Джефри Арчър
По-силно от меча (5)

2.

Кевин Рафърти включи надписа „Свободно“ веднага щом видя Мартинес да излиза от къщата си на Итън Скуеър. Заповедите му едва ли можеха да са по-ясни. Ако клиентът се опиташе да избяга, трябваше да приеме, че няма намерение да извърши второто плащане за атентата срещу „Бъкингам“ и следва да бъде наказан по съответния начин.

Първоначалната заповед бе одобрена от регионалния командир на ИРА в Белфаст. Единствената промяна, на която се бе съгласил командирът, бе Кевин да си избере кой от двамата синове на дон Педро да бъде елиминиран. Но тъй като Диего и Луис вече бяха в Аржентина и явно нямаха намерение да се връщат в Англия, дон Педро оставаше единственият наличен кандидат за особената версия на руска рулетка, която му бе приготвил шофьорът.

— До летището — каза Мартинес, докато се качваше в таксито…

Рафърти излезе на Итън Скуеър и продължи по Слоун стрийт към Батърси Бридж, без да обръща внимание на шумните протести от задната седалка. Беше четири сутринта, продължаваше да вали и той се размина само с десетина коли, преди да мине по моста. След няколко минути спря пред един изоставен склад в Ламбет и след като се увери, че наоколо няма никого, изскочи навън, бързо отключи ръждивия катинар на вратата, вкара таксито вътре и го обърна, за да е готов за бързо измъкване, след като си свърши работата.

Сложи резето и включи голата, покрита с прах крушка, висяща от една греда в средата на склада. Извади от вътрешния си джоб револвер и се върна при таксито. Макар да беше на половината на годините на Мартинес и два пъти по-силен от жертвата си, не можеше да си позволи да рискува. Когато някой си мисли, че му предстои да умре, адреналинът си казва думата и може да го превърне в супермен в последните му усилия да оцелее. Освен това Рафърти подозираше, че Мартинес не за първи път се изправя пред възможна смърт. Този път обаче смъртта му нямаше да е само възможна.

Отвори задната врата и направи знак с револвера на дон Педро да слезе.

— Тъкмо ви носех парите — каза Мартинес и взе сака си.

— Несъмнено с надеждата да се срещнем на летището. — Рафърти знаеше, че ако сумата е пълна, няма да има избор, освен да пощади живота на Мартинес. — Двеста и петдесет хиляди паунда, така ли?

— Не, малко над двайсет и три хиляди. Просто капаро, нали разбирате. Останалите пари са в къщата, така че ако се върнем…

Рафърти знаеше, че къщата на Итън Скуеър, както и другите активи на Мартинес, са в ръцете на банката. Мартинес явно се беше надявал да се добере до летището преди от ИРА да открият, че няма намерение да изпълни своята част от сделката.

Взе сака и го метна на задната седалка. Реши да проточи смъртта на Мартинес повече, отколкото бе възнамерявал. В края на краищата нямаше нищо за вършене през следващия час.

Посочи с револвера дървения стол точно под електрическата крушка — той вече беше изцапан със засъхнала кръв от предишни екзекуции, бутна дон Педро да седне и върза ръцете му отзад преди той да успее да реагира. Беше правил това с други жертви вече няколко пъти. Върза и краката на Мартинес и отстъпи, за да се наслади на резултата от труда си.

Сега му оставаше само да реши колко време живот да отпусне на жертвата си. Единственото му ограничение бе, че трябваше да е на летището навреме за сутрешния полет до Белфаст. Погледна си часовника. Винаги се наслаждаваше на физиономията на жертвата, когато тя си мисли, че може би все още има шанс за оцеляване.

Върна се при таксито, отвори сака и преброи пачките нови банкноти от по пет паунда. Дръпна ципа и сложи сака в багажника. В края на краищата Мартинес вече нямаше да има нужда от него.

Заповедта на регионалния командир беше ясна — след като работата бъде свършена, Рафърти трябваше да остави тялото в склада и друг член на организацията щеше да се погрижи за премахването му. Рафърти трябваше само да се обади по телефона и да каже: „Пратката е готова“. След това трябваше да отиде на летището и да остави таксито и парите на най-горното ниво на дългосрочния паркинг. Прибирането и разпределянето на парите беше задължение на друг човек.

Върна се при дон Педро, който не откъсваше поглед от него. Ако имаше избор, Рафърти щеше да го простреля в корема, да изчака няколко минути писъците да утихнат и да стреля втори път в слабините му. Щяха да последват още писъци, може би по-силни, докато не напъха цевта в устата му. Щеше да гледа няколко секунди жертвата в очите и най-неочаквано да дръпне спусъка. Но това означаваше три изстрела. Един можеше и да остане незабелязан, но три несъмнено щяха да привлекат внимание посред нощ. Така че трябваше да изпълни заповедта на командира. Един изстрел и никакви писъци.

Усмихна се на дон Педро, който го погледна с надежда, докато не видя приближаващото се към устата му дуло.

— Отвори — каза Рафърти като някакъв дружелюбен зъболекар, който говори на дете. Стиснатите зъби бяха обща черта на всичките му жертви.

Мартинес се заинати и глътна един преден зъб в неравната схватка. Месестото му лице плувна в пот. Наложи му се да чака само няколко секунди преди дърпането на спусъка, а когато това стана, чу само щракането на ударника.

Някои припадаха, някои просто зяпваха изумено, а имаше и такива, които изпадаха в истерия, когато осъзнаеха, че са още живи. Рафърти мразеше онези, които припадаха. Трябваше да ги чака да се свестят, преди да започне играта отново. Мартинес обаче си остана послушно в съзнание.

Когато Рафърти изваждаше дулото от устата, което бе неговата представа за свирка, жертвите често се усмихваха — въобразяваха си, че най-лошото е минало. Но когато Рафърти завъртя барабана, дон Педро разбра, че ще умре. Единственият въпрос беше кога. В края на краищата мястото и начинът вече са бяха решени.

Рафърти винаги се разочароваше, ако елиминираше жертвата от първия опит. Личният му рекорд беше девет дръпвания на спусъка, но средната стойност бе между четири и пет. Не че му пукаше за статистиката. Напъха отново цевта в устата на Мартинес и се дръпна крачка назад. Не искаше да се опръска с кръв. Аржентинецът прояви достатъчно глупост отново да окаже съпротива и заради това се прости с още един зъб — този път златен. Рафърти го прибра в джоба си и дръпна спусъка за втори път, но бе възнаграден с ново щракане. Извади цевта с надеждата да избие още един, или по-скоро половин зъб.

— Трети път стомна за вода — каза Рафърти, навря пак цевта в устата на Мартинес и дръпна спусъка. Пак неуспех. Започваше да губи търпение и вече се надяваше да свърши сутрешните си задължения на четвъртия опит. Този път завъртя барабана малко по-ентусиазирано, но когато погледна Мартинес, той беше припаднал. Ама че разочарование. Обичаше жертвите му да са будни, когато куршумът влиза в мозъка им. Макар да им оставаше само още секунда, той се наслаждаваше на преживяването.

Сграбчи Мартинес за косата, отвори насила устата му и напъха цевта вътре. Тъкмо щеше да дръпне спусъка, когато телефонът в ъгъла зазвъня. Настоятелното металическо ехо в студения нощен въздух стресна Рафърти. Никога досега не му се беше случвало телефонът да звъни. Беше го използвал само за да набере номер и да каже краткото съобщение.

Извади с неохота цевта от устата на Мартинес, отиде при телефона и вдигна, без да каже нито дума.

— Задачата се отменя — каза тих и спокоен глас. — Не е нужно да прибирате втората част от плащането.

Щракане, последвано от равномерно бръмчене.

Рафърти затвори. Можеше да завърти барабана още веднъж и ако успее, да доложи, че Мартинес вече е бил мъртъв преди позвъняването. Беше излъгал регионалния командир само веднъж и като доказателство можеше да покаже липсващия пръст на лявата си ръка. Винаги, когато го питаха за пръста, обясняваше, че бил отрязан от британски офицер по време на разпит, но малцина му се връзваха.

Прибра с неохота револвера и бавно тръгна към Мартинес, който се беше отпуснал, главата му беше клюмнала. Рафърти го развърза и той се свлече на пода. Рафърти го метна на рамо като чувал картофи, занесе го до таксито и го хвърли на задната седалка. За момент се надяваше, че ще срещне съпротива и тогава… Но не извади такъв късмет.

Изкара колата от склада, заключи и потегли към „Хийтроу“ сред още няколко ранни таксита.

На няколко километра от летището Мартинес се върна на този свят, а не отиде на другия. Рафърти гледаше в огледалото как пътникът му започва да идва на себе си. Мартинес примигна няколко пъти и се загледа през прозореца към профучаващите покрай тях крайградски къщи. Когато започна да проумява положението, се наведе напред и оповръща цялата седалка. Колегата на Рафърти нямаше да е доволен.

Накрая дон Педро успя да се изправи, вкопчи се с две ръце в ръба на седалката и впери поглед в палача си. Какво го беше накарало да размисли? Може пък да не беше размислил. Може просто да бяха променили мястото на екзекуцията. Дон Педро леко се премести напред с надеждата да му се отвори поне минимален шанс за бягство, но болезнено виждаше как подозрителните очи на Рафърти на всеки няколко секунди поглеждат в огледалото.

Рафърти отби от главния път към дългосрочния паркинг, качи се на най-горното ниво и паркира в далечния ъгъл. Слезе от колата, отключи багажника и отвори сака. Отново остана доволен при вида на спретнатите пачки чисто нови банкноти от по пет паунда. Искаше му се да отнесе парите у дома за каузата, но не можеше да рискува да го пипнат с такава сума, особено при наличието на толкова много охрана, следяща всеки полет до Белфаст.

Извади аржентинския паспорт, еднопосочния билет за първа класа до Буенос Айрес и десет паунда, след което пусна револвера в сака — още нещо, което не биваше да намират у него. Заключи багажника, отвори вратата на шофьора и остави ключовете и билета за паркинга под седалката за колегата, който щеше да прибере колата по-късно сутринта. После отвори задната врата и се дръпна, за да направи място на Мартинес, но онзи не помръдна. Може би щеше да направи опит да се измъкне? Не и ако ценеше живота си. В края на краищата той не знаеше, че Рафърти вече няма оръжие.

Рафърти хвана Мартинес за лакътя, измъкна го от колата и го поведе към най-близкия изход. Разминаха се с двама души, докато слизаха по стълбите. Рафърти изобщо не ги погледна.

Не продумаха нито дума по дългия път до терминала. Когато стигнаха голямата зала, Рафърти връчи на Мартинес паспорта, билета и двете банкноти от по пет паунда.

— А останалите? — изръмжа дон Педро. — Защото колегите ви явно не са успели да потопят „Бъкингам“.

— Смятай се за щастливец, че си жив — каза Рафърти, обърна се и изчезна в тълпата.

За момент дон Педро си помисли дали да не се върне при таксито и да си вземе парите. Но само за момент. Вместо това с неохота тръгна към южноамериканското гише на „Бритиш Еъруейс“ и подаде билета на жената от другата страна.

— Добро утро, мистър Мартинес — каза тя. — Надявам се престоят ви в Англия да е бил приятен.