Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (129)

Глава 128

Държах ръката на Джо, докато ми разказваше, че се премества в Сан Франциско. Слушах го и го гледах в очите. Бяха пълни с любов към мен. Обаче колелцата в мозъка ми се въртяха.

С Джо обсъждахме как биха стояли нещата, ако сме заедно. Бях скъсала с него, защото по-скоро бяхме стигнали до възможността да говорим за такъв вариант, отколкото наистина да правим нещо, за да го осъществим.

Сега, седнала срещу него, се чудех дали проблемът наистина беше работата му, или и двамата негласно бяхме решили да държим безопасна дистанция във взаимоотношенията, които имаха всички шансове да бъдат трайни и истински.

Джо вдигна лъжичката си за кафе и я сложи в горното джобче на сакото си. Със сигурност я беше сбъркал с очилата си за четене.

После бръкна в друг джоб и извади от него черна кадифена кутийка за бижута, около петсантиметрово кубче.

— Искам да ти дам нещо, Линдси. — Той отмести вазата с рози, която стоеше помежду ни на масата, и ми подаде кутийката. — Отвори я, моля те.

— Не мога — казах аз.

— Просто вдигни капачето. Има лентичка отгоре.

Засмях се на шегата му, но дъхът ми направо секна, когато го направих. Вътре на кадифена подложка блестеше платинен пръстен с три големи брилянта и по един малък от двете страни на всеки от тях.

Окончателно ми спря дишането. Как не! Пръстенът беше убиец. После хвърлих поглед към Джо. Все едно че гледах в собствените си очи, толкова добре го познавах.

— Обичам те, Линдси. Ще се омъжиш ли за мен? Ще ми станеш ли съпруга?

Сервитьорът се появи и без да каже и дума, изчезна. Затворих кутийката. Чу се тихо изщракване и мога да се закълна, че светлината в салона помръкна.

Преглътнах с мъка, защото нямах представа какво да кажа, колелцата в мозъка ми се въртяха, стаята също се въртеше.

И двамата с Джо се бяхме женили.

И двамата се бяхме развеждали.

Наистина ли исках да опитам отново?

— Линдс?

Най-сетне изплюх камъчето.

— Обичам те, Джо, и съм… потресена. — Гласът ми глъхнеше, докато се мъчех да говоря. — Имам нужда да помисля насаме. Трябва да съм абсолютно сигурна. Би ли задържал това, ако обичаш? — казах и побутнах малката кутийка обратно. — Нека да видим как ще потръгнат нещата. Да поживеем малко заедно — продължих аз. — В смисъл: пранета, кино, уикенди, които не приключват с това, че ти отпрашваш към летището.

Разочарованието се четеше по лицето на Джо, а на мен ми беше болно да го гледам. За момент изглеждаше стъписан. После обърна дланта ми, сложи кутийката в нея и я притисна с пръстите ми.

— Задръж го, Линдси. Няма да променя решението си. Ще съм обвързан с теб, независимо колко пране трябва да изперем и независимо колко пъти ще мием колата и ще изнасяме боклука. Дори и да се караме чий ред е да върши домакинската работа. Очаквам с нетърпение всичко това — усмихна се той.

По някакъв начин салонът отново светна.

Джо се усмихваше, хванал и двете ми ръце в своите. Каза ми:

— Когато си готова, кажи ми, за да ти сложа пръстена. А и да предупредя нашите, че ги очаква голяма италианска сватба.