Уитли Стрийбър
Сивите (4)

Глава 4

В три през нощта Оук Роуд беше толкова тих, че можеше да се чуе шумоленето при падането на всяка игличка от боровете, които отделяха четирите къщи от фермерските поля отвъд. Така че когато се разнесоха писъците, всяко човешко същество и животно наоколо се пробуди.

Марси Котън също чу писъците и чу и нечий безизразен глас да повтаря отново и отново:

— Какво можем да направим, за да ти помогнем да спреш да крещиш?

Чак когато усети, че си поема дъх, и осъзна, че тесният черен плот, от който не може да се вдигне, не е нейното собствено легло, тя успя да съобрази, че виковете са нейни. Помисли си: кошмар. И отново закрещя.

 

 

В края на Оук Роуд живееха четири семейства, всички от преподавателския състав на колежа. Последната къща беше на семейство Джефърс — Нанси, Крис и тяхната малка дъщеричка. До тях бяха Калаханови, после Уорнърови — Харли и Маги, Поли и Ейми. Къщата, разположена най-близо до началото на Оук Роуд, бе на Келтънови, двама родители с двама сина тийнейджъри.

В къщата на Келтън Манрико, кучето заръмжа, после се изправи и започна да лае. Двамата тийнейджъри скочиха от леглата и започнаха да навличат панталоните си.

Нанси Джефърс също изкрещя и Крис, младият председател на департамента по физика, скочи така, сякаш беше видял змия в леглото си. От прозореца на стаята си видя през дърветата сияние.

— Божичко, пожар! — изкрещя, докато нахлузваше гумените си галоши и навличаше импрегнираното си яке.

 

 

На триадата й беше заповядано да отведе Марси Котън при Дан Калахан. Кошерът искаше да ги свърже, така че тя да направи всичко възможно Дан да получи назначение. Не трябваше да съществува и най-малката възможност Калаханови да напуснат Уилтън, където всяка улица, алея, мазе, таван и ум бяха известни на Кошера. Атаката срещу тях беше неизбежна, но тук тя би могла да бъде отразена най-добре.

Но имаше причина членовете на тази триада да се наричат Крадците… и тя беше изкушението.

Поли Уорнър нахлу в стаята на родителите си — крещеше, че къщата на Келтънови гори. Харли Уорнър викна на жена си:

— Божичко, ще изгорят!

Маги отиде до прозореца.

— Това огън ли е? Изглежда ми много неподвижно.

— Но някой наистина крещи — обади се Ейми иззад брат си.

— Да отидем да видим.

Харли си обуваше дънките.

— Не, деца. Вие ще стоите тук.

— О, тате!

— Поли, не ви пускам, преди да разбера какво става. — Не искаше децата му да станат свидетели на нещо ужасно. Агонията, която извираше от писъците, го плашеше.

Колкото повече викаше Марси, толкова по-възбудени ставаха тримата Крадци. Знаеха, че са прекалено неблагоразумни, че трябва да я усмирят, но също така разбираха, че могат да проникнат в нея и да вкусят от чувствата й, а този вкус щеше да ги изпълни със сладък огън, какъвто техният вид не притежаваше, огънят на силните човешки емоции. Хората може да не бяха достатъчно интелигентни, за да се предпазят от екологичната катастрофа, която вещаеше за тази планета пренаселването, но способността им да изпитват емоции беше несравнима.

Така че се заровиха дълбоко в извиращия й ужас, също както вълците ръфат вътрешностите на поваления от глутницата елен… и Кошерът се разяри.

Конър помисли, че пищи майка му, а тя реши, че е той. Сблъскаха се в дневната и се прегърнаха безмълвно.

— Нещо свети — каза Дан.

От гледката, която се разкриваше от задната част на верандата, ставаше ясно, че никоя от къщите не гори.

Конър и Кейтлин останаха назад, а Дан, по чехли и халат, изтича в задния двор. Носеше фенерче.

Дворът беше тих. Пързалката, люлката и празният басейн приличаха на бдящи стражи под студената светлина на кръглата луна. Дан тръгна към сиянието, което струеше от полето отвъд края на двора. Кейтлин и Конър стояха на верандата.

— Нещо в полето се е запалило — каза Дан.

— Наистина ли?

— О, Боже, помогнете ми! Помогнете ми!

Кейтлин притисна сина си.

— Конър, ела да се приберем.

Момчето се отскубна от нея, затича надолу по стълбите на верандата и изкрещя:

— Виж!

Двамата с Дан затичаха към боровете. Иззад дърветата лумна взрив от светлина. Двамата спряха, зашеметени от изгрева на тази втора луна.

Кейтлин дотича до тях и викна:

— Конър, облечи се.

— Благодаря, мамо. — Той мушна ръка в якето си — Знаеш ли какво е това?

— Не.

Дан се приближи към дърветата и викна:

— Какво става?

— Не отивай твърде близко, тате.

Нещо се заклати, после се издигна.

— Идва насам, Дан.

Нещото увисна над дърветата. Не се чуваше никакъв звук.

— Мисля, че е балон — каза Кейтлин.

Още писъци — пронизителни и накъсани.

— Горящ балон — извика Кейтлин.

Тримата затичаха към светлината, препъваха се в храстите.

— Кой ще се качи на балон посред нощ? — попита Конър. — И това не е огън, това е някакъв пиезоелектричен ефект. Вижте как трепти.

— Сигурно е някакъв колежански номер — отвърна Кейтлин.

Можеше да е и номер — всички околни къщи бяха на преподаватели в колежа.

 

 

Тримата Крадци погледнаха през електромагнитната мъгла, която струеше от кабелите, с които хората обграждаха убежищата си. Бдителни очи наблюдаваха Конър и Дан.

 

 

Дан спря сред дърветата.

— Може би няма нищо. Може би наистина е номер.

— Надявам се — въздъхна Кейтлин, малко поуспокоена: прие това най-правдоподобно обяснение.

— Да се прибираме — подкани ги Конър.

Докато излизаха от гората, видяха как към нещото се стичат хора — Харли Уорнър, сам, Крис и Нанси Джефърс, цялото семейство Келтън, с развяващи се дрехи, кучето им Манрико лаеше яростно, но стоеше предпазливо назад. Джимбо Келтън снимаше с видеокамера, Нанси Джефърс бе протегнала напред мобилния си телефон като щит — без съмнение снимаше с него.

Още един писък разцепи въздуха.

— Какво става? — извика Дан.

Надяваше се да е просто шега, защото Бел не се нуждаеше от лоша слава, не му бяха необходими проблеми със записванията, които и без това имаше един малък колеж, разположен на края на стара автобусна линия, която обслужваше място, което брошурата на колежа наричаше „изтънченото градче Уилфорд“. Каква изтънченост имаше в затворените магазини и в самотния силоз за жито, никой не можеше да каже.

— О, Боже, о, Боже!!!

Думите сякаш звънтяха в дърветата и караха стволовете им да треперят.

— Помогнете й! — изкрещя Конър. И се втурна напред.

 

 

Едно наблюдаваше Конър, а Две и Три се занимаваха с Марси с удоволствието на момчета, пуснати на воля в сладкарница. Две се придвижи по-близо, опря лицето си в извиращата от нея аура. Ядно статично електричество изпълни тясното пространство — Кошерът беше вбесен, че не са изпълнили заповедите.

Не че имаше кой знае какво значение. Хилядите сиви, които бяха тук, се бяха разселили по цялата планета, хранеха се в Бразилия, Великобритания и Китай, добиваха гравитит от железните залежи на щата Ню Йорк, извличаха гориво — хелий 3 — на Луната. Бяха свързани с Великия Кошер, който се движеше към Земята много по-бавно от челната група.

Тримата Крадци щяха да са по-ефективни с Марси, но сладките страхове, проблясващите надежди, ярките мокри желания, които населяваха гладката й плът, се бяха оказали твърде силно изкушение. Дан Калахан така или иначе се беше събудил и цялата експедиция беше загубила смисъл. Можеха поне да извлекат най-доброто от нея.

Две, отрицателният полюс на триадата, показа на Марси дълга игла. Щом видя сребристото сияние да се появява от мрака, който я обвиваше, тя се облещи. Не можеше да види Крадците, разбира се, те бяха твърде внимателни, за да допуснат подобно нещо.

Две заби иглата в челото й и тя изпищя, а те лакомо запоглъщаха агонията й… През миговете й се усетиха толкова живи, колкото би трябвало да са били далечните им предци, преди да си имплантират машинен интелект и да загубят връзка с единственото нещо, което има значение — способността да чувстваш.

Без нея животът беше продължителна смърт и за да я открият отново, прекосяването на галактиката им изглеждаше нищожна цена и нямаше значение дали пътуването ще отнеме петдесет поколения, или хиляда.

От милиарди мили бяха видели Земята да сияе от емоции. Бяха привлечени като молци от нейната тайнственост, първо стотици, после хиляди — и скоро милиардите щяха да дойдат да отпият от лечебните сокове на човешкото тяло… ако всичко се развиеше добре.

 

 

Келтънови се приближиха — тичаха приведени, като актьори на филмово бойно поле. Дан си помисли, че Джимбо Келтън може би записва шегата за по-нататъшно забавление на другите участници.

Всички в квартала не само се познаваха, но и разчитаха един на друг като приятели. Нанси и Крис бяха близки с Кейтлин и Дан. Келтън беше историк, работеше в другия край на учебния комплекс, но все пак бе член на сплотената общност от Оук Роуд. Уорнърови и Калаханови бяха много близки — поне доскоро.

Нанси притисна мобилния телефон към ухото си. Дан потърси своя — като по чудо се оказа в джоба на якето му. Набра 911.

— Обажда се доктор Даниъл Калахан, Оук Роуд 103. Има пожар близо до Уилтън Роуд. Има пострадал!

Виковете станаха нечленоразделни, превърнаха се в монотонен вой, изпълнен с болка.

Дан затвори телефона още докато диспечерът говореше. Вече беше убеден, че ставащото е сериозно. Виковете бяха истински. Хукна след Конър.

— Не го пускай близо до огъня — изкрещя Кейтлин, докато го задминаваше, устремена след сина им.

Дан се огледа, но видя само зловещи отблясъци, все едно да гледаш в хиляди фарове или фотографска светкавица, която не угасва. Прикри очите си с ръка и продължи напред.

— Конър! Конър, къде си?

— Не мога да го видя, Дан! Конър! Конър!

Още един вик долетя, отчетлив и пронизителен, агонизиращ, после нещото във въздуха леко потрепна. Някъде отдалеч се чу тънкият вой на сирени, после се усили.

— Конър! О, слава Богу!

Беше с момчетата на Келтън, дребничък сред източилите се тийнейджъри.

— Ела веднага! — викна Кейтлин.

— Мамо!

— Хайде! — Тя го дръпна за ръката и почти го помъкна към къщата.

— Не! — Той се задърпа.

И внезапно Кейтлин бе обзета от невероятен ужас. Ужасена бе за сина си. Той беше уязвим… към какво тя не знаеше, но знаеше, че е уязвим.

— Конър, моля те, моля те! Ела.

— Мамо, мисля, че знам какво е това!

— Конър, не! Не знаеш. Никой не знае. Но е нещо ужасно и е опасно.

Той я прегърна.

— Мамо не се тревожи. — И в следващия миг се отскубна и затича към светлината.

Крадците бяха обезпокоени. Конър не би трябвало да е тук. Вече усещаха яростта и страха на целия Кошер. Разбира се, всички бяха уплашени: оцеляването им зависеше от това дете, грижливо селекционирано цели петдесет човешки поколения.

Кейтлин имаше ужасното усещане, че нещото по някакъв начин наблюдава сина й. Хукна след Конър, краката й тупкаха по твърдата земя, настигна го и го събори на земята.

Момчето извика — тя никога не се бе държала с него така. Подобно нещо беше немислимо — да унижаваш талантливо дете по този начин.

Кейтлин се надигна на четири крака, за да застане между него и нещото. Имаше отвратителното чувство, че по някакъв начин то ще всмуче Конър в огъня, при бедната жена, която крещеше някъде там.

Конър се изправи. Изгледа я гневно, после се обърна с гръб към нещото и закрачи към къщата. Кейтлин благодари от все сърце на Бог и го последва.