Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (18)

Глава 17

В девет часа на другата сутрин с Джейкъби и Конклин паркирахме полицейските си коли без отличителни белези на улица „Мейсън“ близо до Норт Пойнт. Бяхме на две пресечки от Рибарския кей, туристическа зона, пълна с гигантски хотели, ресторанти, колела под наем и сергии за сувенири, където уличните търговци излагаха стоките си.

Бях на нокти, когато влязохме в хладното пространство на огромната книжарница. Джейкъби показа значката си на най-близкия служител с въпроса дали познава Алфред Бринкли.

Служителят на етажа съобщи на управителя на етажа, който ни заведе до асансьора, а с него — до мазето, където пък ни запозна с управителя на склада, тъмнокож мъж на трийсет и нещо, на име Едисън Джоунс, с избеляла фланелка с „Дюран Дюран“ и обеца на носа.

Разпръснахме се из склада — бетонни стени с подредени покрай тях подвижни рафтове, изкорубени метални врати с изход към товарните докове, момчета с пълни с книги товарни колички, които сновяха навсякъде около нас.

— С Фред бяхме другарчета — каза ни Джоунс. — Не че сме се виждали след работа или нещо подобно, но беше интересен посвоему и го харесвах. После изведнъж взе да откача — Джоунс намали звука на телевизора върху металната маса, затрупана с фактури и офис консумативи.

— В какъв смисъл взе да откача? — попита Конклин.

— Понякога ми казваше: „Чу ли какво ми каза Уолф Блитцър^[1] току-що?“ Все едно телевизорът говореше на него. А ставаше и все по-нервен, постоянно си мънкаше и тананикаше нещо. Създаде ни доста проблеми — допълни Джоунс и нервно прекара ръка по тениската си. — Когато взе да бяга от работа, ги улесни да го уволнят. Запазих книгите му. — Той издърпа една кутия от рафта и я сложи на масата.

Отворих капака, вътре видях тежки томове на Юнг, Ницше и Вилхелм Райх. Имаше и една опърпана, с меки корици: „Произходът на съзнанието в разпада на двукамерния ум“ от Джулиан Джейнс^[2].

Извадих я от кутията.

— Това му беше настолната книга — каза Едисън. — Изненадан съм, че не се е върнал за нея.

— За какво става дума в нея?

— Според Фред, Джейнс имал теория, в която се твърди, че преди около три хиляди години полукълбата на човешкия мозък не са били свързани — отвърна Джоунс, — така че двете полукълба не са имали директна връзка.

— И каква е идеята? — попита Джейкъби.

— Джейнс твърди, че по онова време хората смятали, че собствените им мисли идват от някакъв източник извън тях, че мислите им са команда от боговете.

— Какво си е мислел Бринкли — попита Джейкъби. — Да не е чувал гласовете на боговете от телевизора?

— Според мен той чуваше гласове през цялото време. Те му казваха какво да прави.

От думите на Джоунс ме побиха тръпки. Бяха изминали повече от 48 часа от стрелбата на ферибота. Докато ние продължавахме да тъпчем в задънена улица, Бринкли беше все още някъде на свобода. Изпълняваше заповедите на гласовете. Носеше оръжие.

— Имате ли някаква представа къде може да се намира сега? — на свой ред попитах аз.

— Видях го да виси пред един бар преди около месец — отвърна Джоунс. — Изглеждаше доста окаян. Брадясал. Пошегувах се, че дивото го зове, а той ми отвърна с налудничава гримаса. Не ме погледна в очите.

— Къде стана това?

— Пред бар „Дабъл Шот“ на „Гиъри“. Фред не пие, така че вероятно живееше в хотела над бара.

Знаех мястото. Хотел „Барбари“ беше един от няколкото дузини „туристически“ хотели в Тендърлойн със стаи за по един час, използвани от проститутки, наркомани и изпаднали на ръба на мизерията. Беше на стъпка преди клоаката, и то не много голяма.

Ако Фред Бринкли бе живял в хотел „Барбари“ преди месец, може би все още беше там.