Джефри Арчър
По-силно от меча (34)

31.

Себастиан слезе от колата и даде на портиера ключовете и банкнота от един паунд. Докато изкачваше стъпалата към входа на „Клеърмонт“, му отвориха вратата и той се раздели с втора банкнота.

— Член ли сте, сър? — попита елегантно облеченият мъж зад рецепцията.

— Не — отвърна Себ и този път подаде тайно банкнота от пет паунда.

— Просто подпишете тук, сър — каза мъжът и завъртя някакъв формуляр към него.

Себ се подписа там, където сочеше пръстът му, и получи временна членска карта.

— Главната игрална зала е горе отляво, сър.

Себ тръгна по широкото мраморно стълбище, като се възхищаваше на ослепителния полилей, маслените картини и дебелия мек килим. Милионерите трябваше да бъдат накарани да се чувстват като у дома, в противен случай не биха били склонни да се разделят с парите си.

Влезе в игралната зала, но не се огледа, тъй като искаше присъстващите да си помислят, че това е обичайното му свърталище. Тръгна към бара и седна на един висок кожен стол.

— Какво ще желаете, сър? — попита барманът.

— Кампари и сода — каза Себ, тъй като в този клуб със сигурност не предлагаха наливна бира.

Когато питието се появи пред него, той извади портфейла си и постави един паунд на бара.

— Не е необходимо, сър.

Заведения, в които не плащаш за питието си, трябва да покрият загубите си по никакви други начини, помисли си Себ и остави банкнотата на бара.

— Благодаря, сър — каза барманът, а Себ се обърна и бавно огледа „другите начини“.

В дъното на помещението имаше две маси за рулетка; ако се съдеше по големите купчини чипове и безизразните лица, играчите бяха редовни посетители. Никой ли не им беше обяснил, че така всъщност плащат за мраморното стълбище, маслените картини, полилея и безплатните питиета? Погледът му се премести върху масите за блекджек. Поне там шансовете бяха малко по-добри, защото ако можеш да броиш свалените карти, можеш дори да победиш — но само веднъж, защото след това никога няма да ти позволят да стъпиш в клуба. Казината обичат победителите, но не и онези, които печелят непрекъснато.

Погледът му продължи към двама мъже, които играеха табла. Единият отпиваше кафе, а другият бренди. Себ се обърна към бармана.

— Човекът, който играе табла, Хаким Бишара ли е?

Барманът погледна.

— Да, сър.

Себ се вгледа по-внимателно в дребния пълен червенобузест мъж, който май трябваше да посещава по-редовно шивача си. Беше плешив, а двойната му брадичка показваше, че проявява повече интерес към храната и питиетата, отколкото към вдигането на тежести и кросовете. До него стоеше висока гъвкава блондинка, поставила ръка на рамото му. Себ предположи, че е привлечена не от дълбоките бръчки на челото му, а от дебелия портфейл във вътрешния му джоб. Нищо чудно, че английското висше общество продължаваше да го отхвърля. По-младият му противник приличаше на агне, което всеки момент ще бъде погълнато от питон.

Себ отново се обърна към бармана.

— Как мога да си уредя игра с Бишара?

— Не е толкова трудно, ако имате сто паунда за пилеене.

— За пари ли играе?

— Не, за удоволствие.

— А стоте паунда?

— Сума, която дарявате на любимото му благотворително дружество.

— Някакви съвети?

— Да, сър. По-добре ми дайте петдесетачка и си вървете у дома.

— А ако го бия?

— Тогава аз ще ви дам петдесетачка и ще си ида у дома. Между другото, през няколкото минути на играта компанията му ще ви хареса. И ако победите, той ще дари хиляда паунда на благотворително дружество по ваш избор. Истински джентълмен е.

„Въпреки външния си вид“, помисли Себ, докато си поръчваше второ питие. От време на време хвърляше поглед към масата за табла, но минаха цели двайсет минути, преди барманът да прошепне:

— Сър, вече е свободен за следващата си жертва.

Себ се обърна. Дебелакът бе станал и се отдалечаваше в компанията на младата жена.

— Но аз си помислих… — Той се вгледа в агнето, което бе погълнало питона. Направо можеше да чуе Седрик да казва: „Какво научи от това, млади човече?“. Бишара изглеждаше на около четирийсет, може би малко повече, но приятното му загоряло лице и атлетичното телосложение показваха, че едва ли му е нужно непрекъснато да опразва портфейла си, за да привлича красиви жени. Имаше гъста вълниста черна коса и пронизващи тъмни очи. Ако беше без пукната пара, човек можеше да го вземе за останал без работа актьор.

Себ се смъкна от стола и бавно тръгна към него с надеждата, че изглежда спокоен, защото не беше.

— Добър вечер, мистър Бишара. Чудех се дали сте свободен за една игра?

— Не е безплатно — отвърна Бишара и му се усмихна топло. — Всъщност е доста скъпо.

— Да, барманът ме предупреди за условията ви. Но въпреки това искам да играя с вас.

— Добре, тогава сядайте. — Бишара хвърли единия зар в таблата.

След първите шест хвърляния Себ болезнено осъзна, че противникът му просто е от друга класа. Минаха само няколко минути преди Бишара да започне да взема пуловете му.

— Кажете, мистър…

— Клифтън. Себастиан Клифтън.

Бишара нареди отново таблата.

— Тъй като е ясно, че не сте дори сносен играч, явно имате основателна причина да искате да се разделите със сто паунда.

— Да, така е — каза Себ, докато вадеше чековата си книжка. — Трябваше ми повод да се срещна с вас.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото имаме няколко общи неща, особено едно.

— Очевидно не е таблата.

— Очевидно — каза Себ. — На чие име да напиша чека?

— На общество „Полио“. Не отговорихте на въпроса ми.

— Помислих си, че можем да разменим информация.

— Какво ви кара да смятате, че имате информация, която би ме заинтересувала?

— Това, че видях името ви в една книга за посетители и си помислих, че бихте искали да знаете, че притежавам шест процента от „Фартингс“.

Изражението на Бишара остана абсолютно безизразно.

— Колко платихте за акциите си, мистър Клифтън?

— Купувам ги редовно през последните пет години и цената върви около два паунда.

— Значи инвестицията си е струвала, мистър Клифтън. Да приема ли, че сега искате да ги продадете?

— Не. Мистър Слоун вече ми предложи по пет паунда за акция, но аз отказах.

— Но сте можели да направите много добра печалба.

— Само в краткосрочен план.

— А ако ви предложа повече?

— Пак не бих проявил интерес. Възнамерявам да заема мястото си в борда.

— Защо?

— Защото започнах кариерата си във „Фартингс“ като личен асистент на Седрик Хардкасъл. След смъртта му напуснах и започнах работа в „Кауфман“.

— Проницателен дърт негодник е Сол Кауфман. И много умен банкер. Защо напуснахте „Фартингс“?

— Да кажем, че имаше разминаване в мнението кой би следвало да присъства на погребение.

— Значи Слоун не би се зарадвал да ви види в борда, така ли?

— Ако убийството беше нещо законно, вече да съм мъртвец.

Бишара извади своята чекова книжка.

— Кое е любимото ви благотворително дружество?

Себ не беше подготвен за подобен въпрос.

— Бойскаутите.

— Защо ли не се учудвам — с усмивка рече Бишара, докато написваше чек не за сто, а за хиляда паунда. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мистър Клифтън — каза той, докато му го връчваше. — Имам чувството, че ще се срещнем отново.

Себ стисна протегнатата ръка и се канеше да си тръгне, когато Бишара попита:

— Кое е особеното нещо, което е общо помежду ни?

— Най-древната професия. Само че в моя случай е била баба ми, а не майка ми.

 

 

— Какво мисли сър Едуард за шансовете ви да спечелите делото? — попита майорът, докато Вирджиния му наливаше втори джин с тоник.

— Стопроцентово е сигурен, че не можем да изгубим. Точните му думи бяха, че делото ни е в кърпа вързано и е убеден, че журито ще ми отсъди значително обезщетение, вероятно около петдесет хиляди.

— Добра новина — каза Фишър. — Ще ме призовава ли като свидетел?

— Не, каза, че няма нужда от вас, макар да смята, че има вероятност другата страна да ви призове. Но вероятността е малка.

— Подобно нещо може да се окаже смущаващо.

— Не и ако се придържате към простото твърдение, че сте били мой професионален съветник, когато става дума за борси и акции, и че не съм проявявала особен интерес към подробностите, тъй като съм се доверявала на преценката ви.

— Но ако го направя, някой може да предположи, че аз съм се опитвал да срина компанията.

— Ако са толкова глупави да започнат да задават въпроси в тази посока, сър Едуард ще напомни на съдията, че не сте страна по делото, и тъй като сте член на Парламента, мистър Трелфорд бързо ще даде задна.

— И казвате, че сър Едуард е сигурен, че не можете да изгубите? — с известно съмнение попита Фишър.

— Твърди, че ако всички следваме партийната линия, ще се приберем живи и здрави.

— И не смята за много вероятно да ме призоват?

— Би се изненадал, ако го направят. Аз обаче смятам — продължи Вирджиния, — че ако получа петдесет хиляди, както предполага сър Едуард, следва да разделим сумата. Помолих адвокатите си да напишат споразумение в този смисъл.

— Много щедро от ваша страна, Вирджиния.

— Не повече от онова, което заслужавате, Алекс.