Анди Андрюс
Проницателят се завръща (3)

Трета глава

В днешни дни

Село Феърхоуп, щата Алабама, е основано през ноември 1894 година и от онзи момент до днес соленият океански бриз, примесен с мириса на изхвърлени на брега мидени черупки, подухващ през могъщите клони на дъбовете и елите разнася наоколо далечното ухание на пържена риба, създава един уникален аромат, неприсъщ на никое друго място. Тук идват туристи от цял свят, за да пазаруват, да се насладят на страхотните ресторанти, на великолепните гледки и, разбира се, да отседнат в „Грандхотел“, признат за един от най-добрите в страната от любителите на голфа и ветроходството.

Беше понеделник, рано следобед. След четирийсет и пет минути шофиране от Ориндж Бийч бях паркирал пред книжарница „Страница & Палитра“ на Секшън стрийт във Феърхоуп. Тръснах глава, за да си подредя мислите и си погледнах часовника. Колко ли време вече стоях тук? Бях закъснял с предаването на последния си ръкопис, а що се отнася до написаното… Е, нека да кажем, че не бях доволен от него. На всичкото отгоре, освен че с поведението си внушавах несигурност и на издателя си, в момента изпитвах вътрешни противоречия и бях доста потиснат.

Отлично знаех, че проблемът се коренеше в съчетаването на жанровете в книгата, която всички очакваха да напиша. За хиляден път хленчех сам на себе си: Ако просто искаха да разкажа история, щях да разкажа най-страхотната. Ако просто искаха да изложа възгледи и принципи за живота, щях направо да напиша книга, която няма нищо общо с художествената измислица. За съжаление, изискванията на съвременната маркетингова машина и моето собствено желание да угодя на всички се бяха комбинирали, за да създадат един стабилен етикет, който твърдеше: „Анди Андрюс пише измислени истории, преплетени с реалните принципи на живота“. Извод: бях в капан. Защо? Ами по простата причина че този път нямах добра история за разказване.

В предишните си книги винаги използвах увлекателни сюжети, за да задържам вниманието на читателя, а житейските принципи, които исках да изложа, преплитах в текста и те се разкриваха постепенно, в развитието на действието. В „Съюзници“ използвах истински истории за нацистките подводници, кръстосвали Мексиканския залив по време на Втората световна война. В „Изгубеният избор“ археолог и журналистка търсеха тайнствен могъщ предмет. Бях потресен от осъзнаването, че всяка от досегашните ми книги беше организирана около уникална и завладяваща история — и тъкмо тя липсваше в последните ми писания.

Погледнах си отново часовника и вече знаех, че е крайно време да напусна относителната безопасност на колата. Бях обещал на книжарите в „Страница & Палитра“ да се отбия днес и да разпиша наличните им екземпляри от мои книги. Налагаше се да вляза. Обичах собствениците — Карин и Кийфър — но знаех, че след задължителните прегръдки и поздравления веднага ще последват въпросите за следващата ми книга. „Кога излиза?“, щяха да ме питат. „За какво ще се разказва? Какво ще е заглавието?“ Какво бих могъл да отговоря? О, не знам, представях си се да казвам, но издателят е много въодушевен от това, което съм написал досега! Всъщност, вчера ми се обади да ми каже, че съм поставил нов рекорд сред авторите им. Да, нов рекорд! Всъщност… май никога досега не са си имали работа с писател, който пропуска три поредни крайни срока за предаването на ръкописа на една и съща книга. Ъ-ъ… съжалявам, че не мога да ви кажа бъдещото заглавие, още не съм го измислил. Не, и края още не знам какъв ще е. В интерес на истината, не знам и за какво се разказва в книгата. Използвам нова технология на писане: държа всичко под пълен секрет. Дори и от самия себе си…

Нямаше съмнение: в момента се борех с депресия, с тревожност или пък със страх… или с каквото там ме караше да седя в колата и да не искам да изляза никога от нея. Но принципно знаех, че не трябва да се предавам. Джоунс още отдавна ме беше научил никога да не се огъвам пред отчаянието, страха или поражението. „Ти контролирай отрицателните си емоции, синко“, казваше той. „Никога не допускай те да те контролират. Контролирай ги, като бързо-бързо поемеш в посока, точно обратната на онази, в която те настояват да тръгнеш!“ При това положение, макар че изобщо не ми беше до смях, аз се усмихнах — точно както ме беше учил старецът. Даже се засмях тихичко, когато отворих вратата и излязох от колата.

Обърнах се да заключа и чух познат глас:

— Оби-и-ичам го този смях — прогърмя гласът. — Не, сър, ние не позволяваме на тежките чувства да ни командват!

Вдигнах очи — пред мен стоеше той. Изглеждаше така, сякаш сме се разделили вчера. А всъщност бяха минали колко… повече от пет години откакто изчезна? Но някъде дълбоко в себе си чувствах, че да го срещна тук и сега е най-естественото нещо на света. Въпреки това стоях онемял и се взирах с празен поглед в него.

— Джоунс? — изграчих най-накрая.

Той ми се ухили широко и ми протегна малка бяла кесийка с жест, който подсказваше, че ние с него се виждаме едва ли не всеки ден.

— Здравей, младежо. Искаш ли лимонов пай?

Бях твърде смаян от неочакваната среща, за да отговоря адекватно, затова просто се засмях и се опитах едновременно да му стисна ръката и да го прегърна. После се раздърдорих щастливо като четиригодишно дете, на което за първи път са дали захаросана поничка, а старецът, който значеше толкова много за мен, кротко се усмихваше и търпеливо чакаше да се успокоя.

Най-сетне, когато ми свършиха думите, усетих, че все още здраво стискам дясната ръка на Джоунс, същата, с която държеше бялата кесийка.

— Няма нужда да ме ограбваш — засмя се той и полека махна пръстите ми от лакътя си. — Имам още едно.

— Още едно какво? — успях да попитам, като мисълта ми се мъчеше да поеме в няколко посоки едновременно.

— Още едно парче от лимоновия пай — спокойно отговори Джоунс. — Взех две — помълча, после размаха ръка пред очите ми. — Ей, тук ли си?

— Да — отвърнах. — Искам да кажа, да, сър. Тук съм. — А после избъбрих: — Джоунс, не си отивай.

— Спокойно, дай първо да намерим къде да поседнем. Искаш ли да пийнем по едно кафе със сладкишите? — После хвърли поглед към „Страница & Палитра“, но бързо отвърна очи и промърмори: — Не, кафе не ти трябва, бездруго си достатъчно нервен.

После ме поведе надолу по тротоара до една свободна пейка, махна ми с ръка да седна и аз се подчиних. Старецът приседна до мен, отвори кесийката и извади две парчета лимонов пай. Бяха от „Лате Да“ — кафенето на книжарницата: място, познато на всеки, който някога е стъпвал във Феърхоуп. Старомодният магазин беше почти толкова известен с кафето и сладкишите си, колкото с книгите, и идваха хора от цял свят, за да се насладят на уникалната атмосфера на прелестната книжарница, свободна от диктата на големите вериги.

Взех си лимонов пай и се обърнах към стареца, чиято физиономия — още преди да съм казал и дума — беше придобила престорено невинно изражение.

Въпреки това аз се усмихнах и си зададох въпроса:

— Джоунс… Ти за себе си ли купи две парчета лимонов пай? Мисля, че си очаквал да срещнеш някого. Всъщност, мисля, че…

— Хайде да внимаваме — прекъсна ме Джоунс и ме потупа по коляното — и да не си внушаваме, че виждаме смисъл в разни банални случайности.

Останах усмихнат, но присвих очи.

— У теб никога не е имало нищо банално. — Джоунс сви рамене, сякаш нямаше ни най-малка представа какво имам предвид, но аз знаех, че е съвсем наясно. Бях прекарал достатъчно дълго време със стареца и бях твърдо уверен, че нищо от случващото се край него не е случайно.

— Мога ли да попитам защо си тук? Във Феърхоуп, имам предвид. И защо напусна Ориндж Бийч? Минаха пет години и ни вест, ни кост от теб. Къде беше? Къде си отседнал сега? Мога ли да ти помогна с нещо? Ще дойдеш ли поне до вкъщи да прекараш няколко дни с нас? Поли и момчетата страшно ще ти се зарадват. Какво въобще правиш във Феърхоуп?

— Пак бърбориш — отвърна търпеливо Джоунс и лапна последното парченце от своя пай. Изтри захарта от ръката си в дънките и добави: — А и зададе въпроса за Феърхоуп два пъти. Да ти кажа, много говориш. Струва ми се, че ако овладееш това, ще успееш да напишеш повече книги. Трудно е едновременно да говориш и да пишеш. На мен поне така ми се струва.

При този лек упрек аз млъкнах и отвърнах поглед.

— О, я стига — смушка ме с лакът Джоунс. — Виждал съм малки дечица, които се цупят по-добре. — После ми даде миг, за да се върне усмивката на лицето ми и попита: — Ще говориш ли още, или какво?

Обърнах се към него и казах простичко:

— Много ми липсваше. — При това Джоунс ме прегърна през рамото, а аз усетих как очите ми се навлажняват.

Не се притеснявам да призная, че в онзи момент — нетипично за мен — представлявах емоционална развалина. Не знам защо, но край Джоунс винаги се чувствах като дете. Не детински, а някак като дете. После попитах:

— А аз на теб липсвах ли ти? — точно както би сторило едно дете.

Разбира се, той ми отговори по обичайния си начин:

— Не — отвърна. — За да ми липсваш, трябва да сме се разделяли. А аз никъде не съм ходил. Все си бях наблизо.

Джоунс винаги си е бил едно живо противоречие. Той беше единственият човек, който можеше да бъде едновременно дразнещ, окуражаващ, уклончив, директен, изискващ и успокояващ. Исках пак да го попитам защо е във Феърхоуп, но знаех, че ще ми отговори с нещо от сорта на „А защо не?“, така че въобще не си направих труда.

В замяна на това все пак попитах колко дълго вече е в селото. Отговорът отново ме накара да поклатя глава:

— Не съм много сигурен откога съм тук — отвърна той, сякаш чак сега се замисляше върху това. — За мен времето няма голямо значение, затова предпочитам да не мисля за него. Но съм тук повече от два дни, това е сигурно.

След кратка пауза смръщи чело, сякаш съсредоточаваше в следващата си мисъл цялото си внимание, и отбеляза:

— Времето е странно нещо. За повечето възрастни нощта на Бъдни вечер трае колкото всички останали, но за едно осемгодишно дете тя се точи цяла вечност. Не знам дали някога въобще си се замислял, но онова, което аз и ти пресмятаме в години, всъщност е един миг от вечността. — Старецът продължи, като се извърна на пейката, за да застане с лице към мен. — Какво смяташ да правиш на днешната дата… догодина?

Засмях се.

— Нямам представа. Шегуваш ли се?

— Не — отговори Джоунс. — Не се шегувам. Една година ти се струва доста време, нали?

— Една година? — рекох. — Та аз и за следващия месец не се замислям дори.

Джоунс кимна.

— Колко са големи момчетата ти? На единайсет и на четиринайсет, нали? — Потвърдих и той продължи. — Година или месец, или дори седмица напред в бъдещето, все ти се струва като доста време. Но какво ще кажеш, ако те попитам за същия ден преди десет години? — Щракна с пръсти. — Не ти ли се струва, че децата ти са се родили едва ли не вчера? — С доволна въздишка той се отпусна на пейката до мен и кръстоса крака. — Да, сър, времето е странно нещо. То е като парите. Веднъж похарчено, никога не се връща — после просто скръсти ръце и затвори очи.

Не бях сигурен дали си почива, или ме чака да заговоря. Мълчеше и изглеждаше спокоен, но аз не знаех какво да кажа, затова предпочетох да замълча.

Докато разглеждах профила на така познатото лице, не можах да се въздържа да не помисля как ли щях да свърша, ако не беше този старец и „времето“, което прекара с мен. В края на краищата, когато той ме намери, аз живеех под един кей. А сега… Замислих се, че всъщност съм прекарал в компанията на Джоунс сравнително малко и се опитах да определя какво е сторил той за това време — искам да кажа, какво точно е сторил — което да е оказало такъв кардинален ефект върху целия ми живот.

Реших, че най-важното му въздействие е било върху мисленето ми. Джоунс беше изпитвал основите на мисловните ми процеси. Беше поставял под въпрос моите възприятия, представите ми и — най-вече — изводите, които си правех. Да, казах си. Точно по този начин Джоунс успя преди толкова години да промени живота ми.

Трийсет минути след първата ни среща старецът ме беше попитал „Четеш ли?“. Въпросът изглеждаше простичък, но както се оказа, до достигането на истинския отговор ме чакаше още цял живот и различни степени на четенето. Всъщност, отговорът на този въпрос продължаваше да се развива и днес, след всичките тези години. Когато Джоунс ме попита „Четеш ли?“, помня, че ми трябваше само миг, за да отговоря утвърдително, но тогава той добави: „Не те питам дали можеш да четеш. Питам те четеш ли по принцип“.

И това беше само първият път, когато той постави на изпитание онова, което си мислех, че знам, и дори нещата, които смятах, че съм чул от някое сигурно място.

— Правилната гледна точка към всеки аспект от съществуването ти — повтаряше ми Джоунс отново и отново, — е всичко.

Забележителният му начин да анализира всяка ситуация започна да оказва смайващ ефект върху мен. А и книгите много помогнаха.

— Джоунс? Да не спиш? — повиках го тихо.

Той не отговори, затова се облегнах отново назад и зачаках. За момент се почувствах доволен от това просто да си седя, да чувствам как ме изпълва особено чувство на важност, сякаш по някакъв начин бях поставен там, за да го защитавам.

В края на краищата вече не бях уплашеното хлапе, което той намери под кея преди толкова време. През изминалите трийсет и повече години нещата за мен се бяха променили. Професионално — като изключим малкия проблем с последния ми ръкопис — се справях доста добре, а и личният ми живот се беше подредил прекрасно. Бях женен за красива жена, в която все още бях лудо влюбен, и заедно с нея отглеждахме нашите двама сина.

Усмихнах се и се загледах в загорелите ръце на стареца, които бяха все така скръстени на гърдите му и леко се повдигаха при всяко вдишване. „Ела насам, синко“, беше ми казал той онази вечер преди толкова години, когато го срещнах за първи път. А после ми беше протегнал ръка и ме беше подканил: „Ела към светлината“. И от тогава аз винаги и неизменно се опитвах да се приближавам до светлината.

Както можете да се досетите, отначало бях решил, че има предвид нощното осветление на кея. Когато живеех отдолу, паднеше ли нощта, единствената светлина идваше от голямата ветроупорна натриева лампа, издигната на стълб върху кея. Тъничък лъч от нея се промъкваше долу при мен през цепнатина между грамадните бетонни панели на кейовата конструкция. Панелите бяха подредени един до друг и оформяха платформата за разходки върху кея. Също така служеха и за таван на моя таен — и пълен с пясък — дом.

В първите седмици след запознанството ми със стареца постепенно започнах да проумявам, че с онези си думи той е имал предвид един много по-могъщ източник на светлина. А впоследствие се оказа, че тази светлина — и източникът й — промениха всичко.

— Два и шест минути е — продума Джоунс. Не беше помръднал и мускулче. Ръцете му си бяха все така скръстени. Хвърлих поглед на екрана на мобилния си телефон. Наистина беше точно 2:06. Джоунс никога не беше носил часовник, но сега се усмихнах сам на себе си, когато все пак погледнах към китките му, за да се уверя. После завъртях глава и огледах района, за да съм сигурен, че никъде наблизо няма обществени часовници, които старецът би могъл да зърне.

Бях виждал Джоунс да прави този номер доста често и той винаги ме смайваше. Никога не грешеше. Искам да кажа никога, ама никога не бъркаше дори с минута. Поех дълбоко въздух и понечих за милионен път да го попитам как го прави, но преди да продумам, той каза:

— Нали трябва да минеш през книжарницата, преди да вземеш момчетата. От тук до училището са минимум петдесет минути, ако няма движение, така че е най-добре да тръгваш, и то по-живичко.

Изненадан както винаги от информацията, която старецът нямаше откъде да има, аз само кимнах:

— Окей.

С най-тъничката си усмивка Джоунс отвърна:

— Хубаво. — Леко се отпусна и сгуши, сякаш се готвеше за дълга дрямка. След това повтори: — Хубаво. — Вдиша и издиша дълбоко, а после заспа.

Наистина заспа. Или поне аз така реших. Старецът умееше да разчита хората и ситуациите по-добре от всеки друг. По време на дългата ни раздяла понякога си представях, че ме наблюдава като през стъкло. Винаги мислех как ли би отсъдил той за даден човек, или за определена ситуация.

А после, пет или трийсет години по-късно, след пребиваване незнайно къде, Джоунс цъфваше от нищото и се държеше така, сякаш сме се разделили преди час. Беше странно. И прекрасно. Толкова много неща исках да узная за него, но той, от своя страна, никога не се интересуваше от нищо друго, освен от моя живот и от нещата, които съм научил за себе си.

Погледнах отново колко е часът и видях, че е време да тръгвам. Обмислих варианта да бутна Джоунс и да го събудя. Исках да знам къде ще е през следващите дни и къде ще мога да го намеря. Във Феърхоуп ли оставаше? Беше ли отседнал при някого? В дом ли спеше? Или навън? А колкото до това къде можех да го видя пак… или пък дали изобщо щях да го видя пак… Нямах ни най-малка представа.

Но после отговорът на този въпрос сам дойде при мен.

Закъснял, но все още длъжен да отида да разписвам екземпляри от книгите си, неохотно се запътих към входа на „Страница & Палитра“. Очите ми бегло се плъзнаха по пъстроцветните ярки плакати и рекламни афиши за различни нови заглавия, налепени по витрината, но в следващия миг замръзнах на място с ръка върху дръжката на вратата. В най-долния ляв ъгъл на стъклото имаше малка, написана на ръка обява. Беше с размер на пощенска картичка, нелепо малка, удавена в цветовете и професионалния дизайн на грамадните скъпи рекламни плакати, с които й се налагаше да се конкурира за вниманието на клиентите.

Пристъпих, за да я видя по-отблизо. Най-отгоре на картичката, с главни букви, изписани със синьо мастило, пишеше: КУРС ЗА РОДИТЕЛИ. Отдолу беше центрирано указанието: В ЧЕТВЪРТЪК ОТ 7 ВЕЧЕРТА, КАКТО И СЪС СИГУРНОСТ СЛЕДВАЩИЯ ЧЕТВЪРТЪК ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ. А най-отдолу в скоби беше дописано: (а после ще видим как ще потръгне). На последния ред беше отбелязано мястото за провеждане на курса — Грандхотел, а най-най-отдолу с търпелив почерк се беше подписал лекторът — ДЖОУНС.

За втори път през този ден стоях и не вярвах на очите си. Едва ли можех да допусна, че нещо казано или сторено от Джоунс може да ме изненада, но това… Не знаех какво да мисля. Хвърлих поглед през рамо към стария ми приятел, но той не беше помръднал. Седеше си на пейката, скръстил ръце и отпуснал глава на гърдите си. Да, Джоунс все така спеше, но аз вече трескаво мислех и премислях къде ще му излезе краят на това ново приключение.

Преди да вляза в книжарницата, погледнах още веднъж към стареца. А после, с широка усмивка на лицето, бутнах вратата, поклатих удивено глава и направо се засмях с глас.

Вече знаех къде да го намеря. И кога.