Джефри Арчър
По-силно от меча (36)

33.

— Какво да кажа на баща ти, когато се обади да ме пита как е минала срещата на борда?

— Истината. Ще очаква точно това.

— Но ако го направя, ще зареже всичко и ще тръгне направо насам.

— Защо, къде е той?

— На „Хийтроу“, чака полета си до Ленинград.

— Нетипично за него да заминава, когато…

— Аз съм виновна. Казах му, че е невъзможно да изгубим гласуването, и той ми повярва.

— И нямаше да изгубим, ако бях дошъл навреме.

— Така е. Може би щеше да е по-разумно да дойдеш още снощи — каза Ема.

— А ако ти беше послушала съвета ми, нямаше да се стигне дотук — озъби се Себ.

За известно време замълчаха.

— Важно ли е това пътуване на татко до Ленинград?

— Точно толкова важно, колкото беше гласуването за мен. Готви се за него от седмици и ако не замине сега, няма да има друг шанс дълго време, ако изобщо има. Както и да е, ще отсъства само два дни. — Ема погледна сина си. — Може би е по-добре ти да вдигнеш, когато позвъни.

— И какво да му кажа? — попита Себ. — Ако попита как е минала срещата, ще трябва да му кажа истината, иначе никога повече няма да ми има доверие. — Той спря колата пред Имението. — По кое време каза, че е най-вероятно да позвъни?

— Самолетът му излита в четири, така че предполагам, че ще звънне някъде към три.

Себ си погледна часовника.

— Не се безпокой. Дотогава ще измисля нещо.

 

 

Не беше нужно да регистрира багажа си, защото бе взел само малък сак. Знаеше точно какво трябва да направи от момента на кацането и щеше да има предостатъчно време да изпипа подробностите на плана си по време на дългия полет. Ако се беше случило невъзможното и Ема бе изгубила гласуването, това нямаше да има значение, защото щеше да вземе следващия влак обратно за Бристол.

— Първо повикване за пътниците на Полет 726 до Ленинград. Моля отидете на изход номер три.

Хари тръгна към най-близкия телефон. Набра домашния си номер и пъхна достатъчно монети, за да може да разговаря три минути.

— Бристол 4313 — каза глас, който Хари позна веднага.

— Себ, здрасти. Какво правиш у дома?

— Помагам на мама да празнува. Ще ида да я извикам, за да ти каже сама добрата новина.

— Второ повикване за пътниците на Полет…

— Здрасти, скъпи — рече Ема. — Толкова се радвам, че се обади, защото…

Връзката прекъсна.

— Ема, чуваш ли ме?

Нямаше отговор.

— Ема? — отново опита Хари, но пак не получи отговор, а нямаше достатъчно монети за второ обаждане.

— Трето и последно повикване за пътниците на Полет 726 до Ленинград.

Хари окачи слушалката, като се мъчеше да си спомни точните думи на Себ. „Помагам на мама да празнува. Ще ида да я извикам, за да ти каже сама добрата новина.“ А гласът на Ема беше радостен. Явно бе спечелила гласуването, реши Хари. Въпреки това се поколеба за момент.

— Последно повикване. Мистър Хари Клифтън да бъде така добър да се яви на трети изход.

 

 

— Какво празнуваме? — попита Ема.

— Не знам — каза Себ. — Но ще измисля нещо, докато татко се върне от Русия. А сега трябва да се съсредоточим върху по-належащите проблеми.

— Не можем да направим нищо, преди делото да е приключило.

— Майко, трябва да престанеш да действаш като гърлскаут и да започнеш да мислиш като Мелър и Нолс.

— И какво си мислят те в момента?

— Че планът им не би могъл да се осъществи по-добре от това. Отървали са се не само от теб, но и от трима от най-доверените ти поддръжници.

— От трима почтени мъже — отсече Ема.

— Също като Брут, а виж какво е станало с него.

— Иска ми се да бях останала в залата, когато адмирал Съмърс…

— Пак облече скаутската униформа, майко. А сега я разкарай и слушай внимателно. Първата ти работа е да се обадиш на адмирал Съмърс, Боб Бингам и мистър Диксън и да им кажеш в никакъв случай да не напускат борда.

— Но те си излязоха, Себ. На Нолс и Мелър изобщо не им пука защо са го направили.

— Но на мен ми пука, защото това са три гласа, които ще жертваме заради един безсмислен жест. Ако останат в борда, с теб, мен и Добс ще имаме шест гласа срещу техните пет.

— Но аз няма да се върна на председателското място до края на делото. Забрави ли, че се оттеглих?

— Не, не си. Просто си излязла от срещата. Така че можеш да се върнеш, защото ако не го направиш, няма да си председател след делото, независимо от изхода му.

— Ти си коварен тип, Себастиан Клифтън.

— И докато Мелър и Нолс не се усетят, още имаме шанс. Но първо имаш да проведеш четири разговора. Защото Мелър и Нолс ще приемат поражението само ако спечелим всеки глас, повярвай ми.

— Може би ти трябва да станеш председател — каза Ема.

— Всяко нещо с времето си, майко. А сега искам веднага да се обадиш на адмирал Съмърс, защото той сигурно вече е написал оставката си. Да се надяваме да не я е пратил.

Ема вдигна телефона и започна да прелиства указателя на буквата С.

— И ако не ти трябвам, ще съм в библиотеката, защото имам международен разговор.

 

 

В единайсет без пет Ейдриън Слоун стоеше в лобито на „Фартингс Банк“. Никой не помнеше досега председателят да е слизал да посрещне гост.

Бентлито на мистър Бишара спря пред банката четири минути по-късно и портиерът се втурна да отвори задната врата на колата. Докато Бишара и двамата му колеги влизаха в сградата, Слоун пристъпи напред да го посрещне.

— Добро утро, мистър Бишара — каза той, докато се ръкуваха. — Добре дошли във вашата банка.

— Благодаря, мистър Слоун. Сигурен съм, че помните адвоката ми мистър Морленд и главния ми счетоводител мистър Пири.

— Разбира се — каза Слоун и стисна ръцете на двамата. После поведе гостите към чакащия ги асансьор, а служителите послушно заръкопляскаха, за да приветстват новия президент.

Бишара отвърна с лек поклон и се усмихна на тримата млади портиери зад рецепцията.

— Точно там започнах банковата си кариера — каза той на Слоун, докато влизаха в кабината.

— А сега ще станете собственик на една от най-уважаваните финансови институции в Сити.

— Ден, който очаквам с нетърпение от много години — призна Бишара. Изявление, което изпълни Слоун с още по-силна увереност, че може да продължи с промяната на плана.

— Ще отидем в заседателната зала. Документите по офертата са готови и очакват подписа ви.

— Благодаря — каза Бишара, докато излизаше в коридора.

Когато влезе в заседателната зала, директорите на борда станаха като един и го изчакаха да заеме мястото си начело на масата, след което седнаха отново. Иконом му поднесе чаша от любимото му турско кафе, черно и вряло, с две бисквити „Маквити“, които също му бяха любими. Нищо не беше оставено на случайността.

Слоун седна в другия край на масата.

— Мистър Бишара, позволете от името на борда да ви посрещна с добре дошъл във „Фартингс Банк“. С ваше позволение ще ви запозная с процедурата за размяна на собствеността.

Бишара се усмихна, извади писалката си и я сложи на масата.

— Пред вас има копия от офертата, одобрени от адвокатите ви. Двете страни направиха малки поправки, но нищо съществено.

Мистър Морленд кимна в знак на съгласие.

— Реших, че няма да е зле — продължи Слоун — да посоча най-важните въпроси, по които постигнахме съгласие. Вие ще станете президент на „Фартингс Банк“ и можете да посочите трима директори, които да ви представляват в борда, като единият от тях ще бъде заместник-председател.

Бишара се усмихна. Нямаше да им хареса кого си беше наумил за заместник-председател.

— Аз ще остана председател за пет години, като осемте члена на борда, които присъстват в момента, ще подновят договорите си за още пет години. И накрая, сумата, за която уговорихме придобиването, е двайсет и девет милиона и осемстотин хиляди паунда, или по пет паунда за всяка акция.

Бишара се обърна към адвоката си, който му връчи банкова полица за пълната сума. Сложи я на масата пред себе си. Видът й едва не накара Слоун да промени решението си.

— Обаче — каза той — през последните двайсет и четири часа изникна нещо, което наложи малка промяна в договора.

Изражението на Слоун издаваше всичко, сякаш Бишара беше седнал да играе табла с него в „Клеърмонт“.

— Вчера сутринта — продължи Слоун — ни се обадиха от една утвърдена институция в Сити с предложение от шест паунда за акция. За да докажат сериозността на намерението си, те внесоха цялата сума в доверителна сметка на адвокатите си. Тази оферта постави мен и борда в доста неудобна позиция, тъй като ние сме само служители на нашите акционери. Днес сутринта обаче проведохме среща на борда, на която решихме единодушно, че ако предложите шест паунда за акция, ще отхвърлим офертата на другата страна и ще изпълним първоначалното си съглашение. Затова променихме офертата според тази промяна и вписахме новата сума от трийсет и пет милиона седемстотин и шейсет хиляди паунда. — Слоун дари Бишара с подкупваща усмивка. — Предвид обстоятелствата се надявам, че ще сметнете това за приемливо решение.

Бишара се усмихна.

— Първо, мистър Слоун, позволете да благодаря за любезността, че ми давате тази възможност да отвърна на залога, направен от трета страна. — Слоун се усмихна. — Само че трябва да посоча, че се разбрахме за сумата от пет паунда на акция преди почти месец и тъй като направих депозит с добра вяра, този обрат ми идва донякъде като изненада.

— Да, трябва да се извиня за това — каза Слоун. — Но несъмнено разбирате дилемата, пред която съм изправен, и ще си спомните, че имам дълг към акционерите ни.

— Не зная с какво е изкарвал хляба си баща ви, мистър Слоун — каза Бишара, — но моят беше търговец на килими в Истанбул и едно от многото неща, на които ме научи като малък, е, че след като цената е уговорена, се сервира кафе и двамата сядате заедно за известно време, като се преструвате, че се харесвате. Това е еквивалент на английското ръкостискане, следвано от обяд в клуба. Така че моята оферта от пет паунда за акция си остава на масата и ако решите да я приемете, с радост ще подпиша договора.

Осемте члена на борда се обърнаха към председателя с надеждата, че ще приеме офертата на Бишара. Слоун обаче само се усмихна, убеден, че синът на килимаря блъфира.

— Ако това е окончателната оферта, мистър Бишара, боя се, че ще се наложи да приема другото предложение. Надявам се, че ще се разделим като приятели.

Осемте директори обърнаха глави към другия край на масата. Един от тях се потеше обилно.

— Явно нравите на банкерите от Сити не са същите, на които се научих, докато седях в краката на баща си по истанбулските пазари. Затова, мистър Слоун, не ме оставяте с друг избор, освен да оттегля офертата си.

Устните на Слоун затрепериха, когато Бишара върна полицата на адвоката си, стана бавно и каза:

— Приятен ден, господа. Желая ви дълги и успешни отношения с новия ви собственик, който и да е той.

И излезе от залата заедно с двамата си съветници. Заговори едва след като се настани на задната седалка на бентлито.

— Промяна в плана, Фред — каза на шофьора. — Трябва да посетя „Кауфман“.

 

 

— Мога ли да говоря с доктор Улф, моля? — каза Себ.

— Кой се обажда?

— Себастиан Клифтън.

— Мистър Клифтън, колко мило от ваша страна, че се обаждате. Иска ми се да беше по по-радостен повод.

Краката на Себ се подгънаха и той се тръшна в стола зад бюрото на баща си. Какво се беше случило?

— За съжаление — продължи д-р Улф, — Майкъл, съпругът на Саманта, неотдавна получи удар по време на полет от Чикаго за Вашингтон.

— Много съжалявам да го чуя.

— Докато закарат горкия човек в болница, той изпаднал в кома. Нещата можеха да се развият по съвсем различен начин, ако това бе станало час по-рано или по-късно. Всичко това стана преди няколко седмици и докторите не са оптимисти, че ще се възстанови. Дори не могат да кажат колко време ще остане в сегашното си състояние. Но не това е причината да ви потърся.

— Предполагам, че сте ме търсили заради Джесика, а не заради пастрока й.

— Прав сте. Истината е, че медицинските сметки в САЩ са ужасни и макар че господин Бруър заемаше висок пост в Държавния департамент и има добра здравна застраховка, разходите за денонощните грижи, необходими за състоянието му, принудиха Саманта да реши да отпише Джесика от училище „Джеферсън“ в края на тази година, тъй като вече не може да си позволи таксите.

— Аз ще ги поема.

— Изключително щедро от ваша страна, мистър Клифтън. Трябва обаче да ви кажа, че таксите ни са хиляда и петстотин долара на семестър, а извънкласните работи на Джесика през миналия семестър струват още триста и два долара.

— Ще ви изпратя незабавно запис за две хиляди долара и ще ви помоля да бъдете така добра да ми пращате сметките в края на всеки семестър. Само че при едно условие. Нито Саманта, нито Джесика не бива да научават, че това има нещо общо с мен.

— Имах чувството, че ще го кажете, мистър Клифтън, и мисля, че измислих стратегия, която да запази анонимността ви. Ако отпуснете на училището стипендия в годишен размер на, да кажем, пет хиляди долара, от мен ще зависи да определя кой ученик да я получава.

— Хубаво решение — каза Себ.

— Сигурна съм, че учителят ви по английски би одобрил правилното използване на думата хубаво.

— Баща ми, ако трябва да съм точен — каза Себ. — Което ми напомня, че всеки път, когато сестра ми се нуждаеше от платна, бои, листа, четки и дори моливи, баща ми винаги се грижеше да са от най-добро качество. Казваше, че не бива да е наша вината, ако тя не успее. Искам същото за моята дъщеря. Така че ако пет хиляди не са достатъчни, доктор Улф, спокойно й осигурявайте всичко необходимо и аз ще покрия допълнителните разходи. Но пак повтарям, нито майката, нито дъщерята не бива да научават кой стои зад всичко това.

— Това няма да е първата ви тайна, която пазя, мистър Клифтън.

— Извинявайте — каза Себ. — И се извинявам за следващия си въпрос. Кога се пенсионирате, доктор Улф?

— След като дъщеря ви спечели специалната стипендия „Хънтър“ в Американския колеж за изкуства, което ще е първият подобен успех за училище „Джеферсън“.