Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mightier Than the Sword, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: По-силно от меча

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг АД

Излязла от печат: 25.02.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-565-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1722

История

  1. — Добавяне

35.

— Отговорът на въпроса ви е арогантност и алчност — изтърси Дезмънд Мелър. — Имахте банкова полица и пари в брой, но въпреки това не ви стигаше. Искахте още и заради глупостта ви съм изправен пред фалит.

— Сигурен съм, че не е чак толкова зле, Дезмънд. В края на краищата все още притежавате петдесет и един процента от „Фартингс“, да не говорим за останалите ви значителни активи.

— Ще ви го кажа дума по дума, Слоун, така че да сте съвсем наясно в какво положение съм и, което е по-важното, какво очаквам да направите. По ваш съвет купих от Арнолд Хардкасъл петдесет и един процента от банката на цена три паунда и девет шилинга на акция, което ми струваше малко над двайсет милиона паунда. За да събера сумата, трябваше да заема единайсет милиона от моята банка, като заложих дяловете и всичките си активи наред с двете къщи, че и трябваше да подпиша лична гаранция. Тази сутрин акциите на „Фартингс“ вървят по два паунда и единайсет шилинга, което означава, че съм на загуба от над пет милиона паунда в сделка, която според вас не може да бъде губеща. Има вероятност да избягна фалита, но със сигурност ще фалирам, ако се наложи да пусна акциите си на пазара. Което, повтарям, е заради вашата арогантност и алчност.

— Не е съвсем честно — каза Слоун. — На срещата на борда миналия понеделник всички, включително и вие, се съгласихме да поискаме цена от шест паунда на акция.

— Да, но синът на килимаря ви уличи, че блъфирате. Той беше склонен да се съгласи на сделката при пет паунда на акция, което щеше да ме измъкне от положението и да донесе добра печалба на всички ни. Така че най-малкото, което можете да направите, е да купите акциите ми за три паунда осем шилинга и шест пенса и да ме извадите от ситуацията, създадена от самия вас.

— Вече ви обясних, Дезмънд, че колкото и да ми се иска да помогна, подобно предложение е в разрез със закона.

— Това не ви безпокоеше особено, когато казахте на Бишара, че имате оферта за шест паунда от „една утвърдена институция в Сити“, при положение че подобно предложение не съществуваше. Мисля, че ще откриете, че това също е незаконно.

— Повтарям, всички се съгласихме…

Телефонът на бюрото на Слоун зазвъня. Той натисна копчето на интеркома и изръмжа:

— Казах да не ме прекъсвате.

— Обажда се лейди Вирджиния Фенуик. Казва, че било спешно.

— С нетърпение очаквам да чуя какво има да каже — заяви Мелър.

— Добро утро, лейди Вирджиния — каза Слоун, като се мъчеше да скрие раздразнението си. — Много се радвам да ви чуя.

— Може и да не се зарадвате, когато разберете защо се обаждам — каза Вирджиния. — Току-що получих от адвокатите си предсъдебна фактура за двайсет хиляди паунда, която трябва да се уреди преди първия ден на делото. Помните, Ейдриън, че ми дадохте думата си, че ще покриете всичките ми разходи по делото. Жалки пенита на фона на цялостната картина, ако си спомням правилно израза.

— Наистина го казах, лейди Вирджиния. Но и вие помните, че предложението зависеше от успешния изход на преговорите ни с мистър Бишара, така че се боя, че…

— Но майор Фишър ми каза, че сам сте си виновен за този забележителен провал. Можете да го приемате както си искате, мистър Слоун, но ако не удържите на думата си и не покриете разходите ми, предупреждавам ви, че имам известно влияние в Сити…

— Заплашвате ли ме, лейди Вирджиния?

— Както казах, мистър Слоун, можете да го приемате както си искате.

 

 

Вирджиния тресна телефона и се обърна към Фишър.

— Ще му дам два дни да намери двайсетте хиляди, в противен случай…

— Този тип няма да се изръси нито пени, освен ако няма писмен договор, а може би дори и с такъв. Към всички се отнася по този начин. Обеща ми място в борда на „Фартингс“, но откакто сделката с Бишара се провали, не съм го чувал.

— Е, мога да ви гарантирам, че няма да работи в Сити още дълго, ако зависи от мен. Съжалявам, Алекс, едва ли това е причината да поискате да се видите с мен.

— Не, не е това. Реших, че е добре да знаете, че днес сутринта получих писмо от адвокатите на мисис Клифтън, че възнамеряват да ме призоват като свидетел по делото.

 

 

— Съжалявам, че закъснях — каза Себ, докато сядаше на бара. — Когато излязохме от театъра, валеше и не успях да намеря такси, така че се наложи да закарам леля си до Падингтън, за да не изпусне последния влак.

— Достойно за бойскаут — отвърна Бишара.

— Добър вечер, сър — каза барманът. — Кампари и сода?

Себ остана впечатлен — беше идвал в клуба само веднъж.

— Да — отвърна той. — Благодаря.

— А какво прави леля ви в Кеймбридж? — поинтересува се Бишара.

— Тя е дон[1] по английски в Нюнам. Синият чорап[2] на рода. Всички сме много горди с нея.

— Толкова се различавате от останалите англичани.

— Какво ви кара да го кажете? — попита Себ, докато барманът поставяше питието пред него.

— Отнасяте се към всеки като с равен, от бармана до леля ви, и не се държите снизходително с чужденци като мен. Повечето англичани биха казали „леля ми преподава английски в Кеймбридж“, а вие просто приехте, че знам какво е дон, че Нюнам е един от петте женски колежа в Кеймбридж и че син чорап е момиче, което се интересува от наука. За разлика от онзи снизходителен идиот Ейдриън Слоун, който си мисли, че щом е учил в Хароу, е добре образован.

— Оставам с впечатлението, че се отвращавате от Слоун почти колкото мен.

— Може би и повече, особено след последния номер, който се опита да ми извърти с продажбата на банката си.

— Но банката не е негова, за да я продава. Поне не и докато вдовицата на Седрик Хардкасъл притежава петдесет и един процента от акциите.

— Тя вече не ги притежава — каза Бишара. — Дезмънд Мелър неотдавна купи всичките й акции.

— Това е невъзможно — отсече Себ. — Мелър е богат, но не чак толкова. Трябват му поне двайсет милиона, преди да сложи ръцете си върху петдесет и един процента от „Фартингс“, а той не разполага с такива пари.

— Възможно ли е това да е била причината да се поти, когато бях в заседателната зала на „Фартингс“? — каза Бишара, сякаш говореше на себе си. — Да не би Мелър да е надскочил възможностите си и след като офертата ми вече не е на масата, да изпитва огромно желание да се отърве от акциите си?

— Каква оферта? — попита Себ, без да докосва питието си.

— Съгласих се да платя по пет паунда на акция от дела на Арнолд Хардкасъл, или на майка му, ако трябва да съм точен. Тъкмо се канех да подпиша договора, когато Слоун реши да вдигне цената на шест паунда. Затова оттеглих офертата си, събрах си шатрата, взех си камилите и се върнах в пустинята.

Себ се разсмя.

— Но при цена пет паунда той и Мелър щяха да направят цяло състояние.

— Точно това искам да кажа, мистър Клифтън. Вие щяхте да уважите сделката, а не да се опитвате да промените цената в последния момент. Слоун обаче мисли за мен като за търговец на килими, от когото може да се възползва. Но ако получа отговор на два въпроса преди срещата ми с Мелър утре, пак мога да придобия „Фартингс“ и, за разлика от Слоун, бих ви приел с добре дошъл в борда.

— Какво искате да знаете?

— Мелър ли е купил акциите на мисис Хардкасъл и ако да, колко е платил за тях?

— Първата ми работа утре сутринта ще е да се обадя на Арнолд Хардкасъл. Но трябва да ви предупредя, че той е юрист и макар да мрази Слоун почти колкото мен, никога не би издал информация за клиент. Но това няма да ми попречи да се опитам. Кога е срещата ви с Мелър?

— В дванайсет, в офиса ми.

— Ще ви се обадя веднага щом се чуя с Арнолд Хардкасъл.

— Благодаря — каза Бишара. — А сега на по-важни теми. Първият ви урок в съмнителното изкуство на таблата. Една от малкото игри, които не са изобретени от англичаните. Най-важното при таблата е, че всичко опира до проценти. Стига да можете да изчислите шансовете след всяко хвърляне на заровете, никога няма да бъдете бит от по-слаб противник. Късметът влиза в уравнението само когато двамата играчи са равносилни.

— Също като в банковото дело — отбеляза Себ, докато двамата сядаха от двете страни на дъската.

 

 

Хари отвори очи. Главата така го цепеше, че мина известно време преди погледът му да се фокусира. Остана да лежи неподвижно, чувстваше се така, сякаш излиза от упойка. Отвори отново очи и погледна към тавана. Бетонна плоча с няколко пукнатини по нея. От едната бавно капеше вода като от кран, който не е затворен докрай.

Бавно завъртя глава наляво. Влажната стена беше толкова близо, че можеше да я докосне, ако ръцете му не бяха закопчани за леглото. Обърна се на другата страна и видя врата с квадратно прозорче, през което би могъл да избяга като Алиса, ако не бяха трите железни пречки на него и двамата стражи от другата страна.

Опита се да раздвижи крака, но те също бяха закопчани. Защо бяха всички тези предпазни мерки срещу англичанин, хванат със забранена книга? Въпреки че първите седем глави бяха завладяващи, Хари усещаше, че все още не е открил истинската причина за унищожаването на книгата, и това само го изпълни с още по-голяма решимост да прочете останалите четиринайсет глави. Вероятно те щяха да обяснят и защо се отнасят с него като с двоен агент или масов убиец.

Нямаше как да разбере колко време е прекарал в килията. Часовника му го нямаше, не знаеше дори дали е ден или нощ. Започна да пее „Бог да пази кралицата“ не като израз на дързък патриотизъм, а защото искаше да чуе собствения си глас. Всъщност, ако го бяха попитали, щеше да признае, че предпочита руския химн.

Две очи го погледнаха през решетките, но той не им обърна внимание и продължи да пее. После чу някой да извиква заповед и след секунди вратата се отвори и влезе полковник Маринкин, следван от ротвайлерите си.

— Мистър Клифтън, трябва да се извиня за условията, в които сте настанен. Просто не искахме никой да научава къде сте, преди да ви освободим.

Думите „да ви освободим“ прозвучаха на Хари като тръбата на архангел Гавриил.

— Уверявам ви, че нямаме никакво желание да ви задържаме по-дълго от необходимото. Трябва само да попълним някои документи, да подпишете изявлението и сте свободен.

— Изявление? Какво изявление?

— По-скоро признание — каза полковникът. — Но след като го подпишете, ще бъдете откаран обратно на летището и ще можете да се приберете у дома.

— А ако откажа да подпиша?

— Това би било много неразумно, мистър Клифтън, защото ще бъдете изправен пред съд, в който обвинението, решението и присъдата вече са известни. В една от книгите си описвате показен процес. Ще можете да го опишете много по-точно, когато напишете следващия си роман… — той замълча за момент — след двайсет години.

— Ами съдебните заседатели?

— Дванайсет внимателно подбрани партийни работници, чийто речник се ограничава единствено с думата „виновен“. И между другото, сегашното ви настаняване е като петзвезден хотел в сравнение с мястото, на което ще попаднете. Там няма да има течащи тавани, защото водата си остава замръзнала денонощно.

— Няма да ви се размине.

— Толкова сте наивен, мистър Клифтън. Нямате високопоставени приятели, които да се погрижат за вас. Вие сте обикновен престъпник. Няма да имате адвокат, който да ви съветва или да ви защитава пред непредубедено жури. И за разлика от Америка, тук няма избор на съдебни заседатели и дори не се налага да плащаме на съдиите, за да получим присъдите, които искаме. Ще ви оставя да обмислите възможностите, но по мое мнение изборът е съвсем прост. Можете да отлетите обратно за Лондон в първа класа или да се качите на влак до Новая Уда. Във влака няма никакви удобства впрочем. И трябва да ви предупредя, че ще ви пратим в затвор, от който никой никога не е успял да избяга.

„Грешка“, помисли Хари. От трета глава на „Чичо Джо“ знаеше, че Сталин е бил изпратен именно в този затвор през 1902 г. и е успял да се измъкне.

Бележки

[1] Преподавател в Оксфорд или Кеймбридж. — Б.пр.

[2] Жена с интелектуални интереси. — Б.пр.