Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (19)

Глава 18

Синоптикът каза, че ще вали, но слънцето се беше издигнало високо и ясно в небето. Фред Бринкли опъна ръка — можеше направо да го гледа през нея.

Той се насочи към подземието, тичайки по стъпалата в градския център БАРТ, където ходеше, докато все още имаше работа.

Бринкли сведе очи, отбелязвайки стъпките си по познатия бял мраморен под с черни контури от гранит, вървеше стабилно по мецанина, без да гледа корпоративните роби, които купуваха билети, цветя и бутилирана вода за своето ежедневно пътуване. Той не искаше да се закачи за някоя мисъл от техните промити мозъци, не искаше да види натрапчивите погледи, които му отправяха изпод качулките си.

Взе ескалатора към тунелите, но вместо да се успокои, осъзна, че колкото по-надолу слиза, толкова по-възбуден и нервен се чувства.

Гласовете бяха в него, наричаха го с различни имена.

Бринкли заклати глава, но задържа очите си приковани в пода и запя наум: „Аяяяй, БАРТ-алито линдо“, като се опитваше да спре гласовете, да ги изключи.

Още щом слезе от ескалатора на третото долно ниво, той осъзна грешката си. Платформата беше пълна с тъпаци, които се прибираха от работа.

Приличаха на буреносни облаци с тъмните си палта, с празните си погледи сякаш го вкарваха в капан.

Кадрите, които беше видял на видеостената на витрината на магазина за техника, препускаха в ума му: бяха кадри, на които се виждаше как стреля по хората на ферибота.

Той го беше извършил!

Бринкли си проправяше път през тълпата, мънкаше и си пееше тихичко, докато не стигна до ръба на платформата, стоеше на една плочка, върховете на обувките му стърчаха точно над бездната.

Усещаше омразата и гнева около себе си и собственият му гняв се надигна. Белите кахлени стени сякаш пулсираха и се снишаваха. Фред можеше да види с крайчеца на окото си как хората се обръщат към него, как четат мислите му.

Искаше му се да изкрещи: Трябваше да го направя! Пазете се. Може вие да сте следващите.

Той се втренчи в релсите, без да се движи или да поглежда някого, с ръце в джобовете, дясната държеше Бъки.

Те знаят, изреваха гласовете в хор. Ти си им като на длан, Фред.

Един глас зад него извика рязко: „Ей!“ Бринкли се обърна и видя жена с остра челюст и мънички черни очи, която го сочеше с пръст.

— Той е. Той беше на ферибота. Беше там. Той е стрелецът. Някой да викне полицията.

Ситуацията ескалира. Сега всички знаеха какво е извършил.

Лайно. Загубеняк.

Аяяяааай.

Фред извади Бъки от джоба си, размаха го над тълпата. Хората около него се разкрещяха и се снишиха.

Тунелът изрева.

Сребристосините вагони се втурнаха към станцията, шумът от тях погълна всички други звуци и мисли.

Влакът спря, вагоните избълваха гъсти тълпи, които наизскачаха подобно на плъхове, други напираха навътре, блъскаха Фред като прилив, запратиха го в един пилон.

Изкараха му въздуха.

Борейки се да се освободи, проправяйки си път през множеството, Фред се добра до ескалатора. С няколко дълги скока се вклини в развълнуваната тълпа на подвижната стълба в посока нагоре към свободното пространство на улицата.

Гласът в главата му крещеше: Давай! Измъкни се оттук!