Джефри Арчър
По-силно от меча (7)

4.

— Благодаря, че долетяхте така бързо, полковник — каза сър Алън Редмейн, сякаш командирът от САС имаше друг избор.

Беше получил телеграмата веднага щом слезе от „Бъкингам“ в Ню Йорк. Кола го откара до летище „Кенеди“, където взе първия полет обратно до Лондон. Друга кола го чакаше пред стълбичката на самолета в „Хийтроу“.

— Секретарят на кабинета реши, че ще искате да видите днешните вестници — каза шофьорът и без нито дума повече потегли към Уайтхол.

„В сърцето си знаехте, че ще изгуби“, гласеше заглавието на първа страница в „Телеграф“. Полковникът бавно прелисти страниците, но никъде не видя да се споменава „Бъкингам“, нито пък намери статия с автор Дерек Харт — ако имаше нещо подобно, то със сигурност щеше да се появи на първа страница въпреки категоричната победа на Линдън Джонсън над Бари Голдуотър.

„Бъкингам“ все пак се появяваше на вътрешните страници на „Дейли Експрес“, където имаше блестящ репортаж от пътуващия кореспондент, който възхваляваше удоволствието да прекосиш Атлантика на най-новия луксозен лайнер. „Дейли Мейл“ беше поместил снимки на дванайсетте си читатели късметлии, позиращи пред Статуята на свободата. Други дванайсет билета, предложени за бъдеща дата, гарантираха премълчаването на всякакви евентуални неудобства, причинени от Кралския военноморски флот.

След един час, без да има възможност да се преоблече и да се обръсне, полковник Скот-Хопкинс седеше срещу секретаря на кабинета на Даунинг стрийт 10.

Полковникът започна с подробен доклад, след което отговори на въпросите на сър Алън.

— Е, поне от цялата тази работа излезе нещо добро — каза сър Алън, докато вадеше кожено куфарче изпод бюрото си и го поставяше върху плота. — Благодарение на усърдието на колегите ви от САС успяхме да разкрием склад на ИРА в Батърси. Освен това намерихме над двайсет и три хиляди паунда в брой в багажника на таксито, откарало Мартинес до „Хийтроу“. Подозирам, че Кевин Рафърти Четирипръстия скоро ще бъде преименуван на Трипръстия, ако не успее да обясни на регионалния си командир какво е станало с парите.

— А Мартинес? Къде е сега?

— Посланикът ни в Буенос Айрес ме уверява, че често посещава обичайните си свърталища. Не мисля, че ще видим отново него или синовете му в Уимбълдън или Аскот.

— А Дохърти и сънародниците му?

— На път за Северна Ирландия, но този път не на луксозен лайнер, а на борда на кораб от Кралския флот. Щом стигнат в Белфаст, ще бъдат прехвърлени в най-близкия затвор.

— По какви обвинения?

— Това още не е решено — отвърна сър Алън.

— Мисис Клифтън ме предупреди, че на кораба душел някакъв журналист от „Телеграф“ и задавал прекалено много въпроси.

— Дерек Харт. Проклетникът не обърна внимание на историята със заема от МВФ, която му подхвърли Джайлс, а прати материала си за инцидента с флота веднага щом стъпи в Ню Йорк. В статията му обаче има прекалено много „ако“ и „вероятно“, така че не беше трудно да убедим редактора да я отхвърли — още повече че му бе много по-интересно да научи как Леонид Брежнев, един хардлайнер от старата школа, успя да измести Хрушчов с изненадващ преврат.

— И как го е направил? — попита полковникът.

— Съветвам ви да прочетете утрешния „Телеграф“.

— Ами Харт?

— Разбрах, че пътува за Йоханесбург, за да се опита да вземе интервю от някакъв терорист на име Нелсън Мандела, което може да се окаже трудно, тъй като той е в затвора от повече от две години и досега до него не е бил допускан нито един журналист.

— Това означава ли, че екипът ми може да прекрати охраняването на семейство Клифтън?

— Още не — каза сър Алън. — ИРА почти сигурно ще изгубят интерес към Барингтън и Клифтън, след като дон Педро Мартинес вече не е наоколо да плаща сметките. Въпреки това трябва да убедя Хари Клифтън да ми помогне по един друг въпрос.

Полковникът повдигна вежда, но секретарят на кабинета просто стана и стисна ръката му.

— Ще поддържаме връзка — бяха единствените му думи.

 

 

— Реши ли най-сетне? — попита Себ, докато минаваха покрай „Боутхаус Кафе“ в източната част на Сентръл Парк.

— Да — каза Саманта и пусна ръката му. Себ се обърна към нея и зачака тревожно. — Вече писах в Кингс Колидж, че с радост приемам предложението им да работя върху дисертацията си в Лондонския университет.

Себ подскочи от радост и изкрещя ликуващо. Никой не им обърна внимание, но пък и се намираха в Ню Йорк.

— Това означава ли, че ще се преместиш при мен, щом намеря нов апартамент? Можем дори да го изберем заедно — добави той преди тя да успее да отговори.

— Сигурен ли си, че го искаш наистина? — тихо попита Саманта.

— Не бих могъл да съм по-сигурен — отвърна Себ и я прегърна. — И тъй като ти ще си в Странд, а аз работя в Сити, може би е най-добре да потърсим някое близко местенце като Излингтън. Какво ще кажеш?

— Сигурен ли си? — отново попита Сам.

— Толкова, колкото и че „Бристол Роувърс“ никога няма да спечелят купата.

— Кои са „Бристол Роувърс“?

— Не се познаваме достатъчно добре, за да те товаря с техните проблеми — отвърна Себ, докато излизаха от парка. — Може би след време, след много време, ще ти разкажа за единайсетте безнадеждни нещастници, които редовно ми съсипват съботните следобеди — добави, когато стигнаха Пето авеню.

 

 

На рецепцията на „Вайкинг Прес“ седеше млада жена, която Хари вече познаваше добре.

— Добро утро, мистър Клифтън — каза секретарката на Харолд Гинзбърг и излезе да го посрещне. Хари неволно се запита колко ли автори получават подобно отношение. — Господин Гинзбърг ви очаква с нетърпение.

— Благодаря, Кърсти — отвърна Хари.

Тя го поведе към облицования с дъбова ламперия кабинет на издателя, украсен с фотографии на минали и настоящи писатели — Хемингуей, Шоу, Фицджералд и Фокнър. Хари се зачуди дали човек трябва да умре преди снимката му да бъде добавена в колекцията на Гинзбърг.

Въпреки че наближаваше седемдесетте, Гинзбърг скочи иззад бюрото си в мига, в който Хари влезе в стаята. Хари неволно се усмихна. Облечен в костюм с жилетка и джобен часовник със златен ланец, Гинзбърг изглеждаше повече англичанин от него.

— Е, как е любимият ми писател?

Хари се разсмя и двамата си стиснаха ръцете.

— Колко пъти седмично поздравяваш писатели с тези думи? — попита Хари, докато се отпускаше във високото кожено кресло срещу издателя.

— Седмично ли? — отвърна Гинзбърг. — Поне три пъти на ден, а понякога и повече. Особено когато не мога да си спомня имената им. — Хари се усмихна. — В твоя случай обаче мога да докажа, че е вярно, защото след като прочетох „Уилям Уоруик и разпопеният викарий“ реших първото издание да е осемдесет хиляди бройки.

Хари отвори уста, но не каза нищо. Последният му роман за Уилям Уоруик се беше продал в 72 000 бройки, така че много добре си даваше сметка за ангажимента, който поема издателят му.

— Да се надяваме, че няма да има много върнати бройки.

— Предварителните заявки показват, че осемдесет хиляди няма да са достатъчно. Извинявай — продължи Гинзбърг, — първо ми кажи как е Ема? Първото плаване триумф ли се оказа? Никъде не намерих да се споменава за него, въпреки че прегледах целия „Ню Йорк Таймс“.

— Ема е отлично и ти праща много поздрави. Няма да се изненадам, ако точно сега лъска месинга на мостика. Колкото до първото плаване, имам чувството, че ще остане много доволна, че „Ню Йорк Таймс“ не споменава нито дума за него, макар че цялото преживяване може да ми даде идея за следващия роман.

— Целият съм слух.

— Няма начин — отвърна Хари. — Просто ще се наложи да проявиш търпение, макар много добре да знам, че това не ти е най-силната страна.

— В такъв случай да се надяваме, че новите ти отговорности няма да се отразят на писателския ти график. Моите поздравления.

— Благодаря. Макар че позволих да бъда предложен за президент на Асоциацията на английските писатели само поради една причина.

Гинзбърг повдигна вежда.

— Искам един руснак, Анатолий Бабаков, да бъде незабавно освободен от затвора.

— Какви са тези силни чувства към Бабаков? — попита Гинзбърг.

— Харолд, ако и теб те бяха вкарали в затвора за престъпление, което не си извършил, и ти щеше да изпитваш силни чувства, повярвай ми. При това не забравяй, че аз бях в американски затвор, което си е направо „Холидей Ин“ в сравнение с лагерите в Сибир.

— Дори не мога да си спомня какво е направил този Бабаков.

— Написал е книга.

— Това в Русия престъпление ли е?

— Да, ако решиш да кажеш истината за работодателя си, особено ако името на въпросния работодател е Йосиф Сталин.

— А, „Чичо Джо“, сетих се — рече Гинзбърг. — Но книгата така и не е била издадена.

— Била е издадена, но Бабаков бил арестуван много преди първата бройка да стигне до книжарниците и след показен процес бил осъден на двайсет години затвор без право на обжалване.

— Което само ме кара да се питам какво толкова може да има в тази книга, че Съветите да са така твърдо решени да не позволят на никого да я прочете.

— Нямам представа — каза Хари. — Но знам, че всяка бройка на „Чичо Джо“ е била свалена от рафтовете само часове след издаването й. Издателството било затворено, Бабаков бил арестуван и никой не го е виждал след процеса. Смятам да разбера дали няма оцеляла бройка, когато отида на международната писателска конференция в Москва през май.

— Ако се добереш до бройка, с радост ще я дам за превод и ще издам книгата тук, защото гарантирам, че това не само ще се превърне в абсолютен бестселър, но и най-сетне ще разкрие Сталин като не по-малък злодей от Хитлер. Имай обаче предвид, че Русия е доста голяма купа сено за намиране на точно тази игла.

— Така е, но съм твърдо решен да разбера какво има да ни каже Бабаков. Не забравяй, че е бил личен преводач на Сталин цели единайсет години, така че малцина знаят повече от него за кухнята на режима — макар дори той да не е очаквал каква ще е реакцията на КГБ, когато е решил да публикува своята версия на онова, което е видял с очите си.

— И сега, когато старите поддръжници на Сталин премахнаха Хрушчов и са отново на власт, несъмнено някои от тях ще поискат някои неща да си останат покрити.

— Като истината за смъртта на Сталин — каза Хари.

— Никога не съм те виждал така нахъсан за каквото и да било — каза Гинзбърг. — Но може и да не е много умно да ръчкаш с пръчка в бърлогата на мечката. Новият режим там като че ли не зачита особено човешките права, независимо от коя страна идваш.

— Какъв е смисълът да съм президент на Асоциацията, ако не мога да изразя възгледите си?

Часовникът на лавицата зад бюрото на Гинзбърг удари дванайсет.

— Какво ще кажеш да обядваме в клуба ми и да обсъдим по-нормални неща, като например с какво се е захванал Себастиан.

— Мисля, че е на път да предложи брак на американско момиче.

— Винаги съм знаел, че е умно момче — засмя се Гинзбърг.

 

 

Докато Саманта и Себ зяпаха възхитено витрините на Пето авеню, а Хари обядваше в клуб „Харвард“ с издателя си, едно жълто такси спря пред елегантна сграда на ъгъла на 64-та и Парк авеню.

Ема слезе, понесла кутия за обувки с емблемата на „Крокет и Джоунс“ върху капака. Вътре имаше изработени по поръчка черни обувки, които със сигурност щяха да станат идеално на Алистър, който винаги поръчваше обувките си на Джърмин стрийт.

Когато погледна блестящото месингово чукче на входната врата, си спомни първия път, когато бе изкачила тези стъпала. Съвсем млада, току-що навършила двайсет, тя трепереше като листо и й се искаше да избяга. Но беше похарчила всичките си пари, за да стигне до Америка, и не знаеше към кого другиго да се обърне в Ню Йорк, ако искаше да открие Хари, който беше вкаран в затвора за убийство, което не бе извършил. След като срещна баба Филис, Ема не се върна в Англия повече от година — докато не откри, че Хари вече не е в Америка.

Този път изкачи стъпалата по-уверено, почука решително с чукчето, дръпна се назад и зачака. Не се беше обадила предварително, защото не се съмняваше, че Алистър ще си е у дома. Макар че неотдавна се беше оттеглил като старши съдружник в „Симпсън, Албиън и Стюарт“, той не беше любител на провинцията дори през уикендите. Беше типичен нюйоркчанин. Беше роден на 64-та и Парк и несъмнено тук щеше и да умре.

Когато вратата се отвори, Ема се изненада да види човек, когото позна моментално, макар бе бяха минали повече от двайсет години, откакто го беше виждала. Беше с леко черно сако, раирани панталони, бяла риза и сива вратовръзка. Някои неща никога не се променят.

— Радвам се да ви видя, мисис Клифтън — каза той, сякаш тя се отбиваше всеки ден.

Ема се смути — не можеше да си спомни името му. Хари никога не би го забравил.

— И аз много се радвам да ви видя — каза тя накрая. — Надявах се да се видя с Алистър, ако си е вкъщи.

— Боя се, че не е, мадам — каза икономът. — Господин Стюарт отиде на погребението на господин Бенджамин Рътлидж, бивш съдружник в кантората. Ще се върне от Кънектикът едва утре вечер.

Ема не успя да скрие разочарованието си.

— Ако желаете да влезете, с удоволствие ще ви направя чай. „Ърл Грей“, ако не ме лъже паметта?

— Много мило от ваша страна, но трябва да се връщам на кораба — каза Ема.

— Разбира се. Надявам се, че първото плаване на „Бъкингам“ е било успешно?

— По-добро, отколкото се бях надявала — призна тя. — Ще бъдете ли така добър да предадете най-добрите ми пожелания на Алистър и колко съжалявам, че не успях да го видя?

— За мен ще е удоволствие, мисис Клифтън. — Икономът леко се поклони и затвори вратата.

Ема слезе по стълбите и започна да се оглежда за такси. Изведнъж осъзна, че още държи кутията с обувките. Смутена още повече, тя се върна и пак почука на вратата, този път по-нерешително.

Вратата се отвори и икономът се появи отново.

— Мадам? — каза той, дарявайки я със същата топла усмивка.

— Ужасно съжалявам, но забравих да ви дам подаръка за Алистър.

— Колко мило от ваша страна, че помните любимия магазин за обувки на господин Стюарт — каза той, докато Ема му даваше кутията. — Сигурен съм, че ще бъде очарован.

Ема стоеше пред него и още полагаше безнадеждни опити да си спомни името му.

— Надявам се, мисис Клифтън, че обратното ви пътуване до Ейвънмаут ще бъде също така успешно.

Икономът отново се поклони и затвори тихо вратата.

— Благодаря, Паркър — каза тя.