Джефри Арчър
По-силно от меча (28)

25.

— Здрасти, почитаема родителко, смятам да ходя до Америка по работа и се питах дали…

— Да не плаваш с „Бъкингам“ ли? Разбира се, но не забравяй правилото на Боб Бингам, че членовете на семейството трябва да си плащат пътуването. Ако можеш да заминеш следващата седмица, ще пътуваш с баща си. Той отива в Ню Йорк на среща с издателя си.

Себастиан си погледна бележника.

— Ще трябва да променя няколко срещи, но иначе изглежда чудесно.

— И какво те кара да заминеш за Щатите?

— Бизнес възможност, която трябва да проуча по искане на мистър Кауфман.

Веднага щом затвори, Себ се почувства виновен, че не бе казал на майка си истинската причина за пътуването, тъй като се страхуваше, че ще се представи като пълен глупак — за пореден път.

Но той нямаше представа къде живее Сам и как би могъл да я намери. Обмисляше проблема, когато Вик Кауфман влезе в кабинета му и го изненада.

— Забеляза ли какво повтаря баща ми напоследък?

— Не, не съм — отвърна Себ. — Сол понякога забравя, но пък вече е минал седемдесетте.

— Когато избягал от Полша, не е донесъл удостоверението си за раждане, но веднъж спомена, че си спомня погребението на кралица Виктория, така че по-скоро наближава осемдесетте. Да си призная, малко съм разтревожен, защото ако със стареца стане нещо, ти все още не си готов да поемеш банката, а аз просто не съм достатъчно добър.

На Себ и през ум не му беше минавало, че Сол Кауфман няма да е вечно председател на борда, и преди Вик да повдигне въпроса определено не беше мислил, че той може да поеме банката.

В момента Себ имаше четиринайсет подчинени, повечето от които по-възрастни от него; отделът му беше третият най-печеливш за банката, малко след обмяната на валута и потребителските стоки.

— Не се безпокой за това, Вик — опита се да го окуражи Себ. — Сигурен съм, че баща ти има още много време пред себе си.

Но на седмичната му среща с председателя мистър Кауфман попита на няколко пъти за името на клиента, когото представляваха в една сделка с развитие на земя, макар Себ да знаеше, че са правили бизнес с него поне два пъти преди.

През свободното си време Себ толкова много бе мислил какво става в една друга банка през няколко улици, че и през ум не му бе минало, че бъдещето му в „Кауфман“ не е гарантирано. Опита се да не мисли за най-лошия възможен сценарий — старецът се оттегля по здравословни причини, „Фартингс“ придобиват „Кауфман“ и Себ пише втора оставка до новия председател на двете банки.

Дори се замисли дали да не отмени пътуването си до Щатите, но знаеше, че ако не замине с отлива в петък вечер, никога няма да намери куража да го направи.

 

 

През петдневното плаване до Ню Йорк Себ определено се наслади на компанията на баща си, не на последно място поради факта, че за разлика от майка му, Хари задаваше безкрайни въпроси, на които Себ не искаше да отговаря.

Двамата винаги вечеряха, а понякога и обядваха заедно. През деня баща му се заключваше в каютата си, като слагаше на вратата си табелка „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Трудеше се дълго и неуморно по последната чернова на най-новия си ръкопис, който щеше да връчи на Харолд Гинзбърг час след като корабът влезе в пристанището.

Затова Себ остана изненадан, когато при енергичната си сутрешна разходка по горната палуба завари баща си излегнат на един шезлонг да чете любимия си писател.

— Това да не означава, че си приключил с книгата? — попита той, докато сядаше на съседния шезлонг.

— Да — каза Хари и остави „Нетърпеливо сърце“^[1] настрани. — Сега остава само да дам ръкописа на Харолд и да чакам мнението му.

— Искаш ли моето?

— За моята книга ли? Не, но за една друга да.

— За коя книга говорим?

— „Чичо Джо“ — каза Хари. — Харолд е предложил на госпожа Бабакова сто хиляди долара аванс за правата в цял свят срещу петнайсет процента хонорар и аз не съм сигурен какво да я посъветвам.

— Но има ли изобщо шанс някой да намери копие на книгата?

— Преди мислех, че е безнадеждно, но Харолд ми каза, че госпожа Бабакова знае къде може да се открие бройка. Единственият проблем е, че мястото е в Съветския съюз.

— А казала ли му е къде по-точно в Съветския съюз?

— Не. Щяла да каже единствено на мен, което е и причината да замина за Питсбърг веднага щом се видя с Харолд в Ню Йорк.

Хари остана изненадан от следващия въпрос на сина си.

— Сто хиляди долара голяма сума ли ще е за госпожа Бабакова, или тя е задоволена?

— Избягала е от Русия без пукнат грош, така че подобни пари биха променили целия й живот.

— Тогава ако смяташ, че предложението на господин Гинзбърг е справедливо, бих я посъветвал да приеме. Всеки път, когато искам да приключа сделка, се опитвам да разбера доколко другата страна се нуждае от парите, защото това винаги влияе на начина ми на мислене. Ако парите им трябват отчаяно, аз съм зад волана. Ако ли не…

Хари кимна.

— В този случай обаче има риск — продължи Себ. — Защото ако ти си единственият човек, на когото тя е готова да каже къде е скрита книгата, можеш да си сигурен, че тя се надява, че ти ще си онзи, който ще иде да я вземе.

— Но книгата е в Съветския съюз.

— Където ти си персона нон грата. Така че каквото и да става, не давай обещания.

— Не ми се иска да я разочаровам.

— Татко, знам, че сигурно е забавно да сринеш сам съветската империя, но Джеймс Бонд е единственият, който триумфира над КГБ. Така че по-добре да се върнем в истинския свят, защото аз също се нуждая от съвет.

— От мен?

— Не. От детектив инспектор Уоруик.

— Защо, да не си намислил да убиеш някого?

— Не, просто търся един липсващ човек.

— Което е и причината да пътуваш за Щатите.

— Да. Само че нямам представа къде живее въпросният човек, нито как да науча.

— Мисля, че ще откриеш домашния й адрес в бордовата книга на този кораб.

— Как е възможно това?

— Тя пътува с нас на първото плаване и е трябвало да даде паспорта си на домакина. Така че е почти сигурно, че той има адреса й в папките си. Вярно, минали са няколко години, но поне е някаква отправна точка. Подозирам, че при нормални обстоятелства той едва ли ще е склонен да разкрива лична информация за друг пътник, но тъй като ти си директор от борда на компанията и следователно тя е била твой гост по време на плаването, едва ли ще имаш проблеми.

— Откъде знаеш, че липсващият човек е Саманта?

— Майка ти ми каза.

— Но аз не съм й казвал нищо.

— Не с много думи. Но през годините научих, че тази жена никога не бива да бъде подценявана. Макар че когато въпросът е личен, дори тя може да прави грешки.

— Като Дезмънд Мелър ли?

— Никога не съм си помислял, че е възможно заместилият Алекс Фишър да се окаже още по-голям проблем от него.

— А между Мелър и Фишър има една голяма разлика — каза Себ. — Мелър е умен, което го прави много по-опасен.

— Мислиш ли, че има шансове да стане заместник-председател на борда?

— Не мислех, докато Рос Бюканан не ме убеди в противното.

— Може би затова Ема обмисля дали да не прибегне до ядрената опция и да принуди Мелър да свали картите си на масата.

— На коя маса?

— Масата на борда. Ще го остави да се кандидатира за неин заместник, но ще му се противопостави и ще предложи свой кандидат. Ако той изгуби, няма да има друг избор, освен да се оттегли.

— А ако тя изгуби?

— Ще трябва да се научи да живее с това.

— Кой е кандидатът й?

— Предполагам, че трябва да си ти.

— Няма начин. Бордът задължително ще подкрепи Мелър пред мен, до голяма степен заради възрастта ми, а това означава, че майка ми в крайна сметка ще се принуди да подаде оставка. Което, като се замисля, може дори да е част от плана на Мелър. Ще се наложи да я накарам да размисли. Пък и точно сега това не е единствената й грижа.

— Ако имаш предвид лейди Вирджиния и делото й за клевета, не мисля, че това вече е проблем.

— Защо си толкова сигурен?

— Не съм, но от доста време не съм чувал за нищо ново на този фронт. След още година майка ти ще може да поиска от съда да извади иска от списъка, но аз я посъветвах да не го прави.

— Защо?

— Когато попаднеш на спяща змия, не я ръчкай с пръчка с надеждата да я накараш да избяга, защото е по-вероятно да те ухапе.

— А онази жена е отровна — рече Себ. — Между другото, дори нямам представа защо съди майка ми.

— Ще ти разкажа на вечеря.

 

 

Домакинът на кораба се оказа изключително полезен. Успя да намери адреса на мис Саманта Съливан — Кейбъл стрийт 2043, Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия, макар че не можеше да е сигурен дали тя все още живее там, тъй като не била пътувала с кораба от онова първо плаване. Себ се надяваше, че номер 2043 ще се окаже малък апартамент, в който тя живее сама или с някоя от колежките си от „Смитсониън“.

Благодари на домакина, изкачи стъпалата до грил ресторанта и седна на масата при баща си. Едва след като стюардът отсервира основното ястие, Себ повдигна темата за съдебния иск на Вирджиния.

— Много драматична история, или поне тогава си мислехме така — каза Хари и си запали хаванска пура, каквато не би могъл да си купи на американски кораб. — Майка ти говореше на годишната среща на акционерите и когато дойде време за въпроси, Вирджиния попита дали един от директорите на „Барингтън“ не е продал всичките си акции с намерението да срине компанията.

— И как се справи майка ми с този въпрос?

— Превърна го в преимущество, като попита дали Вирджиния има предвид трите случая, в които Алекс Фишър като неин представител в борда беше продал и после изкупил обратно собствените й акции, като в същото време си докара добра печалба.

— Но това си е самата истина — каза Себ. — Не може да се нарече клевета.

— Съгласен съм, но майка ти не се стърпя и смушка змията с много остра пръчка, като добави… — Хари остави пурата, облегна се назад и затвори очи. — „Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили. И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да успее…“ Не, не — поправи се Хари. — Точните й думи бяха „да се развива успешно“. Публиката избухна в овации, а Вирджиния се изнесе, като викаше: „Ще се видим в съда“. И наистина, не след дълго се обади адвокатът й. Но това беше преди доста време, така че да се надяваме, че са я посъветвали да изостави иска и да се скрие в храсталаците.

— Ако го е направила, значи просто се е навила на кълбо в очакване да удари отново.

 

 

Сутринта на последния ден от пътуването Себ седна да закуси с баща си, но Хари почти не проговори. Винаги беше такъв преди да предаде ръкопис на издателите си. Веднъж бе споделил със Себ, че най-дългите три дни в живота му били, докато чакал да чуе мнението на Харолд Гинзбърг за последната му творба.

— Но как можеш да си сигурен, че е напълно честен, когато последното, което би искал, е да те изгуби като автор?

— Не го слушам какво казва за книгата — призна Хари. — Интересува ме само първият тираж с твърди корици. За това не може да блъфира. Защото ако тиражът е над сто хиляди, значи смята, че разполага с бестселър, който ще заеме първо място в класацията.

— А ако е под сто хиляди? — попита Себ.

— Значи не е толкова уверен.

След малко повече от час баща и син слязоха заедно по мостчето. Единият пое към издателството в Манхатън с ръкопис в ръка, а другият взе такси до Гранд Сентръл, въоръжен само с адрес в Джорджтаун.