Анди Андрюс
Проницателят се завръща (6)

Шеста глава

Кели Портър държеше ръката на съпруга си Барт и съзерцаваше огромния залив от мястото до шофьора на белия им семеен седан. Спряха за малко пред единствения светофар на Панорамен път 98, поставен пред Залата на ветераните.

— Май ще подраним — обади се Барт. — Нали няма проблем?

— Не — отвърна Кели, без да го поглежда. — Колко дълго смяташ, че ще продължи?

— Не съм съвсем сигурен — каза Барт и натисна газта на голямата кола; продължиха на юг, вън от града, все сред очарователните гледки на крайбрежното двулентово шосе.

Очите на Кели не се откъсваха и за миг от колосалната водна шир отдясно, отбелязвайки при това мястото на слънцето в небето. Беше 6:40 надвечер, имаше още четирийсет и пет минути до настъпването на местното природно чудо. То се случваше ежедневно и запленяваше както местните хора, така и туристите. Залезът над Мобайл Бей беше знаково събитие — зашеметяващ момент, в който огненото кълбо потъваше в океанските води.

— Децата със сигурност са излезли — промърмори Кели.

Барт се позасмя и стисна ръката на жена си.

— Можем да се върнем…

— Не-е-е — проточи тя. После внезапно си пое дъх, издиша също така рязко и се намести на седалката, за да възстанови концентрацията си. — Много съм любопитна да видя какво ще бъде това събиране. Макар че ще се разкъсвам вътрешно, задето ще съм на някакъв курс, докато слънцето залязва.

— Живеем тук от петнайсет години, Кели. Не се ли нагледа на залези?

Семействата, които, като Портърови, живееха на първа линия до океана по извивката, наречена Източния бряг, рядко пропускаха ежедневния спектакъл на залеза. Хората си планираха деня така, че да имат време да излязат от домовете си в късния следобед, да се разходят с кола или с велосипед покрай залива. По това време всички се поздравяваха като стари приятели, без значение дали се познаваха или не, и се радваха на смеха на децата, които си играеха заедно по мокрия пясък до вълните и целите подгизваха, докато се плискаха във водата, както си бяха с дрехите.

А когато слънцето започнеше да наближава водния хоризонт, се възцаряваше пълна тишина. Хората чакаха… чакаха… в мълчание до момента, в който обектът на наблюдението им топнеше огнения си ръб в залива. Докоснеше ли слънцето океана, десетки деца едновременно издаваха съскащ звук. Сссс… После съскането преминаваше в кикот, кикотът се превръщаше в смях, а смехът — в общи аплодисменти.

За първи път Кели видя бъдещия си съпруг през първата им година в щатския университет в Охайо. Той срещна погледа й в часа по английска литература в момента, в който асистентът произнесе нелепата фраза „хладна студенина“. Барт хвърли лукава усмивка към съседната редица банки, а Кели открито се изхили.

Липсата на задръжки я ужаси, но пък даде на Барт повод да се запознае с красивото момиче, което той и бездруго от доста време заглеждаше. Всъщност Кели го заговори първа. Тя му се усмихна и каза:

— Ама че си лош.

Барт веднага влезе в тона й и отвърна:

— Не се дръж толкова хладно-студено.

Ожениха се веднага след като се дипломираха. Младото семейство се мести на няколко пъти, преди — за удивление на всичките им общи приятели — да се установи окончателно на мястото, което цялата страна наричаше „Дълбокият Юг“. Барт беше на мениджърска позиция като финансов анализатор в голяма застрахователна компания в Нашвил, Тенеси, а Кели прилагаше таланта и уменията си като графичен дизайнер на свободна практика.

След три години брак през една ваканция отидоха с колата чак до Мобайл, Алабама и на път към плажа се отбиха да разгледат Феърхоуп. Очаровани от изобилието малки магазинчета и невероятни ресторанти, пръснати из градчето, така и не стигнаха до плажа. А после, след няколко дни разходки и разглеждане, Барт и Кели решиха, че искат да бъдат нещо повече от гости тук. Шест месеца по-късно се преместиха за постоянно във Феърхоуп.

Сега, след десетилетие и половина, двамата минаваха за стари жители на градчето. С три деца, най-голямото от които на дванайсет, Кели беше доста изостанала в кариерата си като графичен дизайнер, но с помощта на многобройните си контакти, на активната си кореспонденция и на реалната работа, която успяваше да върши онлайн, тя имаше значителен принос в семейния бюджет.

Барт просто смени офиса и продължи да работи за същата застрахователна компания — основният дял от работата му също беше онлайн. Портърови се обичаха, бяха щастливи един с друг, финансово стабилни и твърдо решени да бъдат добри родители. Именно желанието да отгледат страхотни деца беше и причината Барт и Кели тази вечер да вървят през паркинга към главния вход на „Грандхотел Мариот“.

— Кажи ми пак що за човек е този? — попита Кели.

Барт я хвана за ръката и двамата продължиха.

— Мила, казах ти всичко, което знам. Имаше обява на витрината на книжарницата. Чух или някой коментираше… С две думи, казват, че е експерт.

— По какво? — настоя Кели.

— По какво ли? Как така по какво? — обърка се малко Барт.

— По какво е експерт? Които и да са „те“… те казват, че е експерт. Е? Експерт по какво?

— Ами… — Барт изведнъж установи, че изобщо не е сигурен. — Ами, по родителство, предполагам.

— Предполагаш? — повдигна вежди Кели. Пусна ръката му и спря на място. Обърна се да го погледне и продължи: — Предполагаш, че е експерт по родителство?

— Кели — отвърна Барт, а изтощението ясно личеше в гласа му, — този човек води курс за родители. Така че, да, аз допускам, че е експерт по родителство.

Първият импулс на Кели беше да се хване за думата „допускам“ и да натрие доста сол на главата на съпруга си, задето я беше довел на курс, за който очевидно не знаеше нищо. Вместо това обаче тя само кимна бавно и двамата мълчаливо продължиха напред и влязоха в хотела.

Реакцията на Кели произведе желания ефект. Барт веднага се успокои и евентуалният спор се размина. Тя беше усвоила метода „бавно кимване, последвано от мълчание“ в един курс за брачни двойки, който двамата посещаваха преди няколко години. Виж, този курс, помисли си Кели, го водеше един истински експерт (но, разбира се, не каза това на глас).

„Грандхотел Мариот“ оправдаваше името си. Столетните дъбове и грамадните магнолии представляваха подходящ декор за изящната дървена конструкция на хотелската сграда. Великолепна храна, прекрасен СПА комплекс, плувни басейни, езера и голф игрище — всички те бяха сред причините, превърнали грандхотела сам по себе си в забележителност.

Разположен само на пет минути от Феърхоуп надолу по Панорамен път 98, теренът на грандхотела заемаше така наречения Пойнт Клиър — първокласен парцел на първа линия до океана. Обърнат на запад към историческия Мобайл бей, хотелът предлагаше на всеки гост прекрасна гледка към омагьосващите залези, всеки по-красив от предишния.

Портърови преминаха по пищните коридори, намериха конферентната зала и влязоха. Кели целенасочено се запъти към единствените два стола в залата. В опит да разсее напрежението, тя направи широк жест и се обърна към съпруга си:

— Няма ли да седнеш до мен? Това са последните свободни места, а нали не искаме да изпуснем курса. Казват, че този бил експерт — с тези думи Кели седна и потупа празното място от дясната си страна.

Барт нямаше друг избор, освен да седне, а съпругата му скръсти ръце на гърдите си.

— Окей, дойдохме — натърти тя. — Седем часът е. И сега какво?

Секунда по-късно, Джоунс влезе в залата.