Джефри Арчър
По-силно от меча (32)

29.

— Мистър Слоун се обади, докато бяхте на обед — каза Рейчъл.

— Каза ли какво иска? — попита Себ.

— Не, каза само, че било по личен въпрос.

— Не се и съмнявам. Усетил се е, че притежавам близо шест процента от акциите на „Фартингс“, и това изведнъж става много личен въпрос.

— Предложи да се срещнете в кабинета му утре в единайсет. Графикът ви го позволява.

— Забрави. Ако иска да ме види, да заповяда тук.

— Ще се обадя да попитам дали му е удобно.

— Имам чувството, че ще му бъде, защото този път аз съм зад кормилото.

Рейчъл не коментира, а се обърна и тръгна към вратата.

— Не си убедена, нали, Рейчъл? — попита Себ. Тя се обърна, но преди да успее да каже нещо, той попита: — Какво би направил Седрик?

— Щеше да остави у Слоун впечатлението, че се е вързал на плана му, за да го накара да свали гарда си.

— Така ли? Тогава кажи на Слоун, че ще бъда при него утре в единайсет, и добави, че с нетърпение очаквам да се срещна с него.

— Не, това ще е преиграване. Но не закъснявайте.

— Защо?

— Така ще му дадете предимство.

 

 

За първи път, откакто бе изгубил мястото си, Джайлс не очакваше с нетърпение да се върне в Камарата на общините. Полицаят на входа откъм Сейнт Стивън му отдаде чест.

— Радвам се да ви видя, сър. Надявам се скоро да се върнете.

— Благодаря — каза Джайлс.

Влезе в сградата, мина през Уестминстър Хол и продължи по коридора, където граждани чакаха търпеливо с надеждата да ги пуснат в галерията за посетители, за да следят заседанията. Джайлс мина покрай тях и влезе в централното фоайе. Вървеше бързо, за да не бъде задържан от бивши колеги и да слуша съболезнованията им, които рядко бяха искрени.

Мина покрай друг полицай и стъпи на дебелия зелен килим, по който бе минавал толкова много години. Погледна телеграфа, който запознаваше депутатите с всичко ставащо по света, но не спря да провери последните новини. Продължи покрай библиотеката, като изпитваше ужас при мисълта, че може да се натъкне на един конкретен депутат, когото не искаше да вижда. Когато стигна кабинета на водача на управляващата партия, зави наляво и спря пред стая, в която не бе влизал от години. Почука на вратата на лидера на опозицията и влезе. Видя зад бюрата същите две секретарки, които бяха служили на бившия премиер на Даунинг стрийт.

— Радвам се да ви видя, сър Джайлс. Влизайте направо, мистър Уилсън ви очаква.

Поредно чукане на поредна врата и Джайлс влезе в стаята, и видя позната картина — човек, който се опитва да си запали лулата. Отказа се, когато видя Джайлс.

— Джайлс, цял ден те очаквам с нетърпение. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя, Харолд — отвърна Джайлс, без да стиска ръката на колегата си в Уестминстърския дворец: спазваше следвана от векове традиция.

— Ама че лош късмет, да изгубиш само с двайсет и един гласа — каза Уилсън. — Няма да се преструвам, че ми пука особено за заместника ти.

— Това място ще го разкрие какъв е — каза Джайлс.

— Винаги става така.

— Как се справяш със следизборната меланхолия?

— Не особено добре. Признавам, че мястото ми липсва.

— Съжалявам за станалото с теб и Гуинет. Надявам се, че ще успеете да останете приятели.

— И аз също, защото вината е моя. Боя се, че започнахме да се отдалечаваме един от друг от известно време.

— А това място не помага за заздравяването на една връзка — каза Харолд. — Трябва ти жена, която много те разбира, когато рядко се връщаш преди десет.

— А ти, Харолд? Как се чувстваш, след като отново стана лидер на опозицията?

— Подобно на теб, не особено добре. Кажи, как е в истинския свят?

— Не ми харесва особено и няма да се преструвам, че не е така. След като си бил в политиката четвърт век, не си особено годен за друга работа.

— Тогава ти предлагам да направим нещо по въпроса — каза Уилсън и най-сетне успя да запали лулата си. — Трябва ми говорител по външните работи в Камарата на лордовете и не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб.

— Поласкан съм, Харолд, и си помислих, че това може да е причината да поискаш да ме видиш. Мислих много и се питам дали мога да ти задам един въпрос, преди да взема решение.

— Разбира се.

— Не смятам, че Тед Хийт се представя по-добре в управлението, отколкото в опозиция. Мнението на гласоподавателите за него като бакалин е показателно. И съм сигурен, че още имаме отлични шансове да спечелим следващите избори.

— Както биха казали приятелите ми евреи, от твоите уста в божиите уши.

— И ако съм прав, няма да мине много време преди да се върнеш на номер десет.

— Дай боже.

— И двамата знаем, че реалната власт е в Камарата на общините, а не на лордовете. Честно казано, горната камара е просто луксозен старчески дом, награда за партийните активисти с дълга служба и добро поведение.

— С възможното изключение в лицето на онези, които стоят на първия ред и разискват законите — подчерта Уилсън.

— Но аз съм само на петдесет, Харолд. Не съм сигурен, че искам да прекарам остатъка от живота си в чакане да бъда поканен на още по-високо място.

— Ще ти дам работа — каза Уилсън. — И ще имаш място в кабинета в сянка.

— Не съм сигурен, че това е достатъчно, Харолд. Така че трябва да те попитам направо. Ако на следващите избори се кандидатирам за мястото в Бристолското пристанище, както настоява местната асоциация, ще имам ли шанс да стана външен министър?

Известно време Уилсън пуфтеше с лулата, както правеше често, когато му трябваше време да обмисли отговора си.

— Не веднага, Джайлс. Няма да е честно спрямо Денис, който в момента заема този пост в кабинета в сянка, както ти е известно. Но мога да гарантирам, че ще ти бъде предложено важно място в кабинета и ако се справиш, ще си сред основните кандидати, ако постът се освободи. Независимо дали ще приемеш предложението ми, поне ще се върнеш в Парламента. И ако си прав и наистина спечелим изборите, не е тайна, че ще потърся водач в Камарата на лордовете.

— Аз съм човек от Камарата на общините, Харолд, и не мисля, че съм готов да бъда погребан. Така че това е риск, който съм склонен да поема.

— Поздравявам те за решимостта ти — каза Уилсън. — И сега е мой ред да ти благодаря, защото знам, че няма да си склонен да поемеш този риск, ако не вярваш не само че можеш да си върнеш мястото, но и че имам добри шансове да се върна на номер десет. Но все пак, ако размислиш, просто ми кажи и също като дядо си ще седиш на червените пейки като лорд Барингтън от…

— Бристолското пристанище — довърши Джайлс.

 

 

Себастиан влезе във „Фартингс Банк“ за първи път, откакто бе подал оставка преди пет години. Отиде на рецепцията и каза името си на дежурния.

— А, да, мистър Клифтън — каза мъжът, докато проверяваше списъка. — Председателят ви очаква.

Когато чу „председателят“, Себ си помисли за Седрик Хардкасъл, а не за узурпатора, който беше причина да подаде оставката си.

— Ще бъдете ли така любезен да се подпишете в книгата за посетители?

Себ извади писалка от вътрешния джоб на сакото си и бавно развъртя капачката — даваше си малко време да прегледа списъка на хората, посетили неотдавна председателя. Погледът му бързо се плъзна по двете колони имена, повечето от които не му говореха нищо. Но две изпъкваха така, сякаш до тях бяха поставени неонови светлини. Слоун беше назначил Дезмънд Мелър за неизпълнителен директор само месеци след влизането му в борда на „Барингтън“, така че в появата му в списъка нямаше нищо чудно, но какво общо имаше майор Алекс Фишър с председателя на „Фартингс“? Едно беше сигурно — Слоун нямаше да му каже. Единственото друго име, което привлече вниманието му, беше това на Хаким Бишара. Себ беше сигурен, че е чел наскоро нещо за мистър Бишара във „Файненшъл Таймс“, но не можеше да си спомни какво.

— Председателят ще ви приеме веднага, сър. Кабинетът му е на…

— Най-горния етаж — довърши Себ. — Благодаря.

След като излезе от асансьора на последния етаж, Себ бавно тръгна по коридора към стария кабинет на Седрик. Не разпозна никого и никой не позна него, в което нямаше нищо чудно, тъй като Слоун не си беше губил времето, а веднага се бе заел да прочисти „Фартингс“ от хората на Седрик.

Не му се наложи да чука на вратата, защото тя се отвори още докато беше на две крачки от нея.

— Радвам се да те видя, Себ — каза Слоун. — Доста време мина — добави той и го въведе в кабинета си, но не рискува да протегне ръка.

Първото нещо, с което кабинетът порази Себ, бе пълното отсъствие на следи от Седрик. Никакъв знак за трийсетгодишната му служба на банката. Никакъв портрет, снимка или табелка, които да напомнят на следващото поколение за постиженията му. Слоун не само го беше изместил напълно, но и го бе заличил като някакъв изпаднал в немилост съветски политик.

— Сядай — каза Слоун, сякаш се обръщаше към някой от младшите си служители.

Себ се вгледа внимателно в противника си. Беше наддал от последната им среща, но килограмите бяха ловко прикрити от добре ушития двуреден костюм. Едно нещо обаче си оставаше същото — неискрената усмивка на човек, с когото повечето хора от Сити не изпитваха особено желание да работят.

Слоун се настани зад председателското бюро и започна направо по същество, вместо да си губи времето с баналности.

— Себ, интелигентен човек като теб несъмнено вече се е досетил защо поисках да се видим.

— Предполагам, че смяташ да ми предложиш място в борда на „Фартингс“.

— Нямах предвид точно това. — Последва фалшив смях, който идеално си пасваше с неискрената усмивка. — Все пак от известно време беше ясно, че купуваш наши акции на борсата и вече ти трябват само още двайсет и две хиляди, за да прекрачиш прага, който автоматично ти дава право да влезеш в борда или да посочиш някой, който да те представлява.

— Бъди сигурен, че ще се представлявам сам.

— Което е и причината да поискам да разговаряме. Не е тайна, че не се погаждахме, докато работеше при мен…

— Което е и причината да напусна.

— Както и причината да смятам, че е неуместно да участваш в ежедневното управление на банката.

— Не проявявам абсолютно никакъв интерес към ежедневното управление на банката. Предполагам, че имаш способни хора, които да поемат тази работа. Никога не съм имал подобно намерение.

— Тогава какво е намерението ти? — настоятелно попита Слоун, който едва успяваше да скрие раздразнението си.

— Да се уверя, че тази банка ще се върне към високите стандарти, на които се радваше по време на предшественика си, и че акционерите са наясно какво се прави от тяхно име. — Себ реши да търкулне малка ръчна граната по бюрото и да види дали ще гръмне, когато стигне другата страна. — Защото прочетох протоколите от предишните срещи на борда и от тях е ясно, че не казваш на акционерите цялата история.

— Какво искаш да кажеш? — малко прибързано попита Слоун.

— Мисля, че много добре знаеш какво искам да кажа.

— Може би ще успеем да се споразумеем. В края на краищата винаги си бил отличен търговец.

От грубо притискане към ласкателства само за един миг. Морис Суон би могъл да даде на този човек ролята на Ричард III и той щеше да я изиграе без сценарий.

— Каква сделка имаш предвид? — попита Себ.

— През последните пет години би трябвало да си плащал средно около два паунда и десет шилинга за акция. Готов съм да удвоя сумата и да ти предложа пет паунда за акция. Несъмнено ще се съгласиш, че това е щедра оферта.

Прекалено щедра, помисли си Себ. Лично той би започнал с три паунда и би приключил с четири. Защо Слоун така силно искаше да го държи извън борда?

— Повече от щедра — отвърна Себ. — Но въпреки това възнамерявам да заема мястото си в борда. Нали разбираш, приемам нещата лично.

— В такъв случай ще се наложи да направя официална жалба до Централната банка и да посоча, че нямаш интерес в подкрепянето на дългосрочните цели на банката.

— Честно казано, интересно ми е да разбера какви са дългосрочните цели на „Фартингс“. Поради което миналата седмица посетих Централната банка и си поговорих надълго и нашироко с мистър Крейг, главния отговорник по съответствието. Той бе така добър да провери устава на банката и потвърди писмено, че щом притежавам шест процента от акциите, имам право на място в борда. Но моля, обади му се.

Ако Слоун беше дракон, в момента от ноздрите му щяха да бълват пламъци.

— Ами ако ти бях предложил десет паунда за акция?

Слоун явно не се контролираше, така че Себ реши да метне втора граната.

— Тогава щях да започна да си мисля, че слуховете са верни.

— Какви слухове? — остро попита Слоун.

Дали да не рискува с още една граната?

— Защо не питаш Дезмънд Мелър и Алекс Фишър какви са ги замислили под прикритието на банката ти?

— Откъде знаеш…

Гранатата беше гръмнала в лицето на Слоун, но Себ не се сдържа и метна още една.

— Имаш много врагове на Скуеър Майл и дори един-двама в собствения си кабинет.

— Време е да си тръгваш, Клифтън.

— Да, определено си прав. Но очаквам с нетърпение да видя теб и колегите ти на срещата на борда следващия месец. Имам много въпроси към тях и особено към мистър Мелър, който, изглежда, няма нищо против да открие играта и за двата отбора.

Слоун не помръдна, но зачервените му бузи показваха, че поредната граната е гръмнала.

Себ се усмихна за първи път, стана и понечи да си тръгне, когато Слоун също метна граната.

— Боя се, че известно време няма да се виждаме, Себастиан.

— Защо? — попита Себ и се обърна.

— Защото на последната среща приехме резолюция, според която всеки, който иска да влезе в борда, трябва да притежава десет процента от акциите на компанията.

— Не можеш да го направиш — решително рече Себ.

— Мога и го направих — отвърна Слоун. — И съм сигурен, че ще останеш доволен да научиш, че мистър Крейг, главният отговорник по съответствието в Централната банка, даде благословията си на единодушната ни резолюция. Така че ще се видим след около пет години. Но не тръпни в очакване, Себ, защото ако се сдобиеш с десет процента, можем просто да приемем нова резолюция.