Джефри Арчър
По-силно от меча (30)

27.

Харолд Гинзбърг сложи ръкописа на бюрото пред себе си. Хари седеше срещу него и чакаше присъдата.

Гинзбърг се намръщи, когато секретарката му влезе и остави две чаши димящо кафе и чиния бисквити, и запази мълчание, докато тя не излезе. Явно му харесваше да кара Хари да страда няколко секунди повече. Когато вратата най-сетне се затвори, Хари си мислеше, че е на път да се взриви.

На лицето на Гинзбърг се появи някакъв намек за усмивка.

— Несъмнено се чудиш какво е мнението ми за последната ти работа — каза той, очевидно за да нагнети обстановката още повече.

Хари едва се сдържаше да не го удуши.

— Какво ще кажеш като за начало да пуснем една улика на детектив инспектор Уоруик?

И тогава го закопа.

— Сто и двайсет хиляди бройки. Според мен това е най-доброто, което си писал някога, и съм горд, че съм твой издател.

Хари беше така смаян, че избухна в сълзи, и тъй като никой от двамата нямаше кърпа, и двамата се разсмяха. След като дойдоха на себе си, Гинзбърг започна да му обяснява защо „Уилям Уоруик и бомбата със закъснител“ толкова му е харесала. Хари бързо забрави, че е прекарал предишните два дни в безкрайно ходене по улиците на Ню Йорк, измъчван от страхове как ще реагира издателят му. Отпи глътка кафе, но то вече беше изстинало.

— А сега бих искал да насоча вниманието ти към един друг автор — каза Гинзбърг. — И по-точно към Анатолий Бабаков и неговата биография на Йосиф Сталин.

Хари остави чашата в чинийката.

— Госпожа Бабакова ми каза, че е скрила една книга на място, на което никой няма да я намери. Историята е достойна за роман на Хари Клифтън — добави Гинзбърг. — Но както знаеш, тя казва само, че книгата е някъде в Съветския съюз и че ти си единственият, на когото би казала точното място.

Хари премълча.

— Лично според мен — продължи Гинзбърг — не бива да се замесваш, тъй като комунистите съвсем не те смятат за национално съкровище. Така че ако откриеш къде е скрита книгата, може някой друг да отиде и да я вземе.

— Ако не съм склонен да поема подобен риск, какъв е смисълът от всички години усилия Бабаков да бъде освободен? — възрази Хари. — Но преди да реша, искам да те попитам нещо. Ако успея да се добера до бройка от „Чичо Джо“, какъв ще е първият ти тираж?

— Един милион — каза Гинзбърг.

— И си мислиш, че аз съм онзи, който рискува!

— Не забравяй, че книгата на дъщерята на Сталин Светлана Алилуева „Двайсет писма до един приятел“ остана в списъка на бестселърите повече от година, а за разлика от Бабаков, тя нито веднъж не е стъпвала в Кремъл по времето, когато баща й е бил на власт. — Гинзбърг отвори едно чекмедже, извади чек за 100 000 долара на името на г-жа Елена Бабакова и го подаде на Хари. — Ако намериш книгата, тя ще живее в лукс до края на живота си.

— Но ако не успея или ако изобщо я няма? Ще си пръснал сто хиляди долара на вятъра.

— Това е риск, който съм склонен да поема — каза Гинзбърг. — Но пък, от друга страна, всеки наполовина почтен издател си е комарджия по душа. А сега да поговорим за по-приятни неща. Например за любимата ми Ема и за Себастиан. Да не забравяме и лейди Вирджиния Фенуик. С нетърпение очаквам да чуя какво е намислила.

 

 

Обядът с издателя се проточи повече от очакваното и Хари едва успя да стигне навреме на Пен Стейшън, за да хване „Пенсилвания Флайър“. През първата част от пътуването до Питсбърг преговори всеки въпрос, на който Гинзбърг искаше отговор, преди да се раздели със своите 100 000 долара.

След това задряма и мислите му се отнесоха към последния разговор със Себастиан. Надяваше се синът му да успее да си върне Саманта, и не само защото винаги я беше харесвал. Имаше чувството, че Себ най-сетне е пораснал и че Сам ще преоткрие мъжа, в когото се беше влюбила преди години.

Когато влакът влезе в гарата, Хари си спомни онова, което винаги бе искал да направи, ако му се случи да посети Питсбърг. Нямаше обаче време да посети музея за изобразително изкуство „Карнеги“, за който Джесика му бе казала веднъж, че притежава едни от най-добрите картини на Мери Касат в Америка.

Качи се в едно жълто такси и помоли шофьора да го закара до Брънзуик Меншънс в северната част на града. Адресът имаше атмосферата на място на средната класа, но когато пристигнаха, се оказа, че всъщност е бедняшки квартал. Таксито потегли веднага щом шофьорът си получи парите.

Хари се качи по изронените стъпала на една покрита с графити сграда. Надписът „Не работи“ на вратата на асансьора май си стоеше от години. Той бавно се качи по стълбите до осмия етаж и затърси апартамент 86, който се оказа в другия край на блока. Обитателите го поглеждаха от вратите, изпълнени с подозрение към елегантно облечения мъж, който сигурно бе някакъв държавен служител.

Почука леко на вратата и тя се отвори така бързо, сякаш го бяха очаквали. Хари се усмихна на възрастната жена с тъжни уморени очи и покрито с дълбоки бръчки лице. Можеше да си представи колко болезнена е била раздялата й със съпруга й от факта, че макар двамата да бяха горе-долу връстници, тя изглеждаше с двайсет години по-стара от него.

— Добър ден, господин Клифтън — каза тя без никаква следа от акцент. — Заповядайте, влезте.

Поведе го по тесен гол коридор към дневната. Единствената украса на иначе празните стени бе голяма снимка на съпруга й, окачена над лавица оръфани книги с меки корици.

— Моля, седнете — каза тя и посочи двата стола, които бяха единствените мебели в помещението. — Много мило от ваша страна да изминете толкова път, за да ме видите. И трябва да ви благодаря за доблестните ви усилия за освобождаването на скъпия ми Анатолий. Оказахте се неуморим съюзник.

Г-жа Бабакова говореше за съпруга си така, сякаш той закъснява от работа и ще се появи всеки момент, а не изтърпява двайсетгодишна присъда на повече от единайсет хиляди километра оттук.

— Как се запознахте с Анатолий? — попита Хари.

— Учехме в Московския институт за чужди езици. Аз станах учителка по английски в едно местно училище, а Анатолий постъпи в Кремъл малко след като спечели Ленински медал за завършването си с пълно отличие. Когато се оженихме, си мислех, че имаме всичко и че сме големи късметлии, и според стандарта на повечето хора в Русия наистина беше така. Но това се промени за миг, когато Анатолий беше избран да преведе речите на Сталин, за да се използват с пропагандни цели на запад. После официалният преводач се разболя и Анатолий зае мястото му. Казаха му, че назначението е временно, и на него много му се искаше наистина да е така. Но Анатолий искаше да впечатли вожда на страната и явно го е направил, защото бързо беше издигнат до главен преводач на Сталин. Ще разберете защо, ако някога се срещнете с него.

— Погрешна конструкция — каза Хари. — Искате да кажете: когато се срещна с него.

Тя се усмихна.

— Когато се срещнете с него. И тогава започнаха проблемите — продължи тя. — Той стана твърде приближен на Сталин и макар да бе само апаратчик, ставаше свидетел на неща, които го накараха да осъзнае що за чудовище е той. Представяният на народа образ на мил и добродушен чичко нямаше нищо общо с истината. Анатолий ми разказваше най-ужасни истории, когато се връщаше от работа, но никога пред други хора, не споменаваше дори пред най-близките ни приятели. Ако се разприказваше, наказанието нямаше да е само понижение, а просто щеше да изчезне, подобно на хиляди други. Да, хиляди, при това само защото са се осмелили да повдигнат вежда в знак на протест.

— Единствената му утеха бе в писането, макар да знаеше, че работата му няма да бъде издадена преди смъртта на Сталин, а вероятно и след това. Но Анатолий искаше светът да научи, че Сталин е точно такова зло като Хитлер. Единствената разлика бе, че остана безнаказан. И после Сталин умря.

Тя замълча за момент.

— Анатолий изгаряше от нетърпение да сподели със света какво знае. Трябваше да изчака повече, но когато откри издател, който споделя идеите му, не успя да се сдържи. В деня на издаването, още преди „Чичо Джо“ да стигне до книжарниците, целият тираж бе унищожен. Толкова голям бе страхът на КГБ от разкриването на истината, че дори пресите, които бяха отпечатали думите на Анатолий, бяха натрошени. На следващия ден го арестуваха и седмица по-късно го съдиха и го осъдиха на двайсет години тежък физически труд в лагер за написването на книга, която никой не е чел. Ако беше американец, написал биография на Рузвелт или Чърчил, щеше да се появява по телевизията и радиото, а книгата му щеше да е бестселър.

— Но вие успяхте да избягате.

— Да, Анатолий усещаше какво предстои. Няколко седмици преди излизането на книгата ме прати при майка ми в Ленинград и ми даде всичките ни спестени пари и предварително копие на книгата. Успях да пресека границата с Полша, но трябваше да подкупя един граничар с повечето пари. Пристигнах в Америка без пукнат грош.

— А взехте ли книгата с вас?

— Не, не можех да рискувам. Ако ме хванеха и я конфискуваха, целият живот на Анатолий щеше да изгуби смисъл. Оставих я на място, където никога няма да я открият.

 

 

Когато лейди Вирджиния влезе, тримата чакащи я мъже станаха. Срещата най-сетне можеше да започне.

Дезмънд Мелър — с кафяв кариран костюм, по-подходящ за състезание по надбягване с кучета — седна срещу нея. От лявата му страна седеше майор Фишър, облечен в традиционния си двуреден тъмносин костюм на райета, но не от магазин за конфекция — в края на краищата той вече бе депутат. Срещу него седеше мъжът, който бе причина четиримата да се съберат.

— Извиках ви в последния момент, защото се появи нещо, което би могло да осуети дългосрочния ни план — каза Ейдриън Слоун. Никой не го прекъсна. — Миналия петък следобед, точно преди да отплава за Ню Йорк с „Бъкингам“, Себастиан Клифтън купи още двайсет и пет хиляди акции на банката, с което общият му дял стана малко повече от пет процента. Както ви предупредих преди време, всеки притежател на шест процента от акциите на компанията автоматично получава място в борда и ако това ще се случи, няма да мине много време преди той да открие какво планираме от половин година.

— С колко време разполагаме според вас? — попита лейди Вирджиния.

— Ден, месец, година, кой знае? — отвърна Слоун. — Едно е ясно със сигурност — трябва му само още един процент, за да влезе в борда, така че трябва да приемем, че това ще стане в близко бъдеще.

— Как стои въпросът с придобиването на акциите на старата дама? — попита майорът. — Те биха решили всичките ни проблеми.

— Имам насрочена среща със сина й Арнолд за следващия вторник — каза Дез Мелър. — Официалният повод е да потърся съвета му по юридически въпрос, но няма да му кажа истинската цел на срещата, докато не подпише декларация за конфиденциалност.

— Защо не му направите предложението? — попита Вирджиния, обръщайки се към Слоун. — В края на краищата вие сте председателят на борда.

— Той никога не би се съгласил да работи с мен, след като изиграх мисис Хардкасъл да се откаже от правото си на глас в деня на погребението на съпруга й. Но пък досега не е попадал на Дезмънд.

— И след като подпише декларацията за конфиденциалност — каза Мелър, — ще му предложа цена от три паунда и двайсет шилинга за акция от пакета на майка му, което е трийсет процента над пазарната им стойност.

— Няма ли да заподозре нещо? В края на краищата той знае, че сте член на борда на директорите.

— Така е — съгласи се Слоун, — но като единствен попечител на състоянието на баща си главната му отговорност е да направи възможно най-добрата сделка за майка си, а в момента тя живее от дивидентите, които държа максимално ниски през последните две години.

— След като му напомня това — каза Мелър, — ще нанеса решителния удар и ще му кажа, че първото, което възнамерявам да направя, е да сваля Ейдриън от председателския му пост.

— Това би трябвало да реши въпроса — каза майорът.

— Но какво му пречи да се свърже с Клифтън и просто да поиска по-добра цена?

— Това е хубавото на декларацията за конфиденциалност. Той няма да може да обсъжда темата с никого, освен с майка си, освен ако не иска Адвокатският съвет да научи. А той едва ли би поел с лекота подобен риск.

— А другият ни купувач още ли е на линия? — попита майорът.

— Мистър Бишара е не само на линия — каза Слоун, — но и потвърди писмено офертата си от пет паунда за акция и депозира два милиона при адвоката си, за да покаже, че е сериозен.

— Защо е склонен да плати такава висока цена? — попита лейди Вирджиния.

— Защото Централната банка неотдавна отхвърли искането му за лиценз да работи като банкер в Сити и той толкова отчаяно иска да се добере до английска банка с безупречна репутация, че не се интересува колко ще трябва да плати за „Фартингс“.

— Но Централната банка няма ли да се намеси при такова очевидно придобиване? — попита Фишър.

— Не и ако той запази борда в сегашния му вид през следващите две години и ако аз остана председател. Именно затова е толкова важно Клифтън да не научава какво сме намислили.

— А какво ще стане, ако Клифтън се сдобие с шест процента?

— Ще предложа и на него три паунда и двайсет шилинга за акция — каза Слоун. — И имам чувството, че няма да устои на офертата.

— Не съм толкова сигурен — каза Мелър. — Напоследък забелязвам промяна у него. Имам чувството, че той работи по някакъв напълно различен дневен ред.

— В такъв случай ще се наложи да пренапиша дневния му ред.

 

 

— Книгата е там, където е мястото на една книга — каза г-жа Бабакова.

— В книжарница? — предположи Хари.

Г-жа Бабакова се усмихна.

— Но не обикновена книжарница.

— Ако искате да запазите това в тайна, ще ви разбера, особено ако откриването й ще доведе до още по-сурово наказание за съпруга ви.

— Какво по-сурово наказание може да има? Последните му думи, докато ми даваше книгата, бяха: „Рискувах живота си заради нея и бих го жертвал с готовност, ако знам, че ще бъде публикувана и светът и най-вече руският народ най-сетне ще научи истината“. Така че ми остана само една цел в живота, мистър Клифтън — да видя книгата на Анатолий издадена, независимо от последиците. В противен случай ще се окаже, че всичките му жертви са били напразни. — Тя хвана ръката му. — Ще я намерите в антикварна книжарница за преводна литература на ъгъла на Невски проспект и Болшая Морская в Ленинград — каза тя, като продължаваше да държи ръката на Хари като самотна вдовица, вкопчила се в единствения си син. — На горния рафт в най-далечния ъгъл, между испанското издание на „Война и мир“ и френското издание на „Тес от рода Д’Ърбървил“. Но не търсете „Чичо Джо“, защото я скрих в обложката на португалското издание на „Повест за два града“. Не мисля, че много португалци посещават книжарницата.

Хари се усмихна.

— И ако е все още там и успея да я взема, ще имате ли нещо против господин Гинзбърг да я издаде?

— Анатолий би се гордял, ако… — Тя млъкна, усмихна се и се поправи: — Анатолий ще се гордее, ако книгата му излезе в издателската къща, която издава Хари Клифтън.

Хари извади плик от вътрешния джоб на сакото си и й го подаде. Тя го отвори бавно и извади чека. Хари зачака да види реакцията й, но тя просто пъхна чека обратно в плика и му го върна.

— Но Анатолий би искал вие да…

— Да, би — тихо каза тя. — Но аз не искам това. Можете ли да си представите болката, която изпитва той всеки ден? Докато не бъде освободен, не ме интересува при какви условия живея. Вие би трябвало да ме разберете най-добре.

Двамата седяха тихо в малката стая, хванати за ръце. Когато започна да притъмнява, Хари осъзна, че в жилището няма осветление. Тя беше твърдо решена да сподели затвора на съпруга си. Показваше такова достойнство, че Хари се смути. Накрая г-жа Бабакова стана.

— Твърде много ви задържах, мистър Клифтън. Ще ви разбера, ако решите да не отидете в Русия, тъй като имате много за губене. И ако не го направите, имам само една молба — не казвайте нищо, докато не намеря някой, който е готов да изпълни задачата.

— Госпожо Бабакова, ако книгата е все още там, ще я намеря — каза Хари. — Ще я взема и тя ще бъде издадена.

Тя го прегърна.

— Разбира се, ще разбера, ако размислите.

Докато слизаше от осмия етаж до вече опустелия тротоар, Хари се чувстваше едновременно тъжен и въодушевен. Наложи се да измине няколко пресечки, докато успее да хване такси, и не забеляза мъжа, който го следеше, като се промъкваше в сенките и от време на време правеше потайно снимки.

— По дяволите — промърмори Хари, докато влакът потегляше от гарата на дългия си път обратно към Ню Йорк. Срещата с г-жа Бабакова така го беше погълнала, че напълно бе забравил за „Карнеги“. Джесика щеше да го скастри хубаво. Погрешно време. Джесика би го скастрила.