Джефри Арчър
По-силно от меча (47)

44.

Когато във вторник сутринта вратата на килията се отвори, двамата стражи завариха Хари и Бабаков седнали на пода в противоположни ъгли на помещението, без да говорят.

Сграбчиха Бабаков и докато го извличаха навън, Хари наведе глава, сякаш не искаше да има нищо общо с този човек. След малко се появиха други двама стражи, които се движеха по-спокойно. Макар че хванаха здраво Хари за ръцете, не го избутаха или повлякоха навън и това го накара да се запита дали планът на Бабаков не е проработил. Двамата обаче не пуснаха Хари, докато го водеха нагоре по стълбите и по коридора към съдебната зала, сякаш се страхуваха, че може да се опита да побегне. Но къде би могъл да избяга и колко далеч би стигнал, преди да го хванат?

Хари бе настоял Бабаков да спи на единствения тънък дюшек в тясната килия, но руснакът бе отказал с обяснението, че не може да си позволи да свиква с такъв лукс, щом ще се върне на каменния под в Сибир във вторник вечерта. Спането върху пръснатата по пода слама било достатъчно луксозно за един уикенд. Истината бе, че и двамата не бяха спали особено дълго, което събуди у Хари спомени за дните в тила на врага. Когато стражите дойдоха да ги отведат във вторник сутринта, двамата бяха умствено и физически изтощени, след като бяха използвали всеки час в подготовка за предизвикателството, което ги чакаше.

Когато стражите го въведоха в съда, Хари с изненада откри, че прокурорът и съдебните заседатели вече са заели местата си. Едва успя да си поеме дъх, когато вратата в дъното на стаята се отвори и тримата съдии влязоха и заеха местата си на подиума.

Председателката на трибунала отново не удостои Хари с поглед, а веднага се обърна към журито: отвори папката пред себе си и зачете нещо, което според Хари бе обобщението й. Речта продължи само няколко минути, през които тя рядко вдигаше поглед от папката. Хари можеше само да се пита кой е писал текста и кога.

— Другари, чухте всички доказателства и имахте предостатъчно време да обмислите решението си. Може ли да има съмнение, че затворникът е виновен в престъпленията, в които е обвинен, и че заслужава да изтърпи дългогодишна присъда? На съдебните заседатели ще им е интересно да научат, че обвиняемият няма да влезе за първи път в затвора. Той вече е лежал за убийство в Съединените щати, но нека това не влияе на решението ви, защото вие и единствено вие трябва да решите дали е виновен.

Хари се възхити на начина, по който другите двама съдии успяха да запазят безизразни физиономии, докато председателката продължаваше да чете предварително подготвеното изявление.

— Другари, първо ще ви попитам дали искате да се оттеглите, за да обмислите решението си.

Мъжът, който седеше в десния край на първия ред, както подобава на статист в постановка, стана и отвърна по сценарий:

— Не, другарко председател.

— Решението ви единодушно ли е?

— Да, другарко председател.

— И какво е то?

Дванайсетимата съдебни заседатели като един взеха листовете от столовете си и ги вдигнаха високо във въздуха. На всички пишеше „виновен“.

Хари искаше да посочи, че на столовете има само един лист, но вместо това се вслуша в съвета на Анатолий и погледна виновно, когато другарката председател се обърна да го погледне за първи път.

— Съдебните заседатели — заяви тя — единодушно ви намират за виновен в преднамерено престъпление срещу държавата и затова без никакво колебание бих ви осъдила на десет години трудов лагер, където отново да делите килия с престъпния си приятел Бабаков. — Тя затвори папката и замълча дълго, преди да добави: — Но, както препоръча полковник Маринкин, ще ви предложа един последен шанс да подпишете изявление, с което да признаете престъплението си и ужасната грешка, която сте направили. Ако го направите, присъдата ви ще бъде отменена, ще бъдете екстрадиран и никога няма да ви бъде позволено да стъпите отново в Съветския съюз или в някой от сателитите му. Направите ли го, присъдата ви автоматично ще влезе в сила. — И след кратка пауза попита: — Желаете ли да подпишете признание?

Хари наведе глава и каза едва чуто:

— Да.

За пръв път и тримата съдии демонстрираха емоция — изненада. Председателката не можеше да скрие облекчението си, с което неволно разкри какво е било намерението на господарите й от самото начало.

— В такъв случай приближете се до подиума — каза тя.

Хари стана и отиде при съдиите. Показаха му две копия на признанието, на руски и на английски. Той ги прочете внимателно.

— Сега ще прочетете изявлението си пред съда.

Хари прочете първо руската версия, което предизвика усмивка у другарката председател. След това продължи с английската. Празните погледи го накараха да се зачуди дали някой в съда разбира и дума английски. Реши да рискува и да промени някоя дума, за да види каква ще е реакцията им.

— Аз, Хари Клифтън, гражданин на Обединеното кралство и президент на Асоциацията на английските писатели, против своята воля и с принуда подписвам настоящото извращение. Прекарах последните три години с Анатолий Бабаков, който недвусмислено ми каза, че е работил в Кремъл и се е срещал с другаря Сталин на няколко пъти, включително при получаването на грамотата си. Бабаков призна също, че книгата му за другаря Сталин е достоверна, а не е плод на въображението. Ще продължа да настоявам за освобождаването на Бабаков от затвора, след като знам докъде може да стигне съдът, за да излъже обществото с тази измислица. Изразявам дълбоката си благодарност към съда за неговата летаргия по случая и задето ми позволява да се завърна в страната си.

Председателката му подаде писалка. И тъкмо преди да подпише и двете копия, Хари реши да поеме още един риск.

— Уважаеми членове на журито — каза Нейна Чест Лейн. — Сега трябва да обобщя сложния случай. Някои от фактите не подлежат на обсъждане. Мисис Клифтън не отрича, че когато е говорила на годишната обща среща на акционерите на семейната й компания, е отговорила по следния начин на въпрос на лейди Вирджиния Фенуик, като думите й по-късно са били отразени в протокола: „Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили… И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно“. Ответницата мисис Клифтън заяви пред съда, че смята думите си за основателни, докато ищцата лейди Вирджиния твърди, че са клевета. Целта на това дело е да реши дали те наистина са такива, или не, и окончателното решение е вашето.

Млъкна за момент и погледна заседателите.

— Ще си позволя да допусна, че най-голямото предизвикателство за вас е да вземете решение за двете жени, замесени в този случай. Видяхте ги на свидетелското място и предполагам, че сте си съставили мнение на коя от тях може да се вярва повече. Не се влияйте от факта, че мисис Клифтън е начело на публична компания, поради което следва да й се даде известна свобода на действие, когато е отговаряла на въпроса на човек, когото смята за враждебно настроен. Онова, което трябва да решите, е дали тя е оклеветила лейди Вирджиния, или не. Също така не бива да се влияете от факта, че лейди Вирджиния е дъщеря на граф. Трябва да гледате на нея по същия начин, по който бихте гледали на съседа си.

— Когато се оттеглите да обмислите решението си, мислете внимателно. Аз не бързам. И не забравяйте, че решението, което ще вземете, ще остави траен отпечатък в живота и на двете жени… Но първо трябва да изберете един от вас, който да играе ролята на председател — завърши тя. — Когато стигнете до решение, кажете на пристава, че искате да се върнете в залата, за да мога да съобщя на всички пряко и непряко свързани със случая, че трябва да се върнат, за да чуят решението ви. А сега ще помоля пристава да ви заведе в съвещателната зала, за да започнете разискванията си.

Висок елегантен мъж с военна осанка и облечен в нещо като преподавателска роба пристъпи напред и изведе от залата седемте мъже и петте жени. Секунди след това съдийката стана, поклони се на залата и се оттегли.

— Как преценявате обобщението? — попита Ема.

— Премерено и честно — увери я мистър Трелфорд. — Няма от какво да се оплаквате.

— А колко време според вас ще е нужно на заседателите да вземат решение? — попита Джайлс.

— Невъзможно е да се предскаже. Ако всички са на едно мнение, което е много малко вероятно, ще са им нужни не повече от два часа. Ако са разделени, могат да им потрябват и два дни.

— Мога ли да прочета писмото, което ви е написал майор Фишър? — невинно попита Себастиан.

— Не можете, мистър Клифтън — отвърна Трелфорд и напъха още по-дълбоко плика в джоба си. — Не може да го направи и никой друг, докато Нейна Чест Лейн не ми позволи да разкрия съдържанието му. Не мога и няма да престъпя ясно изразеното желание на съдията. Все пак опитът си го биваше — добави той и се ухили на Себ.

— Колко време ще се мотаят според вас? — попита Вирджиния, която седеше с адвоката си в другия край на залата.

— Нямам представа — отвърна сър Едуард. — Ако трябва да гадая, бих казал един ден, може би два.

— И защо майор Фишър е адресирал последното си писмо до Трелфорд, а не до вас?

— Не мога да проумея. Но признавам, че съм озадачен защо Трелфорд не притисна повече съдията да му бъде позволено да прочете писмото на журито, ако това ще е от полза за клиентката му.

— Може би блъфира?

— Или е двоен блъф.

— Мога ли да изляза за два часа? — попита Вирджиния. — Трябва да свърша една работа.

— Защо не? Не ми се вярва журито да се върне преди следобеда.