Джефри Арчър
По-силно от меча (20)

17.

Джайлс изобщо не се бе замислял как иска да посрещне петдесетия си рожден ден, но Гуинет беше.

Всеки път, когато се замисляше за брака си — а го правеше често — Джайлс все не можеше да посочи откъде точно нещата бяха тръгнали надолу. Трагичната смърт на сина им Уолтър на тригодишна възраст и осъзнаването, че Гуинет не може да има друго дете, я бе откъснало от яркия дух, който озаряваше живота на всички, и я бе накарало да се затвори в някакъв свой свят, изпълнен със сенките на меланхолията. Джайлс откри, че вместо да ги сближи, трагедията бавно ги разделя. За това допринасяше и напрегнатият му график първо в Парламента, а после и в правителството.

Джайлс се беше надявал, че времето ще се прояви в ролята си на лечител, но в действителност двамата започнаха да живеят отделно, сякаш не бяха двойка. Вече не можеше да си спомни кога за последен път се бяха любили. Въпреки това той бе твърдо решен да остане верен на Гуинет, тъй като не искаше втори развод и все още се надяваше, че нещата могат да тръгнат на добре.

Всеки път, когато бяха заедно в обществото, двамата се опитваха да скрият истината с надеждата, че избирателите и колегите на Джайлс и дори роднините им няма да се досетят, че бракът им е празна черупка. Но всеки път, когато виждаше Хари и Ема заедно, Джайлс им завиждаше.

Вече беше приел, че на рождения си ден ще пътува или ще се връща от някоя чужда страна като представител на правителството на Нейно Величество. Гуинет обаче настояваше юбилеят да бъде отпразнуван както подобава.

— Какво си намислила? — попита Джайлс.

— Вечеря, само роднините и неколцина близки приятели?

— И къде ще се проведе?

— В Камарата на общините. Можем да резервираме някой от закритите салони.

— Това е последното място, на което искам да ми се напомня, че съм на петдесет.

— Джайлс, опитай се да си спомниш, че за повечето от нас, които не ходят всеки ден в Уестминстърския дворец, мястото е доста специално.

Джайлс разбираше кога е претърпял поражение и на следващия ден поканите бяха разпратени. Когато след три седмици огледа масата, му стана ясно, че Гуинет е била права, защото всички явно се забавляваха.

Ема, която седеше от дясната му страна, и сестра им Грейс отляво бъбреха със съседите си. Джайлс използва времето да помисли за речта си, като от време на време си записваше по нещо на гърба на менюто.

— Знам, че не бива да говорим за работа на подобни събития — каза Ема на Рос Бюканан, — но нали знаете колко високо ценя съвета ви.

— А един старец — отвърна Рос — винаги е поласкан, когато млада жена потърси съвета му.

— Догодина ще стана на петдесет — напомни му Ема, — а вие сте един стар ласкател.

— Който догодина ще стане на седемдесет — отвърна Рос. — Може би дотогава ще гледам тревата откъм корените, така че с какво мога да ви помогна, докато съм на шейсет и девет?

— Имам неприятности с Дезмънд Мелър.

— Така и не разбрах защо изобщо го допуснахте в борда.

— Форсмажорни обстоятелства — прошепна Ема. — Но сега той се натиска за мястото на заместник-председател.

— За нищо на света не го допускайте. Той гледа на поста само като на стъпало към онова, което наистина желае.

— Още една причина да се държа, докато не сметна, че Себастиан е готов да заеме мястото ми.

— Себ смята, че е готов да ви замести още сега — каза Рос. — Но ако Мелър стане ваш заместник, през остатъка от живота си непрекъснато ще се оглеждате през рамо. Златно правило за всеки председател е винаги да назначава заместник, който или не се цели в мястото му, или е бил несъмнено прекалено рекламиран, или е твърде стар, за да поеме поста на председател.

— Умно — отбеляза Ема. — Но едва ли мога да направя много, ако той успее да убеди мнозинството от борда да го подкрепи. Има и нещо по-лошо. Себ смята, че Мелър може би поддържа връзки с първата жена на Джайлс.

— С лейди Вирджиния Фенуик? — Рос буквално процеди думите.

— И вероятно с майор Алекс Фишър.

— В такъв случай се оглеждайте и през двете си рамене.

 

 

— Кажи ми, почитаема лельо, стана ли вече ректор на университета? — попита Себ.

— Много добре знаеш, че ректор ни е херцогът на Единбург — отвърна Грейс.

— Тогава може би заместник-ректор?

— Не всички са така амбициозни като теб, Себ. За някои от нас вършенето на работа, която си заслужава, колкото и скромна да е, е само по себе си награда.

— В такъв случай замисляла ли си се дали да не станеш директор на колежа? В края на краищата всичките ти колеги ти се възхищават.

— Много мило от твоя страна, Себастиан. Ще ти кажа откровено, че когато дама^[1] Елизабет се оттегли неотдавна, един-двама души ми направиха подобно предложение. Аз обаче ясно дадох да се разбере, че не съм родена за администратор, а за преподавател, и съм щастлива от жребия, който ми се е паднал.

— Не мога да възразя — каза Себ.

— Кажи ми, Себ, след като си сам тази вечер, да приемам ли, че все още нямаш сериозна приятелка?

— Не. И не съм имал, откакто направих глупостта да изгубя Саманта.

— Съгласна съм, че не беше най-славният ти час. Още първия път, когато я видях, разбрах, че тя е изключителна млада жена, а точно по тази тема мога да говоря с известен авторитет.

— Права си. Никога не съм срещал друга, която може дори малко да се доближи до нея.

— Съжалявам, Себ, беше нетактично да повдигам темата, но съм сигурна, че след време ще си намериш някого.

— Иска ми се да е така.

— Поддържаш ли контакт със Саманта? Има ли поне съвсем малък шанс…?

— Абсолютно никакъв. Писах й на няколко пъти през годините, но не ми отговаря.

— Мислил ли си дали да не отидеш до Америка и да й признаеш, че си сгрешил?

— Всеки ден.

 

 

— Как върви кампанията ви за освобождаването на Анатолий Бабаков? — попита Присила.

— Боя се, че „върви“ е неточната дума — каза Хари, който седеше срещу Джайлс. — Все пак с руснаците човек никога не може да е сигурен. Един ден си мислиш, че всеки момент ще го пуснат, а на следващия си убеден, че са го заключили някъде и са изхвърлили ключа.

— Възможно ли е да се случи нещо, което да промени това?

— Промяна на ръководството в Кремъл би могла да помогне. Ако начело застане някой, който иска светът да научи какъв е бил Сталин в действителност. Но докато Брежнев е на власт, шансовете за това не са големи.

— Но той несъмнено знае, че ние знаем какво знае той.

— Знае, но просто не е склонен да го признае на целия свят.

— Бабаков има ли семейство?

— Жена му избяга от Русия малко преди да го арестуват. Сега живее в Питсбърг. Поддържам връзка с нея и се надявам да я посетя при следващото ми ходене до Щатите.

— Дано да успеете — каза Присила. — Не помисляйте нито за момент, че ние, външните хора, сме забравили за кампанията ви. Тъкмо обратното, примерът ви ни вдъхновява.

— Благодаря — каза Хари. — Вие с Боб ми оказахте голяма подкрепа през годините.

— Робърт е огромен почитател на жена ви, както несъмнено знаете. На мен просто ми отне малко повече време да разбера защо.

— Какво прави Боб, след като компанията отново процъфтява?

— Наумил си е да строи нова фабрика. Смята, че почти цялото му оборудване е от каменната ера.

— Това няма да му излезе евтино.

— Да, но едва ли има много избор, след като по всичко изглежда, че ще влезем в Общия пазар.

— Видях го да вечеря в Бристол със Себ и Рос Бюканан.

— Да, кроят нещо, но не успях да науча почти нищо. Ако бях детектив сержант Уоруик…

— Детектив инспектор Уоруик — с усмивка я поправи Хари.

— Да, разбира се. Помня, че беше повишен в последната ви книга. Несъмнено инспектор Уоруик щеше да открие какво замислят.

— Аз също мога да добавя едно-друго — прошепна Хари.

— Тогава да обменим знания.

— Да не забравяме, че Себ така и не прости на Ейдриън Слоун, че се е назначил за председател в деня на погребението на Седрик Хардкасъл.

— В Хъдърсфийлд — каза Присила.

— Да, но какво общо има това?

— Защото знам, че Боб взема ферибота през Хъмбър през последните два месеца.

— Да не би да посещава друга жена, която по случайност притежава петдесет и един процента от „Фартингс“?

— Възможно е. Защото Арнолд Хардкасъл неотдавна остана при нас с преспиване и като се изключи времето за хранене, двамата с Боб така и не излязоха от кабинета.

— Значи няма да е зле Ейдриън Слоун да си отваря очите на четири, защото ако Боб, Себ и Арнолд работят в екип, господ да му е на помощ — каза Хари и хвърли поглед през масата към съпруга на Присила.

 

 

— Напоследък „Рибен пастет Бингам“ не се появява в заглавията на вестниците — каза Гуинет.

— И в това няма нищо лошо — отвърна Боб. — Сега можем да се заемем с храненето на страната, вместо да даваме на журналистите материал за клюки.

Гуинет се разсмя.

— Трябва да ви призная нещо. В къщата ни никога не е влизала нито една кутия от рибния ви пастет.

— А аз трябва да ви призная, че никога не съм гласувал за лейбъристите, макар че сигурно щях да го направя, ако живеех в Бристол.

Гуинет се усмихна.

— Каква според вас е вероятността Джайлс да си запази мястото? — попита Боб.

— Най-вероятният резултат ще е задържане на косъм — каза Гуинет. — Бристолското пристанище винаги е било спорно място за кандидатура, но социологическите проучвания показват, че този път силите са на практика изравнени. Така че много ще зависи от кандидата, издигнат от местните консерватори.

— Но Джайлс е популярен министър и се ползва с възхищението и на двете страни в Парламента. Това не се ли брои?

— Това ще му осигури около хиляда гласа според Гриф Хаскинс. Но избирателният му агент непрекъснато ми повтаря, че ако в национален мащаб настроенията са против теб, няма какво да направиш.

 

 

— Предполагам, че доста често идвате в Камарата на общините — каза Джийн Бюканан.

— Всъщност не чак толкова често — отвърна Гриф. — Застъпниците обикновено оставаме на фронта и се грижим избирателите все още да обичат представителя си.

В този момент вратата на салона се отвори и всички разговори спряха.

— Не, не, моля ви, не ставайте. Не исках да ви прекъсвам — каза той със силен йоркширски акцент, който не се беше повлиял от няколкото години преподаване в Оксфорд.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте, господин премиер — каза Джайлс, скачайки на крака.

— За мен е удоволствие — отвърна Харолд Уилсън. — Намерих повод да се измъкна за няколко минути от вечеря с председателя на Националния профсъюз на миньорите. Между другото, Джайлс — добави той, като се огледа, — няма да се изненадам, ако в този салон торите имат числено превъзходство. Но нямай грижи, Гриф ще се оправи с тях. — Премиерът се наведе през масата и стисна ръката на избирателния агент на Джайлс. — А кои са тези две възхитителни дами?

— Сестрите ми Ема и Грейс — каза Джайлс.

— Покланям се и пред двете ви — каза премиерът. — Първата жена начело на акционерно дружество и виден английски учен. — Грейс се изчерви. — И ако не греша — добави той, като посочи с пръст през масата, — това е Боб Бингам, кралят на рибения пастет. Майка ми винаги слагаше от него на масата за тържествения чай, както го наричаше.

— А на Даунинг стрийт? — поинтересува се Боб.

— На Даунинг стрийт нямаме тържествен чай — отвърна премиерът, докато бавно обикаляше масата, за да се ръкува с гостите и да подписва менюта.

Джайлс беше трогнат, че премиерът остана толкова дълго и си тръгна едва когато личният му секретар му напомни, че е почетен гост на вечерята на миньорите, на която предстои да изнесе реч. На излизане той дръпна Хари настрани и прошепна:

— Благодаря за помощта ви в Москва, мистър Клифтън. Не си мислете, че сме забравили. И не се отказвайте от борбата за Бабаков, защото ние не сме.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.

Всички станаха отново, докато премиерът напускаше салона.

След като седнаха пак, Джийн Бюканан отново се обърна към Гриф.

— Сигурно е много забавно да си стар приятел с премиера.

— Виждал съм го само веднъж преди — призна Гриф. — Но той помни като слон.

В същия момент Хари стана, почука с лъжица по чашата си за вино и зачака да настъпи тишина.

— Скъпи гости, каня ви да пием за моя най-стар и най-скъп приятел. За човека, който ме запозна със сестра си и който е кръстник на сина ни Себастиан. Моля да станем и да почетем сър Джайлс Барингтън, министър по европейските въпроси от правителството на Нейно Величество и човек, който още вярва, че е трябвало да стане капитан на националния отбор по крикет.

Изчака смехът да утихне и добави:

— И ние всички се надяваме, че Джайлс ще запази мястото си на следващите избори и може би дори ще осъществи амбицията на живота си и ще стане външен министър.

В салона отекнаха аплодисменти и възгласи: „Браво, браво!“. Джайлс стана да отговори.

— Благодаря, Хари. Чудесно е, че съм не само със семейството си, но и с най-близките си и скъпи приятели, които са се събрали с единствената цел да ми напомнят колко съм остарял. Благословен съм с фантастично семейство и истински приятели, а нито един здравомислещ човек не би могъл да си мечтае за нещо повече. Много от вас обаче бяха така добри да ме питат какво искам за рождения си ден. — Джайлс огледа бавно масата. — Да бъда премиер, външен министър и финансов министър едновременно. — Думите му бяха посрещнати със спонтанен смях и аплодисменти. — Но точно в този момент бих се задоволил да запазя мястото си на представител на Бристолското пристанище на следващите избори.

Отново аплодисменти, но този път без смях.

— Не, онова, което искам наистина за всички вас тази вечер, е да сте щастливи и проспериращи… — Джайлс направи пауза — при едно бъдещо лейбъристко правителство.

Подигравките заглушиха одобрителните викове, с което доказаха подозренията на премиера, че торите имат числено превъзходство и на рождения ден на Джайлс.

— Така че ми позволете накрая да кажа, че ако не спечеля, ще се цупя. — Смехът се завърна. — Навремето един мъдър човек ми каза, че тайната на добрата реч е в уцелването на времето…

Джайлс се усмихна и седна, а всички станаха и го приветстваха с овации.

 

 

— Къде заминаваш този път? — попита Ема, докато сервитьорите поднасяха на гостите кафе и шоколадчета „Афтър Ейт“.

— За Източен Берлин, на среща на външните министри — отвърна брат й.

— Мислиш ли, че някога ще съборят онази варварска стена? — попита Грейс.

— Не и докато онази кукла на конци Валтер Улбрихт е на власт и просто изпълнява заповедите на господарите си в Кремъл.

— А у нас? Кога според теб ще са следващите общи избори? — попита Ема.

— Харолд иска да се проведат през май, тъй като е уверен, че тогава ще можем да спечелим.

— Сигурна съм, че ще успееш в Бристол, освен ако не се случи нещо непредвидено — каза Ема. — Но въпреки това си мисля, че торите ще излязат начело, макар и с малко мнозинство.

— Ще останеш ли лоялна на лейбъристите? — попита Джайлс по-малката си сестра.

— Разбира се — потвърди Грейс.

— А ти, Ема?

— Няма начин.

— Е, някои неща никога не се променят — засмя се Джайлс.