Анди Андрюс
Проницателят се завръща (14)

Четиринайсета глава

Изкачих стъпалата и, тъй като никъде не видях звънец, направо почуках. Един старец — не този, когото търсех — открехна вратата и ме загледа. Преди да кажа и дума, той изведнъж се намръщи и бутна вратата, за да я затвори.

Внезапно отвътре долетя познатият приятелски глас:

— Анди? — Думите се чуха някъде от дълбините на къщата, иззад гърба на мъжа, който вече затръшваше вратата под носа ми.

— Ей, Джоунс! — викнах към затварящия се процеп.

Мъжът пред мен спря да бута вратата и ме изгледа със свирепо изражение. Останах на прага, той също не мръдна. Още няколко секунди нищо не се случи, после старият ми приятел се появи зад гърба на посрещача ми.

— Няма проблем — каза му Джоунс, след което непознатият бавно отвори изцяло вратата и се дръпна настрани. Джоунс ми махна, аз влязох в старата къща, като държах под око домакина, който имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще ме разкъса с голи ръце.

Джоунс се завъртя и ми кимна, за да ми покаже да го последвам. Понечих да го сторя, но тогава мъжът на вратата, който не беше помръднал и все така изглеждаше много, ама много гневен, се обади:

— Чакай. — Аз послушно спрях.

Когато изтече половин минута, Джоунс се върна обратно при нас от стаята, в която междувременно беше влязъл. Закова се на място, погледна ме, прецени ситуацията, обърна се към непознатия и му каза:

— Да, Даръл. Това е той. Хайде, идвайте вече.

И пак се врътна и излезе. Аз останах на място, защото и мъжът на вратата не мърдаше. Мисълта ми препускаше бясно. Нямах ни най-малка представа в какво съм се забъркал.

После мъжът попита:

— Ти ли си?

Инстинктът за самосъхранение ми подсказа да изкрещя: „Не, не съм аз!“ и да си плюя на петите възможно най-бързо, защото ситуацията ставаше все по-откачена. Вместо това спокойно прехвърлих топката на страшния си домакин:

— Кой да съм?

— Ти ли си авторът? — обясни той. — Оня, дето пише историите?

— Да, сър — отвърнах, след като ми дойде на ум, че Джоунс току-що беше отговорил на този въпрос.

Млъкнахме и мъжът пак ме загледа. Най-сетне бавно кимна и отвратената му гримаса се поотпусна.

— Тя обичаше книгите ти — рече и сълза се плъзна надолу по старческата му буза. Мъжът не посегна да я изтрие. Пристъпи към вратата, зад която току-що беше изчезнал Джоунс и тихо каза: — Заповядай…

Последвах го по къс коридор, край фотографии, стари като къщата, докато влязохме в малка стаичка. Джоунс седеше на стол в ъгъла. Виждах го иззад рамото на домакина, макар целият останал интериор на стаята да беше напълно скрит от погледа ми. Джоунс се усмихваше умилително, сякаш гледаше дечица да пускат лодки от вестник в езерото в парка. Домакинът — Даръл или както там му беше името — простена тихо, когато влезе в стаята и само след още две крачки рухна на колене.

Аз спрях и останах замръзнал на място. Даръл беше на по-малко от два метра напред, коленичил на пода. Джоунс все така седеше в ъгловия стол и гледаше към мен. Между двамата мъже имаше легло, на което тихо лежеше старица със затворени очи.

По някаква причина, веднага щом мернах сцената в стаята, се сетих за онази история, която всички знаем от деца. Видях пред себе си принца. Решителен и смел, героят беше коленичил пред ложето на жената, която е по-ценна за него от зеницата на окото му. И сега, все още дълбоко влюбен след всичките тези години, принцът — с всяка фибра на тялото си — желаеше силно неговата спяща красавица да се събуди… да се събуди и двамата да заминат, да напуснат това място и да заживеят заедно, дълго и щастливо.

Но това пред мен не беше приказка. Даръл беше стар, да, но не само това — той беше и напълно съсипан и изтощен. Бях го видял в очите му, бях го прочел по кожата му, по начина, по който се движеше. А жената пред нас чисто и просто умираше. Виждах, че е все още жива, но в стаята миришеше на смърт. Какво правехме тук?

Даръл вдигна очи над леглото и впери поглед в Джоунс. Не виждах добре лицето му, но усетих гнева му.

— Все се връщаш — рече.

Джоунс се усмихна нежно и отвърна:

— Да, връщам се.

— Дори и след като те проклех — каза му Даръл. — И въпреки че никога не съм искал помощта ти, ти продължаваш да се връщаш. — После попита: — Какво искаш от мен?

Джоунс наклони глава:

— Никога не съм искал нищо от теб, Даръл, но има много неща, които искам за теб.

Видях как главата на Даръл леко се извърта настрани. Сега той гледаше жената.

— Тя винаги те е харесвала.

— Тя ти беше прекрасна съпруга — отговори Джоунс и Даръл изхлипа.

— Вече всичко свърши — рече.

Слушах напрегнато, забелязвах всяка подробност. Когато коленичилият пред мен мъж каза, че всичко е свършило, видях как очите на Джоунс леко се присвиха.

— Защо смяташ така, Даръл? — попита той.

— Защото тя умира! — изкрещя домакинът. — Скоро няма да я има вече. Ще бъде мъртва!

Стреснах се от крясъка на мъжа. Сега той вече наистина ме плашеше. Ситуацията излизаше от контрол. Тъкмо се канех да се измъкна заднишком от стаята, когато Джоунс се изправи, посегна над жената на леглото и докосна ръката на Даръл, който изведнъж се отпусна и притихна. Беше много странно.

Джоунс загледа жената, но думите му бяха отправени към мъжа:

— Искаш ли да знаеш истината, Даръл? — каза му. — Искаш ли да знаеш какво точно изпитва тя… какво точно й се случва в момента?

— Не знам дали искам, или не искам — отвърна мъжът с треперещ глас.

Е, рекох си, по-искрен отговор от това, здраве му кажи.

— Смятам, че искаш — отвърна Джоунс. — Имаш нужда да разбереш. — После Джоунс ме погледна. — Искам и ти да чуеш това. Искам да напишеш за него…

Кимнах, но се притесних. Какво ставаше тук? В миналото Джоунс почти не обръщаше внимание на писанията ми. Никога не ми беше предлагал теми. Единствения път, когато го помолих за съвет, останах с празни ръце. А сега имаше нещо, за което Джоунс искаше да пиша? Какво ли беше то? Що за истина беше?

Изведнъж осъзнах, че аз също не знам дали искам да чувам онова, което щеше да последва. Погледнах жената в леглото и видях майка си. Нямам предвид, че жената приличаше на мама. Не, беше много по-възрастна, мама почина на четирийсет и две години. Но миризмата в стаята и безсилния, дълбоко затаен гняв бяха същите. Много нощи бях лежал буден на пода на майчината ми спалня. Часове наред я слушах как кашля, но не кашлицата ме плашеше. Не, ужасявах се от тишината, която се възцаряваше между пристъпите. Боях се от момента, в който кашлицата щеше да спре завинаги.

— Даръл — започна Джоунс, — мислиш си, че милата ти жена е пред края си, но това е само една лъжа, в която си повярвал. Твоят страх сега расте и само затова ти си решил, че и нейният страх също е станал по-голям… което също не е вярно. Смяташ, че тя сега преживява нещо страшно, което се влошава все повече, докато се превърне в нищо, в пустота. И това е лъжа. Ето каква е истината, Даръл. Тя не е пред края. Тя е в началото. Нейният страх не се е увеличил, напротив: намалявал е все повече и повече, до сега, когато в нея вече няма никакъв страх. И тя не преживява нищо страшно, което само ще се влошава, докато се превърне в пустота… Тя преживява нещо изключително, което става все по-добро, докато се превърне във всичко.

Джоунс погледна надолу към жената и леко докосна челото й.

— Преди тази жена да се роди, още докато беше сгушена на топло в коремчето на майка си, тя риташе и се движеше насам-натам. Месеци наред се въртеше и бореше. Стана й вече тясно и неудобно. Копнееше за свобода и започна да усеща, че светът, който обитава, не е истинският й дом. Не знаеше какво има от отвъдната страна, но вече беше готова да изпита нещо ново и прекрасно, нещо, което не можеше да си представи дори в най-красивите си мечти. Даръл… Тогава тя се готвеше да започне да диша. А когато най-сетне пое първата си глътка въздух, той беше чист и свеж и тя се почувства така, както никога преди не се беше чувствала. Пое си дъх още веднъж и още веднъж — и всички край нея, близки и приятели, приветстваха радостната вест за пристигането й.

Джоунс се вгледа отблизо в лицето на жената.

— Погледни я сега, Даръл — рече. — Дълги години това мило дете беше щастливо и доволно в това тяло. Но от известно време насам то отново започна да се бори. Започна да й става тясно и неудобно. Започна да копнее за свобода от болките на това тяло и да усеща, че светът, който обитава, не е истинският й дом. Дори в момента тя не си дава докрай сметка какво я чака от отвъдната страна на борбата, но тя се готви да изпита нещо ново и прекрасно, нещо, което дори най-смелите й мечти не могат да опишат. Сега… точно в тази минута… тя се готви да започне да диша. А когато поеме първата си глътка въздух, той ще бъде чист и свеж и тя ще се почувства както никога преди. Ще си поеме дъх още веднъж и още веднъж — и всички край нея, близки и приятели, ще приветстват радостната вест за пристигането й. Не се бой за себе си, Даръл. Един ден ще извървиш същия път — и ще бъдете заедно, ако избереш да го сториш. Не се бой и за нея. Помни… Тя се готви да започне да диша.

Джоунс помълча, после се измъкна тихо от стаята, а аз го последвах. Двамата оставихме Даръл сам с жената. Той все така беше на колене, отпуснал тялото си върху леглото. Държеше ръката й и беше потънал в спокоен сън.

Над него се беше възцарило кристално спокойствие, каквото не беше изпитвал отдавна. По някакъв начин съзнанието на Даръл сега се носеше леко през годините, докато той сънуваше, спомняше си миналото и виждаше бъдеще, което никога не си беше позволил да си представи.