Анди Андрюс
Проницателят се завръща (9)

Девета глава

Седмица по-късно

Конкретен процес — такъв, чиято задача е всеки път да произвежда един и същ резултат — може да бъде осъществен, само когато този резултат е определен в пълни и точни подробности.

— Значи човек трябва винаги да се съсредоточава върху резултата? — попита младата жена.

— Не — отвърна Джоунс. — Съвсем не. Казвам само, че крайният резултат трябва да бъде дефиниран, преди началото на самия процес по постигането му. Когато процесът е изяснен като принципни положения, човек трябва само да се придържа плътно към тях — ежедневно — и неизбежно ще постигне един и същ резултат.

Кристи Хейнс беше приказлива по природа. Едва прехвърлила трийсетата си година, тя беше съпруга на пастор и майка на три деца. Днес бе подранила, с намерение да се включи в курс, който й се беше видял чудесна възможност за нови запознанства. Кристи тъкмо се разхождаше из грандхотела, когато попадна на очарователен възрастен господин. Той я беше повикал по име, но това не я изненада. В края на краищата, тя работеше като фотограф и често придружаваше съпруга си, Брейди, на организираните от църквата екскурзии на неделното училище. Мнозина я познаваха и всички, без изключение, я обичаха.

Беше висока и стройна, с дълга кестенява коса. Определено беше красавица, но онова, което човек първо забелязваше у нея, беше ярката й индивидуалност. Като фотограф тя никога не караше хората да позират, напротив — способността й да установява незабавно връзка с всеки, когото трябваше да снима, създаваше спокойна, радостна атмосфера и това винаги си проличаваше в работата й накрая. Беше талант, който караше клиентите на Кристи да ахват от удоволствие, когато се видеха на нейните снимки.

Младата фотографка непрекъснато посещаваше семейни тържества, курсове и всякакви събирания. Това бяха отлични възможности за намиране на потенциални клиенти, а в интерес на истината, за събитието, на което сега беше дошла, също й беше казал неин клиент — Кели Портър.

Кели беше изпаднала в благоговеен възторг пред портретните снимки, които Кристи беше направила на децата й. Те наистина се забавляваха по време на сесията и Кели бе решила да използва същата фотографка при всякакви други поводи. Вече я беше препоръчала на няколко свои приятелки, а когато се обади на Кристи да й съобщи това, между другото й каза и за курса, който двамата с Барт бяха посетили.

Когато фотографката заразпитва за самия курс и за преподавателя, който го води, Кели изведнъж се поколеба — не знаеше какво да отговори. Спомена нещо за умения в областта на родителството, за способност за справяне в живота и за някакъв „общ план“ за отглеждане на деца. Спомена също, и че преподавателят е експерт по родителство, но после й се наложи набързо да затвори, преди да съобщи други подробности.

Всъщност, за Кристи нямаше никакво значение по какво беше даден курс, нито пък кой го води. Тя се интересуваше единствено от това да получи достъп до хората, които са там.

Когато младата фотографка попита стареца дали е гост на хотела, с изненада научи, че точно той е експертът по родителство, водещ курса, за който беше дошла. Изобщо не й заприлича на нормален лектор. Освен това старецът я осведоми, че курсистите се събират в седем часа в края на кея. Страхотно място, помисли Кристи. Ще мога да се позапозная с този-онзи, преди занятието да започне.

— Аз подхождам към живота малко по-различно — каза тя на стареца в отговор на един от въпросите, които той й зададе.

Не беше бунтарка, но приятели и роднини винаги я описваха с едно старо клише. „Кристи“, казваха всички, „прави нещата винаги посвоему“ — тъкмо по тази причина тя толкова се развълнува, когато непознатият старец й каза, че да действаш „малко по-различно“ от останалите, е ключът към напредъка в личен и професионален план.

Когато го помоли да й обясни, Джоунс каза простичко:

— Всеки иска да остави следа след себе си, но никой не иска да бъде различен от останалите. А едното е невъзможно без другото.

Кристи се засмя високо.

Когато старецът й каза, че води обявения на витрината на книжарницата курс, тя го разпита за какво всъщност се отнасят лекциите му.

— Ти какво би желала да научиш? — контрира той.

— Божичко! — разпери ръце Кристи. — Искам да науча толкова много неща. Нямаме много пари, но имаме три страхотни деца. Искам да бъда по-добра майка, по-добър човек, по-добра съпруга, по-добър фотограф, по-успешна бизнес дама… — После замълча и допълни: — Не мога да изброя всичко.

Джоунс се засмя тихичко и й обясни за процеса, принципите и еднаквите резултати. Обсъдиха защо всеки от трите елемента е важен и къде е неговото точно място в схемата. Преди да я насочи към кея и да я увери, че той самият ще дойде след минутка, старецът рече:

— Ти си уникална, а това е страхотно. Трябва да запомниш това и да действаш подобаващо. В живота винаги се дръж така, сякаш всеки момент ще се превърнеш в онова, за което си родена на света.

За втората сбирка на класа пристигнахме доста рано — Поли настоя. Двамата с нея вечеряхме в „Солтуотър Грил“ и се оглеждахме за Джоунс. След това ни остана още половин час за убиване. Тъй като знаех, че отново ще се събираме на кея, предложих да се поразходим надолу към грандхотела — така бездруго се приближавахме до мястото на сбирката. Стигнахме до края на алеята, която водеше до океана.

Поли си погледна часовника:

— Имаме още десет минути.

Нямаше къде повече да вървим и спряхме — кеят беше пред нас. Показах на Поли Портърови — нашите съкурсници, които тъкмо пристигаха — и й споделих колко малко знам за тях. В момента Барт и Кели бяха единствените хора на кея, а ние с Поли стояхме на едно очарователно местенце до алеята, между два дъба. Не бързах да се присъединим към другото семейство и, в интерес на истината, възнамерявах аз самият да се направя на Джоунс и да се появя точно в седем нула нула.

Поли обърна очи на запад — към водата край яхтеното пристанище. Заслони очи от слънчевите лъчи и каза:

— Не би ли дал всичко на света, за да зърнеш истински юбилей^[1]?

— Да — отвърнах, заслоних също очи и погледнах в същата посока. — Е, не съвсем всичко. През целия си живот слушам за юбилеите. Откъде се сети за тях?

Поли обърна гръб на слънцето и сви рамене.

— Не знам. Всеки път, когато сме тук, си представям колко са вълнуващи. Ами ти?

Кимнах бавно, обмислих въпроса и казах:

— Знаеш ли, никога преди не ми е хрумвало, но сега, като го спомена, май наистина и аз си мисля за тях, когато сме тук, в залива. Да — кимнах отново. — Винаги, когато сме на Източния бряг, се сещам за юбилеите, макар и за кратко.

Поли и аз не сме единствените, които често говорим за това. В окръг Болдуин, щата Алабама, е достатъчно само да подхвърлиш думата „юбилей“ в който и да е разговор, за да прекараш следващите няколко часа в слушане на всякакви истории за този феномен. Типичният юбилей — понякога се случват по два, дори и по три пъти на година — докарва колосален брой риби камбала, скариди и раци на едно случайно, всеки път различно, но много тясно парченце от плажа на Източния бряг. Това събитие се случва редовно през последните няколкостотин години, като никога не излиза вън от границите, определени от Клиър Пойнт на юг и град Дафни на север. Разстоянието по брега е около двайсет километра и е единственото място на света, където явлението се случва редовно. Юбилеят започва без предупреждение, обикновено между 3 и 5 часа призори.

След столетия наблюдение на феномена, вече е известно, че юбилеите се дължат на разслоение на океанската вода, при което по-тежката, по-солена вода от Мексиканския залив южно от залива Мобайл бива залята от горен, по-лек слой от по-сладка вода, донесена от реките северно от него. Това причинява издигане към повърхността на бедна на кислород вода, изтласкваща десетки хиляди ракообразни и дънни риби към брега.

На пръв поглед водните същества в юбилея са зашеметени и не плуват. Лежат кротко, струпани нагъсто в най-плитките води, докато най-сетне отливът отмине и юбилеят не приключи. Тогава те пак „се събуждат“, сякаш нищо не се е случило, и бързо-бързо отплуват обратно в дълбокото. Но има един прозорец от време — може би час — час и половина — през който скаридите, раците и камбалата могат спокойно да бъдат уловени и събрани от всеки, който се окаже там в точното време. Късмет. Това е единственото общо между малцината хора, имали щастието да видят с очите си това, което е, без съмнение, едно от най-странните и редки природни зрелища.

Ние наистина живеем във време, в което всичко изглежда разбираемо, когато всеки има достъп до всяко сетивно преживяване, но въпреки това, дори и днес никой не може да си гарантира, че някога ще зърне юбилей. Не можеш да си купиш билет за него, никакви заслуги няма да ти осигурят място на първия ред. Нито богатство и слава, нито научно откритие или математическа формула, нито физическа саможертва или правителствена намеса могат да ти вдъхнат и капка надежда, че ще успееш да си резервираш ден и час, за да присъстваш на предстоящ юбилей, защото юбилеите са непредсказуеми и винаги настъпват в мрака на нощта.

Разкази и легенди за тях се предават от уста на уста като част от историята на Източния бряг, предхождаща заселването на района от европейските колонисти. За първи път испански авантюристи откриват и картографират това естествено пристанище, познато с необичайното си изобилие от морски дарове. Тогава те му дават името Байа дел Еспириту Санто — Заливът на Светия Дух. Смятам, че това е едно чудесно име за океанските води, които и до днес раждат чудеса.

С Поли стояхме под двата дъба, обърнати с лице към залива и кея, достатъчно далеч, та Барт и Кели да не могат да ни забележат. Тогава на рамото ми легна ръка. Обърнах се изненадан и видях Джоунс, застанал между мен и жена ми — другата си ръка беше сложил на нейното рамо.

— Здравейте и двамата — поздрави той. — Радвам се да ви видя.

Прегърнахме го и му благодарихме, задето ни е дал възможността да присъстваме на курса по родителство.

— Доста е необичаен, нали? Курсът? — попита Джоунс.

Поне на мен ми се стори, че задава въпрос, тъй като досега той отдавна трябваше да е наясно, че ако е замесен в нещо, то това нещо по дефиниция е необичайно.

— Знам, че малко подраних — каза старецът, — но реших, че с вас може да си поговорим няколко минути, преди да се присъединим към останалите.

Джоунс заразпитва Поли за момчетата, за къщата, за новостите в града, за приятелите в Ориндж Бийч. Не свалях очи от жена си, която, докато приказваше със стареца, на няколко пъти ми се усмихна твърде самодоволно — сякаш ранната поява на Джоунс й беше осигурила часове наред разговор с него. Но това не беше така: двамата си поговориха едва пет минутки и аз се намесих, за да отбележа, че времето напредва и е време да се отправим към кея.

Джоунс предложи ръката си на Поли и двамата поеха към плажа, а аз тръгнах подире им.

— Джоунс, заедно с уроците за родители, може ли да включиш и малко материал за съпрузи?

— Да — отвърна старецът, когато стъпихме на кея. — Ще е трудно, но обещавам да опитам. — После спря, приведе се към Поли и й заговори тихичко, но все пак достатъчно високо, та да мога да чуя и аз. — Все пак не ти обещавам нищо. Имаме само един час на разположение, а съпрузите схващат много бавно, както знаеш — погледна ме и се усмихна.

После направо се засмя високо, обърна се и закрачи уверено към ръба на кея, като ме остави да измина разстоянието до там в компанията на моята красива и вече доста развеселена жена.