Анди Андрюс
Проницателят се завръща (11)

Единайсета глава

Бейкър Ларсън изкачи грамадното извито стълбище, прекоси широката веранда и позвъни. През живота си беше правил и по-трудни неща, но натискането на звънеца до масивната двойна врата буквално накара коленете му да омекнат. Това е лудост, каза си той, докато чакаше.

Изненадващата визита беше идея на Джоунс. След онази сутрин на нивата бяха разговаряли още няколко пъти, Бейкър дори запозна стареца със съпругата си. В края на последната им среща Джоунс го фиксира със сините си очи и каза: „Трябва да се видиш с Джак Бейли. Отиди направо у тях“. И, ето на̀ — до голяма степен против волята си, Бейкър стоеше на верандата и чакаше някой да му отвори. На алеята пред огромната къща имаше десетки коли, паркирани плътно една до друга. Има някакво парти. Дано гостите да са толкова шумни, че никой да не чуе звънеца, помисли той с отчаяна надежда.

Познаваше мъжа, с когото предстоеше да се срещне. Най-малкото, знаеше кой е; всички жители на Мобайл и окръг Болдуин знаеха. Джак Бейли притежаваше автокъщи, ресторанти и компания за недвижими имоти с офиси в няколко щата. Получаваше приходи от различни места чрез сложен бизнес, който Бейкър дори не можеше да си представи.

Фермерът знаеше, че опънатите му нерви в последните месеци са пряко свързани с лошото му финансово състояние. Не чак толкова отдавна той с лекота можеше да състави списък със сто причини, довели до банкрута му, но старецът беше променил мисленето му само с един разговор.

— Ако някой друг или нещо друго носи вина за сегашното ти положение — беше му казал Джоунс, — значи имаш много малко надежда и абсолютно никакъв контрол върху живота си. На теб ти е дадена свободна воля, синко. Просто досега не си знаел това. От този момент нататък се включваш в едно съвсем ново начинание. Време е да започнеш да търсиш мъдростта толкова ревностно, сякаш търсиш изгубено дете или заровено съкровище. Не бъди като посредствените хора. Ако можеш да разбереш и да повярваш, че собствените ти решения са те довели до място, което не ти харесва, не е ли логично, че е по силите ти да вземеш сега такива решения, които да те доведат до място, което ти харесва? Да. Логично е, разбира се.

Джоунс беше потупал Бейкър по гърба и бе добавил:

— Сега твоята задача е търсенето на мъдростта и овладяването на силата й, с цел да се научиш да взимаш по-правилни решения.

Бейкър знаеше, че старецът е прав, и вече твърдо беше повярвал в чутото от него. С промяната в мисленето, в живота му се върнаха надеждата за бъдещето и увереността, че ще могат да преживеят тази буря. Как точно ще стане това обаче, фермерът не знаеше.

Не позвъни трети път и тъкмо се обърна да си върви, когато масивната врата се отвори. На верандата пристъпи висок, плешив мъж с дружелюбна усмивка. Личеше, че е прехвърлил шейсетте, но беше мускулест и здрав.

— Как сте? — поздрави той и пристъпи към Бейкър, протегнал ръка.

— Ъ-ъ… добре съм — стисна ръката му фермерът. — Да, добре съм. Благодаря.

После замълча и, усетил колебанието му, домакинът бързо запълни онова, което заплашваше да се превърне в неловко мълчание. Усмихна се пак и покани Бейкър да влезе.

— Радваме се, че дойдохте. Съжалявам, че така се забавих да ви отворя. Дори не чух звънеца. Елате да ви покажа къщата. Всички са на кея или край басейна.

Преди мъжът да го въведе в дома си обаче, Бейкър избъбри:

— Сър, много се притеснявам да го кажа… — Домакинът се обърна. — Сър, не съм поканен на празненството ви и знам, че се натрапвам…

Човекът вече не се усмихваше, но на лицето му беше изписано приветливо изражение и той отвърна:

— О, окей тогава. Няма проблем. Мога ли да ви помогна с нещо?

Бейкър заби поглед в земята, но после пое дълбоко въздух и каза:

— Честно казано, не съм сигурен… Всъщност, ми поръчаха да дойда при вас.

— Поръчали са ви да дойдете при мен? Това вече звучи интересно.

— Ами, Джоунс просто ми каза да дойда и да се видя с вас. Може би не трябваше да идвам, моля да ме извините, ако…

Джак вдигна ръка, за да го помоли да замълчи.

— Джоунс?

— Да, сър.

— Белокос, със сини очи?

— Да, сър.

Джак поклати глава и отвърна очи от събеседника си. После рече, сякаш сам на себе си:

— Значи е още жив.

Бейкър чу тихите думи и отвърна:

— Да, сър, жив е. Макар че аз насмалко не го застрелях оня ден.

Джак вдигна вежди:

— Какво?

Бейкър сви рамене, позасмя се и поклати глава.

— Не, не беше наистина. Дълга история. Той дойде при мен в най-лошия ден от живота ми. Изненада ме, така да се каже.

— Да, навик му е да се появява така неочаквано. — Домакинът отново протегна ръка. — Аз съм Джак Бейли. Как беше името ви?

— Бейкър Ларсън, господин Бейли — отвърна фермерът и стисна ръката на Джак за втори път. — Приятно ми е да се запознаем. Съжалявам, че ви попречих, но просто ми поръчаха да дойда.

— Викай ми Джак. Като кажеш „господин Бейли“, почвам да се оглеждам за баща ми. — Джак често употребяваше тази шега. Тя отпускаше хората и ги караше да се усмихнат. — Та, Бейкър, какво казваш за нашия общ приятел? — попита той, жаден за информация. — Още се навърта наоколо, а?

— Доколкото знам… да. С жена ми ще се видим отново с него следващия четвъртък вечерта.

Джак замълча за момент. Знаеше, че няма никакъв смисъл сам да се опитва да намери стареца. Ако Джоунс искаше да го види, щеше да дойде заедно с Бейкър. Този човек, помисли Джак, взрян в младия мъж на верандата си, е моят шанс да видя пак стареца. Но защо го е пратил тук? Какво да го правя?

— Така — рече той. — Знаеш ли, защо не останеш? Напалили сме скарата и сме оставили децата да си поиграят във водата.

— Щом нямаш нищо против — рече Бейкър.

— Заповядай! Гладен ли си? — Джак тръгна към стъпалата и махна на госта си да го последва.

Бейкър се усмихна и тръгна подире му.

— Аз винаги съм гладен — отвърна. — Но, първо… ти явно познаваш стареца. Той и на теб ли каза да го наричаш просто Джоунс?

Вече на средата на градината, Джак застина на място, обърна се и се усмихна:

— Да, наричах го Джоунс. Просто Джоунс. Преди сума ти години познавах едни хора, които го наричаха Гарсия. Други пък му викаха Чен. За мен обаче е Джоунс.

Бейкър явно се заинтригува.

— Преди сума ти години?

— Да, преди двайсет и осем години, ако трябва да сме точни. Не съм го виждал оттогава.

— Шегуваш се! — възкликна Бейкър.

Джак се отърси от спомените и се върна в действителността.

— Хайде, ела отзад. Да си вземем нещо за хапване. Вече знам, че имаме много да си приказваме.

 

 

Когато Бейкър зърна задния двор просто онемя. Деца имаше буквално навсякъде. На пързалката, в басейна, скачаха от кея в океана, стояха на опашка да се повозят на гумени лодки, теглени от моторница, похапваха хамбургери, наденички и пица. Имаше и много възрастни. По начина, по който наблюдаваха децата, Бейкър веднага разбра, че повечето са родители.

— Кои са тези хора? — попита той Джак. — Всяка събота следобед ли е така у вас?

— Ами, всъщност, с тези момчета и момичета ходим заедно на риба. — Джак замълча за миг, после продължи. — Много от децата са болни. Останалите са техни приятелчета. На един коктейл с благотворителна цел преди време обявих от сцената, че ще изведа всички на риболов, ако гостите дарят определена сума. Парите се събраха и аз до ден-днешен продължавам да водя децата на риболов. Днес няма да излизаме в океана, но Мери Чандлър, съпругата ми, предложи да организираме парти, за да могат да се повеселят.

— Не, вече се шегуваш! — повтори удивено Бейкър. — Водиш всичките тези деца на риба?

— Да. Доста време отнема, а и накрая съм капнал, но е страхотно преживяване. И за тях, и за мен. Отложих само няколко излизания с яхтата заради лошото време, но по принцип прекарваме много време в океана. — После смени темата. — Нали каза, че си гладен. Ела да хапнем.

Зад басейна, с панорамна гледка към залива, се намираше нещо, което Бейкър не можеше да определи другояче, освен като външна кухня. Онова, което привлече погледа му, беше готварската техника. Беше дълга поне седем-осем метра, с плотове от полиран камък и шест вградени керамични грила на въглища.

— Божичко! — Той не можа да скрие вълнението си. — Имате грилове на въглища… цели шест! Страхотно!

Бейкър много добре знаеше какво вижда. Керамичните грилове пред него бяха сферични готварски съдове с отварящ се капак, изработени от специална глина с изключителни изолационни качества. За гориво се използваха въглища — никакви химикали, дори за напалването — и температурата се контролираше прецизно: от 105 до 400°С.

— Човече — обърна се Бейкър към Джак, — винаги съм мечтал да имам точно такива грилове.

Джак се засмя и отговори:

— Радвам се, че кухнята ти допада. Ето, вземи. — Той подаде на Бейкър чиния. — Сложи си от всичко, ако питаш мен — ребърцата са най-хубави.

Настаниха се на маса почти в самия край на имота. След няколко минути общи приказки и опитване на храната, Джак най-сетне отвори темата, която все повече изпълваше съзнанието му.

— Бейкър — подхвана той. — Не знам как си се натъкнал на стареца, но мисля, че срещата ти с него ми подсказва какво е настоящото ти положение. Вече сте разговаряли няколко пъти, както разбирам?

— Да, сър. Така е.

Джак се усмихна и кимна. Понечи да заговори, но Бейкър го прекъсна:

— Защо съм тук днес?

След кратка пауза домакинът каза:

— Точно това се канех да те питам. Защо все пак си дошъл? Не ме разбирай грешно… Радвам се, че си тук. Но ако Джоунс те е пратил, направил го е с причина. Какво се предполага да ти кажа? Какво дойде да видиш? Или ти трябва да научиш мен на нещо?

— Съмнявам се — отвърна Бейкър.

Джак наклони глава.

— Нима? Ако наистина се съмняваш, че нямам какво да науча от теб, значи не си общувал достатъчно със стареца. Шегувам се — усмихна се Джак. — Виж, и аз, и ти знаем, че онова, което се предполага да направим или открием, по всяка вероятност е точно под носа ни.

— Гледната точка — рече Бейкър.

— Точно така — съгласи се Джак. — Гледната точка. Дай да разгледаме пъзела от всички страни.

— Ти знаеш ли какво точно представлява пъзелът? — попита фермерът.

— Не, но знам, че Джоунс би ни поръчал да упорстваме без колебание. — Джак си събра мислите, докато разчистваше от масата салфетки, чаши и остатъците от храната. Отиде до близката кофа за боклук и изхвърли всичко, върна се, нагласи се удобно и чак тогава заговори:

— Преди много години, за да ми даде сериозен урок за упорството, Джоунс ме убеди, че повечето хора вземат объркването си за капитулация. Когато не знаят какво да правят, те не предприемат нищо. Посредственият човек среща пречка и си казва, „Това не е за мен“ или „Аз не правя такива неща“. Посредствените хора реагират на объркването по посредствен начин. Спират. Но другите, тези, които постигат изключителни резултати, мислят съвсем различно. Те знаят нещо много важно за объркването.

— Какво? — попита Бейкър.

— Объркването предшества ученето — отвърна Джак. — Като в случая цитирам стареца. Тревожните мисли, които така ни смущават и обезкуражават, всъщност са вратата към разбирането. Само като упорстваш да се пребориш и да се справиш с нещата, които все още не умееш или все още не разбираш, можеш да се надяваш да постигнеш онова, което посредствените хора никога не постигат.

— Ключовите думи са „все още“, нали? — отбеляза Бейкър.

— Да — съгласи се Джак. — Така е. Когато се сблъскат с трудна задача, повечето хора отстъпват и си казват: „Не мога да направя това“. Разликата в мисленето, гарантирана от убеждението, че объркването предшества ученето, води до променената формулировка: „Все още не мога правя това“. Когато човек схване разликата, пред него се отварят възможности за живот, напълно различен от досегашния му.

Бейкър помисли и каза:

— Я ми обясни пак. Не се шегувам, просто в момента наистина съм малко объркан.

Джак се засмя и кимна.

— Така, внимавай сега. Способността да живее със — или дори във — объркването и несигурността, е знак за зрелостта на личността. Посредственият човек вижда къде започва объркването и му обръща гръб. Бяга от него още щом го зърне на хоризонта. „Не мога да се справя с това“, казва си той. „Това не е за мен.“ Той не може да живее нито във, нито дори близо до объркването и винаги търси по-лесен път. Зрялата личност — онази, която постига изключителни резултати — съзнава, че най-големите награди, които животът предлага, са обградени с объркването като със стена. Този, който е готов да се издигне над посредствеността чувства, че победата е някъде отвъд стената на объркването и си казва: „Все още не мога да се справя с това. Все още то не е по силите ми, но аз ще работя, ще се уча, ще се усъвършенствам, докато стана първо компетентен, после — добър, и накрая — върховен експерт по този проблем! Ще се боря и ще упорствам срещу объркването и ще пробия, докато достигна разбирането и уменията, които ще ми гарантират победата. Все още не мога да свиря на китара. Все още не мога да реша задачата по алгебра. Все още не умея да говоря пред публика“. Разбираш ли?

— Да — отвърна Бейкър. — Това е мисловен процес, нали? Открива ти нови възможности почти във всяка област. Какъвто и да иска да стане човек — страхотен родител, успешен мениджър, отличен оратор — всичко е възможно за него. Като се замислиш, това е светоглед, който се опира на реалността. Защо изобщо някой си мисли, че може да се е родил експерт по нещо? Искам да бъда изключителен готвач. Не съм… все още. Следователно, ще живея с объркването и разочарованието от съсипаните ястия, а едновременно с това ще се упражнявам, ще усъвършенствам уменията и способностите, които са ми необходими, за да стана такъв.

Бейкър се замисли за момент, стараейки се да формулира идеята и да я облече в прости думи, които да му е лесно да запомни.

— Забележително е — рече най-сетне. — Този принцип за „объркването, което предшества ученето“ всъщност означава, че объркването пази от самите нас отговорите, към които се стремим.

Джак мълчеше и кимна, слушайки как Бейкър продължава мисълта си:

— Трябва да имам желание да вляза в битка с объркването, за да достигна победата, скрита отвъд него. Сякаш, аз съм тук, пред мен е объркването, а точно зад объркването ме чака отговорът или умението, от което имам нужда, за да поведа живота си в нова посока.

Внезапно очите на Бейкър се отвориха широко и той се взря в Джак така, сякаш едва сега беше достигнал до сърцевината на вълнуващия го въпрос.

— Всъщност е съвсем просто — каза — и съвършено нормално, като се замислиш. Защо се боим толкова от объркването? То не е нищо повече от дума, означаваща „не знам отговора“! А всъщност винаги преди да разберем отговора, ние не го знаем! — Бейкър се засмя високо от изумление и облекчение. — Когато мисля по този начин, вече съм готов да се справя с объркването и, докато се боря с него, да бъда значително по-спокоен и щастлив!

Двамата мъже останаха за минута мълчаливи, седнали един срещу друг. Бейкър седеше съсредоточен, докато събираше мислите си. Джак разбираше какво става в главата на младия му събеседник и търпеливо чакаше той да запечата в съзнанието си новооткритата гледна точка. Много добре знаеше колко драстична е разликата между хората, които разбираха така формулирания принцип, и на онези, които не го осъзнаваха.

— Знаеш ли — обади се Джак накрая, — не съм виждал Джоунс от двайсет и осем години. — Бейкър кимна, но никой не гледаше другия в очите. — Явно съм знаел, че той си е отишъл. — Джак смръщи чело, концентрирайки се усилено върху някаква все още неясна мисъл.

Пийна от чашата си и разклати кубчетата лед в нея.

— Откакто си дошъл, все мисля за това. Като котка, която си играе с кълбо прежда, разбираш ли? Знаех, че Джоунс си е отишъл, но никога не съм се чувствал така, сякаш ме е оставил. В сърцето ми той все още е с мен.

Отново замълчаха, Бейкър — потънал в мисли за бъдещето, Джак — попаднал неочаквано в плен на миналото. Бяха много различни, но по някакъв начин сближени от един старец, който беше докоснал живота и на двамата.

Най-сетне Джак се обърна към младия фермер:

— Разкажи ми историята си, Бейкър — рече. — Разкажи ми за семейството си. С какво се занимаваш? Откъде си? Как точно се срещна с Джоунс? Какво крие бъдещето за теб? Искам да чуя всичко.

Бейкър започна и говори дълго. Даде отговор на всички въпроси на Джак и, с малко негова помощ, успя да обясни точното си финансово положение и новата надежда, която Джоунс му беше вдъхнал. Тази надежда, призна най-сетне фермерът, не се основава на реални факти, но въпреки това се е загнездила дълбоко в сърцето му и сега го крепи.

После разказа за срещата в пшеничната нива, описа всички подробности, които можеше да си спомни от онзи ден с три малки изключения. Джак слушаше как старецът се появил сред ятото скорци онази ранна утрин, как взел пушката от ръцете на Бейкър, как фермерът се почувствал като омагьосан и против волята си останал и го изслушал.

Не каза обаче, че е стрелял и убил птичките, защото се боеше от реакцията на Джак. Премълча и за това как старецът беше докоснал вътрешната страна на крилцето на мъртвия скорец. Досега Бейкър беше прехвърлил този момент безброй пъти в ума си и все още сам нямаше обяснение за случилото се. Как беше възможно да каже на човек, с когото току-що се е запознал: „Видях как един тип докосна умряло птиче и черните му перца станаха бели?“. Хм… нямаше начин. Не можеше да разкаже тази част от историята на никого. Тя само би накарала хората да мислят самия него за чудак.

Последното, което Бейкър спести, беше моментът, в който Джоунс беше прибрал мъртвото птиче в джоба си. Тази подробност не допринасяше с нищо към основната история, така че той я премълча.

Когато привърши с разказа, Джак имаше още въпроси:

— Къде живее семейството ти сега, Бейкър?

— В апартамент сме — отвърна фермерът. — По една стая за нас и за момичетата. Мястото е прилично. Отначало ме беше срам, че трябва да отидем там. Но сега вече просто искам да си изясня някои въпроси и да поема в правилната посока.

— Кола имате ли?

Бейкър завъртя глава и се усмихна:

— Имахме две, много хубави, но се наложи да ги върна. В твоята автокъща. — Джак примигна, а Бейкър направо се засмя. — Да не ти пука. Твоите хора от търговския отдел ни уредиха една втора ръка — или, както те предпочитат да се изразяват, с предишен собственик. Всичко е наред.

— Не искам да се натрапвам, но след като вече не притежаваш земята, която е била единственият ти източник на доходи… А още не си си намерил друга работа…

— Откъде съм взел пари за колата ли?

Джак вирна брадичка и се засмя:

— Просто съм любопитен.

Бейкър сви рамене.

— Човече, идея си нямаш колко вещи имахме в старата къща. За няколко дни трябваше да се изнесем, и преди да си тръгнем, направихме голяма гаражна разпродажба. Продадохме почти всичко. Три телевизора, няколко фотоапарата, един бинокъл, два комплекта стикове за голф… В апартамента изобщо не ни трябват. — Замълча и после добави: — Честно казано, никога не са ни били необходими. — После лицето му изведнъж се проясни. — Знаеш ли, най-хубавото е, че Сийли прие абсолютно спокойно всички промени, които се наложи да направим. Отначало беше трудно… Добре де, още си е трудно, но се справяме. Имаме покрив над главата, нали така? Мнозина и това нямат.

— Вярно — съгласи се Джак. — Отлична гледна точка към нещата.

— Да, и Джоунс ми го каза — отвърна Бейкър. — Знаеш ли, това за покрива над главата… Все си го повтарям. Имам нужда да си го спомням. Кара ме да се чувствам по-добре.

Джак се съгласи.

— Това е абсолютно правило. Винаги се чувстваме по-добре, когато сме благодарни за онова, което имаме. Велика мъдрост е да разбираш, че, независимо каква е ситуацията, винаги има нещо, за което да избереш да си благодарен.

Бейкър обмисли това и отвърна:

— Така е. Никога не съм се сещал, че когато съм благодарен за нещо, това е мой съзнателен избор. Ето, мога да реша да бъда… — Очите му блеснаха. — Ей, това е гледната точка, нали така? Според нея, аз избирам начина, по който да гледам на една ситуация. — Фермерът посегна и шеговито бутна Джак по крака. — Ето още нещо, за което да съм благодарен… Не се наложи да продавам керамичния грил.

Джак се засмя.

— И ти ли имаш?

— Моят е от по-скромните, но върши работа. Казах на Сийли, че колкото и лошо да стане положението, че дори и да се наложи да живеем на улицата, поне ще има в какво да си готвим.

— Браво — каза един глас, двамата мъже се обърнаха и видяха на няколко крачки Джоунс, който изръкопляска, в знак, че ги аплодира. — Смятам, че той схвана нещата — рече старецът. — Как мислиш, Джак?