и добре охранявани територии. В Съединените щати дори бяха изпълнявали споразумението, сключено с хората, и бяха свели действията си до минимум, така че военновъздушните патрули да не ги притесняват. В други части на света не се съобразяваха с такива ограничения.

Беше сложно да се проникне в човешкия ум, но не беше трудно да общуват един с друг. Кошерът беше възбуден, едва сдържаше нетърпението си, докато времето на опита приближаваше. Те не знаеха какво ще в творението им, не им беше лесно да си представят ум, по-велик от техните собствени. Изпитваха преклонение и надежда, а тримата Крадци дори съкровена привързаност, защото, като негови пазители и връзка с Кошера, те бяха най-близо до него. Наистина, чувствата, насочени към Конър, бяха най-силните, които някой сив беше изпитвал от години. И надеждата, след като бяха стигнали толкова далеч и бяха толкова близо до успеха, беше особено силна.

Другите разузнавачи, милиони, разпръснати из галактиката в търсене, бяха започнали да се придвижват към Земята с 99% от скоростта на светлината веднага щом беше установено колко идеален за целта е човекът, вид, който се нуждаеше от сивите точно толкова, колкото те имаха нужда от него.

В гигантския изкуствен свят, който приютяваше основната група и пълзеше с половината от скоростта на светлината, тъгуващите редици се изпълваха с надежда, толкова всеобхватна, та бяха сигурни, че ако се провалят, ще бъдат пометени от самоубийствени пристъпи.

Когато някой от хилядите разузнавачи късметлии тук, на Земята, вкусеше човешка мечта или оближеше страданието на душата на затворник, или плуваше в сладкото море от откривателство, което витаеше около детето, всички милиарди потръпваха от радост и всички копнееха самите те да изпитват чувства като тези някой ден.

Затова, когато стана ясно, че особено опасен сателит сменя орбитата си, за да застане на двадесет и пет хиляди мили над главата на Конър, всички сиви се разтрепериха от притеснение. Те знаеха точно как работи този сателит, бяха свидетели на построяването му. Стига да поискаха, можеха да конструират подобен инструмент, основан на много по-елегантни принципи, и с него да разрушат планетата.

Нямаше да го направят, разбира се, не и с безценната Земя, не и със скъпоценния човек. Знаеха, че трябва да има някакъв начин да възкресят душите си. Да възвърнат смисъла в живота си. Заключена някъде дълбоко в човешкия геном се криеше тайната на човешката жизненост. Конър щеше да открие тази искра и да намери начин да я предаде на сивите.

Поне такава беше мечтата. Но ако това зловещо оръжие бъдеше използвано срещу него, може би този сън щеше да приключи.

Кошерът нареди на една триада да следи мислите на президента. Откакто през 1947 Хари Труман беше наредил на самолетите си да обстрелват сивите, всички президенти бяха имплантирани като предпазна мярка. Това правеше съзнанието им лесно за подслушване, като в резултат най-интимните им фантазии, желания и действия ставаха част от огромното публично забавление, което сивите бяха създали за себе си посредством имплантирането.

Това беше една от основните причини да отвличат човешки същества — за да могат да им се наслаждават от разстояние. По този начин някои от най-странните и най-ярките личности, тези с най-живо въображение — обикновено дълбоко скрити — бяха в действителност някои от най-известните създания във вселената.

Президентът беше възхитителен извор на сексуални приумици и силни и изобретателни желания. Мисловният му процес беше по-обикновен. Освен че беше сексапилен, той беше също така и решителен.

Като се вслушваха в течащия шепот от думи, наблюдаваха в собствените си умове трептящата маса от цветове, въображаемите части от човешки тела — най-вече дълги женски крака и едри бели гърди — и чуваха ниските гърлени стонове, изпълнени с желание, които бяха мисленият „глас“ на подсъзнанието му, те разбраха, че той се чувства неловко относно носещото смърт изискване на Чарлз Гън. Но щеше ли да му откаже? За това не можеха да са сигурни. Контролът върху съзнанието не беше надеждно средство. Освен това сивите не обичаха да се намесват в решенията на човешката воля. Те бяха пречупили собствените си независими духове при създаването на своя Кошер — колективния им разум. Нямаше да пречупят и човешката независимост с употребата на излишни средства като това.

Но този единствен път това беше наложително. Сивите започнаха да се съсредоточават върху съзнанието на президента, да го докосват с образи на страданието, което щеше да причини линейният импулсен усилвател.

Докато колективното съзнание на сивите се съсредоточаваше върху действията на президента — Чарлз беше предвидил, че това ще прикове вниманието им, — те пропуснаха да забележат зараждащата се в Уилтън криза и съответно да осъзнаят колко сериозна е опасността от нея… и смъртта на Конър започна да се приближава все по-бързо и по-бързо. Фаталните часове отминаваха.