Джефри Арчър
По-силно от меча (48)

45.

Хари не беше очаквал да го закарат с кола на летището и остана още по-изненадан, когато видя кой е шофьорът.

— Просто искам да съм сигурен, че ще се качите на самолета — каза полковник Маринкин.

— Много мило от ваша страна, полковник — каза Хари, който напълно забрави да играе ролята си.

— Не ми се правете на умен, мистър Клифтън. Железопътната гара е по-близо от летището и не е късно да направите компания на Бабаков по път, за който няма обратен билет през близките десет години.

— Но аз подписах признанието.

— И несъмнено ще се радвате да научите, че то вече е пратено до всеки влиятелен вестник на Запад, от „Ню Йорк Таймс“ до „Гардиан“. Ще се появи на първите им страници преди самолетът ви да е кацнал на „Хийтроу“, така че дори да се опитате да го отречете…

— Мога да ви уверя, полковник, че за разлика от свети Петър, не е нужно да отричам каквото и да било. Видях какво представлява Бабаков. Пък и ние англичаните държим на думата си.

— Радвам се да го чуя — каза полковникът, настъпи газта и се понесе по магистралата.

Само след секунди стрелката вече показваше сто и шейсет километра в час. Хари се вкопчи в таблото, докато полковникът задминаваше другите коли, и за първи път, откакто бе стъпил в Русия, изпита истински страх. Докато прелитаха покрай Ермитажа, полковникът не се сдържа и попита:

— Посещавали ли сте Ермитажа, мистър Клифтън?

— Не — отвърна Хари. — Но винаги ми се е искало да го разгледам.

— Жалко, защото никога няма да го направите — каза полковникът, докато задминаваше два камиона.

Хари започна да се отпуска едва когато видя терминала и полковникът намали до сто. Надяваше се, че самолетът му ще излети преди да излязат първите издания, иначе пак можеше да е на онзи влак за Сибир. И тъй като митническата проверка със сигурност щеше да продължи поне два часа, опасността си оставаше.

Внезапно колата рязко отби от пътя, мина през някакъв портал и се озова на пистата. Полковникът караше между спрелите самолети така небрежно, както бе изпреварвал колите на магистралата. Наби рязко спирачки пред стълбата на една машина. Двамата охранители, които несъмнено го очакваха, застанаха мирно и козируваха още преди да е слязъл от колата. Маринкин изскочи навън и Хари го последва.

— Да не ви задържам — каза полковникът. — Само гледайте да не се връщате, защото ако го направите, ще ви чакам пред стълбата.

Не си стиснаха ръцете.

Хари се заизкачва колкото можеше по-бързо — знаеше, че ще се почувства в безопасност едва когато самолетът се откъсне от земята. Когато стигна горното стъпало, старшият стюард пристъпи напред.

— Добре дошли на борда, мистър Клифтън. Позволете да ви отведа до мястото ви.

Явно го очакваха. Стюардът го заведе до последния ред на първа класа и Хари с облекчение видя, че мястото до неговото е празно. Веднага щом седна, вратата на самолета се затвори и светна знак пътниците да си сложат коланите. Хари все още не смееше да въздъхне с облекчение.

— Мога ли да направя нещо преди да излетим, мистър Клифтън? — попита стюардът.

— Колко време ще продължи полетът?

— Пет и половина часа, с едно спиране в Стокхолм.

— Силно чисто кафе без захар, две химикалки и колкото се може повече листа. И бихте ли ме уведомили, когато излезем от руското въздушно пространство?

— Разбира се, сър — отвърна стюардът, сякаш чуваше подобни молби всеки ден.

Хари затвори очи и се опита да се съсредоточи, докато самолетът рулираше към края на пистата в подготовка за отлитане. Анатолий му беше обяснил, че знае книгата наизуст и че през последните шестнайсет години я е повтарял наум отново и отново с надеждата, че един ден ще бъде освободен и ще може да я издаде.

Веднага щом сигналът за коланите угасна, стюардът дойде и връчи на Хари бланки на авиокомпанията и две химикалки.

— Боя се, че това няма да е достатъчно дори за първата глава — каза Хари. — Ще ми намерите ли още хартия?

— Ще направя всичко по силите си — каза стюардът. — Не възнамерявате ли да поспите час-два по време на полета?

— Не и ако мога да го избегна.

— В такъв случай ви съветвам да включите лампата за четене, така че да продължите да работите, когато намалят осветлението в салона.

— Благодаря.

— Желаете ли да видите менюто за първа класа, сър?

— Само ако мога да пиша на гърба му.

— Какво ще кажете за един коктейл?

— Не, ще се придържам към кафето, благодаря. Позволете ми да кажа нещо, което ще прозвучи невероятно грубо, но ви уверявам, че намерението ми не е такова.

— Разбира се, сър.

— Мога ли да ви помоля да не ми говорите, докато не кацнем в Стокхолм?

— Както желаете, сър.

— Само ми кажете, когато напуснем руското въздушно пространство.

Старшият стюард кимна.

— Благодаря — каза Хари, взе едната химикалка и започна да пише.

За първи път срещнах Йосиф Сталин, когато завършвах Института за чужди езици през 1941 г. Бях на конвейера студенти, получаващи дипломите си, и ако ми бяха казали, че през следващите тринайсет години ще работя за чудовище, в сравнение с което Хитлер прилича на пацифист, нямаше да повярвам. Но вината е единствено моя, защото нямаше да ми предложат работа в Кремъл, ако не бях завършил с най-висок успех в курса и не бях награден с Ленински медал. Ако бях на второ място, щях да преподавам английски в училище като жена ми Елена и нямаше да бъда дори бележка под линия в историята.

Хари спря и се опита да си спомни абзаца, който започваше с „През първите шест месеца…“

През първите шест месеца работих в малък кабинет в една от многото спомагателни сгради зад червената стена, опасваща двайсет и осемте хектара на Кремъл. Работата ми бе да превеждам речите на вожда от руски на английски, без да имам никаква представа дали някой ще си направи труда да ги прочете. Но един прекрасен ден пред бюрото ми се появиха двама служители на тайните служби (НКВД) и ми наредиха да тръгна с тях. Изведоха ме навън, прекосихме двора и влязохме в Сенатския дворец, в който дотогава не бях стъпвал. Обискираха ме най-малко десет пъти, преди да ме въведат в голям кабинет, където се озовах пред другаря Сталин, генерален секретар на партията. Извисявах се над него, макар че съм висок едва метър седемдесет и пет, но най-силно помня пронизващия поглед на жълтите му очи. Надявах се, че не забелязва, че се треса. Години по-късно научих, че е бил подозрителен към всеки държавен служител, който не трепери при първата си среща с него. Защо искаше да ме види? Клемент Атли току-що бе избран за премиер на Великобритания и Сталин искаше да знае как е възможно такъв незначителен дребен човек (Атли беше два сантиметра по-висок от него) да замести Уинстън Чърчил, на когото се възхищаваше и когото уважаваше. След като му обясних странностите на британската изборна система, единствените му думи бяха: „Това е категорично доказателство, че демокрацията не работи“.

Мълчаливият старши стюард донесе на Хари димящо второ кафе и още листове с различни размери и форми.

 

 

Малко след единайсет Себастиан взе такси до Върховния съд. Точно преди да излезе, Рейчъл остави на бюрото му сутрешната поща и три въздебели папки. Той се опита да се самоубеди, че следващата седмица нещата отново ще тръгнат по нормалния начин. Вече не можеше да отлага да каже на Рос Бюканан, че възнамерява да замине за Америка, за да види дали няма поне малък шанс да си върне Саманта, макар че изобщо не беше сигурен дали тя ще поиска да го види. Рос се беше запознал със Саманта по време на първото плаване на „Бъкингам“ и по-късно я описа като най-ценното нещо, от което се е освободил някога.

— Не съм се освобождавал от нея — опита се да обясни Себ. — И ако мога да си я върна, ще го направя. На всяка цена.

Докато таксито се влачеше в сутрешния трафик, той непрекъснато поглеждаше часовника си, с надеждата да пристигне преди появата на журито.

Докато плащаше на шофьора, забеляза Вирджиния и замръзна. Въпреки че бе с гръб към него, нямаше как да я сбърка с друга. Уверената атмосфера на минали поколения, стилът, класата я караха да изпъква във всяка тълпа. Но защо се криеше в страничната уличка и разговаряше не с друг, а с Дезмънд Мелър? Себ дори нямаше представа, че двамата се познават, но нима това трябваше да го изненада? Реши незабавно да каже на вуйчо си Джайлс и да остави на него да решава дали да кажат на Ема. Може би щеше да е по-добре първо да изчакат края на делото.

Смеси се с пешеходците, за да не го забележат. Влезе в съда и изтича по широкото стълбище, като се промушваше покрай адвокати с перуки, свидетели и ответници, на които определено не им се искаше да са на това място. Накрая стигна фоайето пред четиринайсета зала.

— Насам, Себ — разнесе се глас.

Себ се обърна и видя майка си и Джайлс, които седяха в ъгъла на фоайето и разговаряха с мистър Трелфорд, за да убият времето.

Отиде при тях. Джайлс му каза, че няма признаци, че журито ще излезе с решение. Себ изчака майка му да продължи разговора с мистър Трелфорд, отведе Джайлс настрана и му каза какво е видял току-що.

— Седрик Хардкасъл ме е учил да не вярвам в съвпадения — завърши той.

— Особено когато е замесена Вирджиния. При нея всичко е планирано до най-малката подробност. Не мисля обаче, че моментът е подходящ да кажем на майка ти.

— Но как е възможно двамата да се познават?

— Явно общият фактор е бил Алекс Фишър — каза Джайлс. — Тревожи ме обаче фактът, че Дезмънд Мелър е много по-опасен и умен от Фишър. Така и не разбрах защо се оттегли от „Барингтън“ малко след като стана заместник-председател на борда.

— Аз съм причината да го направи — каза Себ и обясни сделката, която бе направил с Хаким Бишара.

— Хитро, но имай предвид, че Мелър не е от хората, които прощават и забравят.

— Моля всички свързани с делото Фенуик срещу Клифтън да влязат в зала четиринайсет — чу се висок глас.

Четиримата станаха като един и бързо влязоха в залата; съдийката вече бе заела мястото си. Всички гледаха към вратата, от която трябваше да се появят съдебните заседатели, подобно на зрители, очакващи вдигането на завесата в театъра.

Приставът въведе дванайсетимата си подопечни и след като се настаниха, помоли говорителя да стане.

Избраникът нямаше вид на човек, когото биха избрали за лидер дори на такава разнолика група. Беше някъде на шейсет, висок едва метър и петдесет, плешив, с костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, вероятно символ на клуба или на училището му. Човек можеше да се размине с него на улицата, без изобщо да го забележи. Но щом отвори уста, всички разбраха защо са избрали него. Мъжът говореше с тих авторитет и Джайлс нямаше да се изненада, ако научеше, че е адвокат, училищен директор или дори високопоставен обществен служител.

— Господин председател — каза съдийката, — журито стигна ли до решение?

— Не, милейди — отвърна той със спокоен тон. — Но сметнах, че трябва да ви уведомя за безизходното положение, в което се озовахме, с надеждата, че ще можете да ни посъветвате как да постъпим.

— Определено ще се опитам — каза Нейна Чест Лейн, сякаш разговаряше с доверен колега.

— Гласувахме много пъти и резултатът винаги бе осем на четири. Не сме сигурни дали има смисъл да продължаваме.

— Не бих искала да се отказвате на такъв ранен етап — каза съдийката. — На това дело е посветено значително време, усилия и разходи, така че най-малкото, което трябва да направи всеки от нас, е да се увери, че е положил всички усилия за постигане на решение. Ако мислите, че това ще ви помогне, бих приела мнозинство от десет на два гласа, но всяка по-малка разлика е неприемлива.

— В такъв случай ще опитаме отново, милейди — каза председателят на журито и без нито дума повече изведе групата си от залата.

Щом вратата зад тях се затвори, всички заприказваха още преди съдийката да се е оттеглила.

— Кой е получил осем гласа и кой четири? — бе първият въпрос на Вирджиния.

— Вие имате осем — каза сър Едуард. — И мога да посоча почти всички, гласували за вас.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Поради две причини. Докато председателят говореше, аз следях журито, а повечето от тях гледаха вас. От опит знам, че съдебните заседатели не гледат губещите.

— А втората причина?

— Погледнете Трелфорд и ще видите един оклюмал човек, защото е направил същото упражнение.

— Кой е получил мнозинство? — попита Джайлс.

— Никога не е лесно да отгатнеш какво е решило журито — каза Трелфорд и докосна плика във вътрешния си джоб, макар да бе почти сигурен, че не клиентката му е онази, която трябва да спечели два гласа, за да спечели делото. Така че може би беше дошло време да позволи на мисис Клифтън да види писмото на майора и да реши дали иска то да бъде прочетено в съда.

Щеше да я посъветва да направи точно това, ако все още се надяваше да спечели, но след като бе опознал клиентката си през последните няколко месеца, нямаше да се изненада, ако тя реши друго.

 

 

Докато излежавал първата си присъда през 1902 г. на двайсет и три годишна възраст, Сталин, подобно на много други амбициозни членове на партията, решил да научи немски, за да може да чете Карл Маркс в оригинал, но в крайна сметка останал само с повърхностни познания по езика. Сформирал самозван политически комитет от убийци и биячи, който управлявал другите затворници. Всеки, който не му се подчинявал, бил пребиван. Не след дълго дори надзирателите започнали да се страхуват от него и сигурно изпитали облекчение, когато избягал. Веднъж ми каза, че никога не е убивал човек, което може би е самата истина, защото е било достатъчно само да намекне, да спомене име и повече никой не чувал нищо за споменатия.

Най-долното нещо, което научих за Сталин по време на работата ми в Кремъл и което не споменах нито веднъж дори на жена си от страх да не пострада, беше, че когато бил заточен в селцето Курейка в Сибир, Сталин започнал връзка с тринайсетгодишната Лидия Перепригина, която на два пъти забременяла от него. След като избягал от заточението, той не се върнал и никога не се свързал с нея.

Хари разкопча колана си и се разходи по пътеката. Мислеше си за следващата глава. Започна да пише веднага щом се върна на мястото си.

Наред с това Сталин редовно ни разказваше как е извършил серия банкови обири в цялата страна, за да събере средства за Ленин и революцията. Това със сигурност е станало причина за бързото му издигане, макар че Сталин е копнеел да бъде политик, а не да го мислят само за някакъв си кавказки бандит. Когато споделил амбициите си с приятеля си другаря Леонов, той само се усмихна и казал: „Не можеш да направиш революция с копринени ръкавици“. Сталин кимнал на един от биячите си и той последвал Леонов навън от стаята. Повече никой не видял Леонов.

— Вече не сме в руското въздушно пространство, мистър Клифтън — каза стюардът.

— Благодаря — отвърна Хари.

Арогантността и чувството за несигурност на Сталин достигнали фарсови размери, когато великият режисьор Сергей Айзенщайн бил избран да създаде филма „Октомври“, който трябвало да се прожектира в Болшой театър по случай десетгодишнината от Октомврийската революция. Сталин се появил ден преди премиерата и след като видял филма, наредил на Айзенщайн да отреже всички споменавания за Троцки, който бил признат от болшевишката партия като гения зад октомврийския преврат и когото Сталин смятал за свой най-опасен съперник. Когато на следващия ден филмът бил показан на публиката, Троцки не се споменаван нито веднъж от началото до края и всички сцени с него били изрязани.

Вестник „Правда“ описал филма като шедьовър и не споменал нито дума за заличения революционер. Предишният главен редактор на „Правда“ Сергей Перески бил сред хората, изчезнали безследно заради това, че си позволили да критикуват Сталин.

— Хартията свърши — каза стюардът.

— Още колко има до Стокхолм? — попита Хари.

— Около час, сър. — Стюардът се поколеба. — Имам още един източник, който би могъл да ви свърши работа.

— Съгласен съм на всичко, само да не изгубя цял час.

— Имаме две разновидности — каза стюардът. — Първа и икономична класа, но според мен икономичната ще е по-подходяща, защото е по-плътна и не попива толкова много.

Когато стюардът се появи с руло в едната ръка и кутия в другата, двамата се закискаха като момчета. Хари прие съвета му и избра икономичната.

— Между другото, сър, много харесвам книгите ви.

— Тази книга не е моя — отвърна Хари и продължи да пише.

Според друг упорит слух на младини Сталин бил двоен агент и освен че бил сред най-доверените сътрудници на Ленин, работел и като агент на царската тайна полиция. Когато враговете му научили за редовните му срещи с тайната полиция, Сталин заявил, че ги вербува като двойни агенти, и всеки, който докладвал за него, изчезвал загадъчно малко след това. Така никой не може да каже за коя страна е действал Сталин. Един циник изказал предположението, че за печелившата; този човек също изчезнал безследно.

Хари спря за момент, за да си припомни началото на следващата глава.

Вече сигурно се питате дали се страхувах за собствения си живот. Не, защото бях като тапет — просто се сливах с фона и никой не ме забелязваше. Повечето хора от вътрешния кръг на Сталин дори не знаеха името ми. Никой не е търсил мнението ми за каквото и да било, нито пък подкрепата ми. Аз бях апаратчик, младши служител без никакво значение, и ако ме бяха сменили с друг тапет, щяха да ме забравят след не повече от час.

Работех в Кремъл от малко повече от година, когато за първи път си помислих дали да не напиша мемоари за човека, за когото никой не смееше да говори по друг начин, освен почтително — дори зад гърба му. Мина обаче още година преди да събера кураж да напиша първата страница. Три години по-късно, когато увереността ми се засили, всяка вечер се връщах в малкия си апартамент и написвах по една-две страници за онова, което се бе случило през деня. И преди да си легна научавах всичко наизуст, подобно на актьор, научаващ репликите си, след което унищожавах написаното.

Толкова се страхувах да не ме хванат, че докато пишех, Елена седеше до прозореца и наблюдаваше за неканени гости. Във всеки един момент бях готов да хвърля листа в печката. Но никой не ми дойде на гости, защото никой не ме смяташе за заплаха за никого.

— Моля, закопчайте коланите си. След няколко минути ще кацнем в Стокхолм.

— Мога ли да остана в самолета? — попита Хари.

— Боя се, че не, сър, но имаме първокласна чакалня, където ще сервират закуска и където несъмнено ще намерите безкрайни запаси от хартия.

Хари слезе от самолета пръв и след минути седеше на една маса в чакалнята с кафе, няколко вида бисквити и купища машинописна хартия. Сигурно беше единственият, който се зарадва, че полетът ще закъснее поради механична повреда.

Когато решил да издигне внушителна статуя в чест на Сталин, кметът на Романовская Яков Булгуков се изправил пред потенциално опасен проблем. Статуята била два пъти по-голяма от човешки ръст и се издигала на брега на Волго-Донския канал. Всяка сутрин кметът изпадал в ужас, когато идвал на работа и виждал, че главата на вожда е покрита с курешки. Булгуков намерил драстично решение на проблема — наредил по главата на статуята да пуснат ток. Един служител бил натоварен със задачата всяка сутрин преди изгрев-слънце да събира убитите птички.

Хари се съсредоточи и започна третата глава.

Сталин имаше лично подбрани охранители начело с генерал Николай Сидорович Власик, на когото доверяваше живота си. Трябваше да му се доверява заради многото врагове, които си създаде с чистките, целящи премахването на всеки потенциален съперник, сегашен или бъдещ. Бе изгубил броя на хората, които един ден се радваха на благоразположението му, а на следващия изпадаха в немилост. Достатъчно бе негов довереник само да намекне, че някой крои заговор, и въпросният човек изчезваше безследно. Сталин не вярваше в ранното оттегляне и в пенсионирането. Веднъж ми каза, че ако убиеш един човек, ставаш убиец, но убиеш ли хиляди, това вече е просто статистика.

Сталин се хвалеше, че личната му охрана е класи над Сикрет Сървис, охраняващи президента на Съединените щати, и това не беше далеч от истината. Когато вечер напускаше Кремъл на път за дачата си и когато се връщаше на сутринта, Власик винаги бе плътно до него, готов да посрещне куршума на евентуален атентатор, макар че по деветкилометровия маршрут непрекъснато патрулираха три хиляди въоръжени агенти, а бронираната му лимузина ЗИЛ рядко се движеше с по-малко от 130 км/ч.

Когато повикаха пътниците да се качат на борда, Хари беше на седемдесет и деветата страница от ръкописа; междувременно Сталин гледаше на себе си като на нещо средно между Хенри VIII и Екатерина Велика. Хари отиде до гишето и попита:

— Може ли да сменя полета си с някой по-късен?

— Разбира се, сър. След два часа излита самолет за Амстердам, но за съжаление връзката за Лондон е чак след четири часа.

— Идеално.