Анди Андрюс
Проницателят се завръща (8)

Осма глава

Как ме беше разкрил? Излязох на кея, когато и тримата бяха с гръб към мен. Голямата кофа за боклук напълно ме скриваше и при все това старецът ме беше видял.

Бях закъснял за курса по родителство. Паркирах пред хотела, когато телефонът ми иззвъня и се наложи да проведа тежък половинчасов разговор с издателя ми.

Проверих всички зали в грандхотела и тъкмо се запътих към рецепцията да моля за помощ, когато случайно хвърлих поглед навън и видях Джоунс, придружен от двама души. Разочарован, че очевидно съм пропуснал занятието, се запътих към кея. Поне, мислех си, ще мога да прекарам няколко минути с Джоунс.

Стигнах незабелязано почти до края на дървената конструкция, дочух откъслечен разговор, който ми прозвуча доста сериозно и реших да не ги прекъсвам. Седнах зад кофата за боклук и тъкмо се мъчех хем да слушам, хем да не подслушвам, когато старецът ме повика.

Цял почервенял от срам, че са ме хванали, се изправих, но когато, глуповато-притеснено, запристъпвах към тримата, Джоунс се засмя и от това някак ми поолекна. Старецът ме представи на семейство Портър и само след минута настроението в групичката ни изцяло се беше сменило. Разбира се, както винаги, Джоунс ме беше накарал да се почувствам по-добре, но духът ми се повдигна най-вече от това, че ми беше страшно интересно да наблюдавам как някой друг се мъчи да дешифрира поведението на стареца.

На секундата ми стана ясно, че Барт и Кели се стараят да си дадат сметка в какво са се забъркали. От собствен опит обаче знаех, че в присъствието на Джоунс започвах да проявявам по-голямо търпение към самия себе си. Портърови бяха на път да осъзнаят същото.

През годините се бях убедил, че да водиш разговор с Джоунс е все едно да се взираш в някоя от онези чудновати скрити картинки, които на пръв поглед представляват неразбираема драсканица, но ако се съсредоточиш, съвсем ясно се откроява Статуята на свободата, слон или пък човешко лице. Разбира се, отначало не виждаш нищо подобно. Този факт води до раздразнение и до съмнение дали цялото упражнение не е всъщност едно голямо губене на време. Внезапно обаче хаосът пред очите ти драматично се фокусира и вече ясно започваш да виждаш нещата, които само допреди миг да били неразличими.

Слънцето беше зад лявото рамо на стареца, той ме погледна и ми намигна.

— Двайсет и три минути до залеза — рече. — Не знам дали иззад онази кофа си успял да чуеш за какво си говорехме, но въпросът, който в момента разискваме, е следният: какъв е златният стандарт за най-правилно отглеждане на деца, който всички родители приемат?

Джоунс погледна към Барт и Кели, кимна към мен и допълни:

— С жена му, Поли, имат две момчета. Кой знае? Може би той ще ни помогне с отговора. И, дайте да седнем — при това старецът се запъти към беседката.

Забързахме натам, лицата на Портърови изразяваха тревога и объркване. Погледнах към стареца и неохотно си спомних колко пъти съм го виждал напълно спокоен и радостен в моменти, в които някакъв краен срок е надвиснал зловещо над главата му.

Каква е тая работа със залеза?, чудех се, докато подреждахме столовете си срещу Джоунс. Разбирах метафората със залязващото слънце, символизиращо бързината, с която децата ни порастват и така възможността ни като родители да окажем влияние върху живота им изчезва. След онзиденшния коментар на Джоунс по въпроса за времето, при срещата ни във Феърхоуп, аз сам доста бях мислил по този въпрос.

В момента обаче беше очевидно, че Джоунс всъщност търси отговора на някакъв съвършено различен въпрос. Искаше да знае какъв е златният стандарт, който, за съвременните родители, определя най-добрия начин за отглеждане на деца…

Очите на Джоунс проблеснаха. И преди бях виждал този израз на лицето му. Когато бях млад, веселият блясък в очите му ме вбесяваше. Докато страхът ми, гневът или съответната моя моментна емоция растеше, Джоунс я балансираше със способността си да бъде все по-овладян.

Отне ми години, докато осъзная, че старецът ме е учел на нещо, което много хора така и никога не осъзнават: независимо от емоционалните ни приливи и отливи, всички ние можем да контролираме поведението си.

— Търпението, например — беше отбелязал Джоунс веднъж, — не е чувство. То е описание на тип поведение. Човек може да действа търпеливо дори когато раздразнението го изкушава да се държи неуместно. Невъзможно е да се чувстваш едновременно търпелив и раздразнен, но човек може да бъде раздразнен, и все пак да демонстрира търпение. То означава дисциплина и е съзнателно избран отговор.

Джоунс се отпусна назад и сплете пръсти на тила си. Небрежният му маниер ми напомни многото ни срещи в миналото. Характерът му беше съвършено невъзмутим. Докато се чудех на колективната невъзможност и на трима ни да измислим отговор на онова, което — поне привидно — приличаше на доста простичък въпрос, Джоунс не даде ни най-малък знак за нетърпение или разочарование.

Какъв е златният стандарт за най-правилно отглеждане на деца, който всички родители приемат?

След като позволи нарастващото притеснение да завладее малката ни група, Джоунс най-сетне вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре — рече. — Не е голяма изненада, че отговорът не ви се струва очевиден. В края на краищата, дори най-влиятелните хора рядко мислят върху въпроса, който ние тук повдигнахме. За съжаление, когато той все пак бъде поставен, по-голямата част от обществото ни го отхвърля като въпрос без отговор.

Джоунс поклати глава и се настани по-удобно на стола. Приведе се напред и продължи:

— Като имаме предвид, че качеството на нашите отговори винаги зависи от качеството на зададените въпроси, помислете внимателно върху поставената тема. Какъв е златният стандарт за най-правилно отглеждане на деца, който всички родители приемат? Страхотен въпрос! Въпреки това, всеки експерт, дръзнал да отговори, веднага бива определен като арогантен или нетолерантен. Отговорът бива обявен за лично мнение, а както знаем, личното мнение никога не може да бъде прието като общ стандарт.

Джоунс пое дълбоко въздух и сви рамене, въздъхна и се отпусна пак назад. Извърна очи от нас и се обърна към слънцето. После с мек, сякаш изпълнен с копнеж глас, каза:

— И така, напълно незабелязано, в момента пред очите на всички ни се разиграва истинска трагедия. — После замълча, а на мен ми се стори странен изборът му на думи: сякаш трагедията, за която говореше беше наранила самия него.

Внезапно старецът отново се оживи. Стана от стола и обяви извода, до който сам беше достигнал:

— Виждате ли, приятели — рече. — При положение че не припознават единен общоприет стандарт, днешните родители неохотно споделят само едно-единствено общо мнение: те до един са съгласни, че златен стандарт за най-добро отглеждане на деца няма. В едно семейство децата биват учени да се обръщат към възрастните винаги с „госпожо“ и „господине“. В друго смятат това за въпрос на личен избор. Една майка изисква синовете й да носят панталони с колани, а бейзболните си шапки винаги с козирката напред и, без изключение, да ги свалят, когато са на закрито. Съседите на тази майка може да имат съвсем различни изисквания към дрехите на децата и към начина, по който ги носят. В същото време резултатите от възпитанието на младежта са доста обезсърчаващи.

— Значи казвате, че стандарт изобщо няма? — обади се Кели.

— Тъкмо напротив — отговори Джоунс. — Казвам, че има много стандарти. Именно заради това всяка година се публикуват нови и нови книги за родителство, всяка от които проповядва нови методи и различни начини за оценяване на успеха на детето. Има най-различни курсове — с много повече участници от нашия — всички те водени от хора, претендиращи, че са експерти в областта на отглеждането и възпитанието на децата.

— Джоунс? — продумах аз. — А ти експерт ли си в тази област?

На лицата на Барт и Кели се изписа нещо средно между шок и смях. Очевидно никой от тях не допускаше, че може да бъде зададен подобен въпрос.

— Дали съм експерт по отглеждане на деца? — повтори той, преди да отговори. — Не. Не съм.

Усмивките на Портърови изчезнаха. Кели смушка Барт и при това Джоунс се разсмя.

— Не, приятели — рече старецът. — Макар че съм „родителствал“ повече пъти, отколкото можете да си представите, аз съм тук с вас тази вечер, както и, надявам се, още няколко вечери, за да упражнявам основната си функция.

— Която е? — парира Барт.

— Виждате ли… Аз работя с хора. Може да се каже, че хората са моята страст. Силно се интересувам и от други неща и непрекъснато забелязвам връзките между съществуващото в света. Например, помислете така — в някакъв смисъл, хората са като дърветата.

Когато и тримата едновременно направихме учудени гримаси, Джоунс пак се засмя.

— Ами да — продължи. — Хората много приличат на дърветата. Познаваме ги по плодовете, които дават. Всеки от нас дава един или друг плод. В овощната градина един бърз поглед върху плода може да даде достатъчно информация за здравето на дадено дърво. Няма нужда да се гледат клоните, да се мери стволът, да се проверяват листата — една-едничка ябълка или круша може да ни каже за дървото всичко, което трябва да знаем.

След кратка пауза, старецът отново се отпусна назад и скръсти удобно ръце на гърдите си.

— Ето ви пример… Майер лимонът е хибрид — рече — и в районите, в които го отглеждат, зрее към средата на ноември. Ако по това време обърнете внимание на възрастно дръвче — дори и никога преди да не сте го виждали — може да кажете точно как е било гледано то. Кели, ти ми приличаш на човек, който разбира от цитрусови дръвчета. Прав ли съм?

— Ами… да — поколеба се тя. Действително разбираше от цитруси, но не можеше да проумее как може да „прилича“ на такъв човек. Все още без да има ни най-малко понятие накъде води въпросът, Кели бойко продължи: — В нашия двор имаме две портокалови дръвчета, една сацума^[1] и три Майер лимона. Единият е огромен — заварихме го, когато се нанесохме. Очевидно никой никога не се беше грижил за него. Отне ми няколко години, докато го накарам да започне да цъфти и да връзва плод. Въпреки това нещата с него никога няма да са истински наред.

Джоунс разбиращо наклони глава на една страна, но все пак попита:

— Как така „няма да са истински наред“?

Аз и Барт се отпуснахме назад на столовете си, за да изслушаме отговора:

— Голямото лимоново дърво никога няма да бъде такова, каквото трябва да бъде, тъй като предишните собственици на къщата никога не са полагали грижи за него. Просто е било оставено да си расте… на самотек, при това много години, преди аз да се заема с него. Сега дървото е чудесно. Е, така де, прилично дърво е. Работата е там, че е огромно, а дава по-малко плод от което и да е от двете ми други дръвчета, а те са само на по пет години.

— Но са същия вид лимони, така ли? — попитах аз. — Хибридни Майер лимони? Ние също имаме цитруси в двора и няколко от тях май са от този сорт.

Кели кимна.

— Да, еднакъв вид са. Двата ми млади Майер лимона бяха съвсем мънички фиданки, когато ги купих от „Икеа“ преди пет години. Струваха по петнайсет долара едното, а тази година набрахме по повече от сто лимона от всяко.

Бях впечатлен и го казах, но Джоунс, който — както обикновено — не спираше да дълбае, зададе нов въпрос:

— Кели — започна той, — защо младите дръвчета са се развили така добре? Откъде знаеш как да се грижиш за тях?

Тя изведнъж много се развълнува, защото беше първата от трима ни, проумяла поуката в приказките на стареца. Беше се досетила и какво общо имат те с онова, което бяха обсъждали преди аз да дойда. Бавно, сякаш разкривайки местонахождението на пиратско съкровище, Кели продължи:

— Знаех как да се грижа за дръвчетата, защото… следвах инструкции! Никога не съм мислила за това по този начин, но заедно с малките дръвчета, донесох вкъщи и една брошура — дадоха ми я в магазина. Една-единствена страничка с точни и подробни инструкции. Всеки ги получава, когато купи Майер лимон. За всички купувачи инструкциите са едни и същи, защото… неизменно действат. Винаги, при всички случаи. В общи линии казват, че ако направиш това и това, резултатът ще е такъв и такъв. Защо? Откъде са сигурни продавачите, че да ги раздават на клиентите? Ами, предполагам, че всички експерти по Майер лимони в света години наред са си споделяли информация и са мислили и премисляли кои ли са най-добрите начини за отглеждане на Майер лимони…

Кели млъкна и с широка усмивка добави последния щрих към скритата картинка. Обясни причината за това Джоунс изобщо да използва сравнението с дърветата, и то особено с лимоновите. Беше разбрала тази причина и искаше да е сигурна, че аз и Барт също сме я схванали.

— Въз основа на дългогодишно постигане на отлични резултати, специалистите, отглеждащи Майер лимони, са се спрели на един единен, общ стандарт за грижа за лимоновите дръвчета. Този стандарт съществува, прилаган е успешно много години и е спомогнал за отглеждането на цели поколения плодовити дръвчета.

Кели изведнъж стана сериозна, замисли се и присви очи. Размаха одобрително пръст към Джоунс и добави:

— Този човек ни казва, че една от причините нашето общество да не постига най-добрите резултати по отношение на живота на децата ни е фактът, че ние, членовете на това общество, не сме се обединили около един общ стандарт, съобразно който тези деца да бъдат отглеждани.

Удовлетворена от себе си, младата жена седна обратно на мястото си и загледа Джоунс.

— Браво — кимна одобрително той. — Чудесно. — После добави: — Сега… искам да помислите сериозно върху още нещо… В самото начало на опитите да бъде създаден единен стандарт за отглеждане на Майер лимони, какъв е бил първият въпрос, около който експертите е трябвало да се обединят с общо мнение?

Съсредоточен, Барт пръв изстреля отговора:

— Някой е трябвало да определи целите.

— Така — насърчи го Джоунс.

— Предполагам, че първо е трябвало всички да са съгласни какви да са самите лимони… Какъв да е реалният плод накрая. Големи лимони ли искали да получат, или малки? Дали дърветата им да раждат горчиви лимони, такива, каквито вече се продават из супермаркетите? Очевидно, отговорът на последното е „не“, защото Майер лимоните изобщо не са горчиви, напротив, в аромата им има осезаема сладост. Майерите не са и кошмарно кисели като обикновените лимони. Затова, още от самото начало някой е трябвало да постанови — а след това да убеди и останалите — какъв трябва да е точният резултат, който се стремят да постигнат. По тази причина — продължи Барт, изведнъж изпълнен с ново уважение към стареца, — когато се опитваме да постигнем нещо, без да имаме точни, общоприети цели, липсата на конкретика води до резултати, които в най-добрия случай са непредвидими.

— Правилно — каза Джоунс. — Между другото, остават единайсет минути докато слънцето докосне водата. Остана ни време точно колкото да отговорим на третия въпрос. Какви резултати желаете да постигнете със собствените си деца? След десет години… след седем, след единайсет… или когато децата ви станат възрастни… в деня, в който най-сетне ще огледате внимателно плода на дървото, което сте подкастряли, торили и поливали толкова години… Какъв плод бихте искали да видите?

— Може ли да направим списък с отговори на този въпрос? — попита Кели и без да чака, продължи: — Да, списъкът е задължителен. — После изрови химикалка и малко тефтерче от дамската си чанта и започна: — На първо място пиша „отлично образование“.

— Обмисляй внимателно всеки отговор, преди да го запишеш черно на бяло — предупреди Джоунс и Кели вдигна поглед учудено.

— Колкото и да е важно отличното образование — обясни той, — то само по себе си не представлява краен резултат. Всички познаваме високообразовани хора, които са затънали в дългове или дори са безработни. Образованието може да доведе детето ви до някакъв резултат, но самото то не е резултат. Предлагам ти да запишеш реалните резултати, които ще искаш да видиш у детето си.

— Резултати във физическо отношение ли? Или в интелектуално? — намеси се Барт. — Или в емоционално?

— Именно — отвърна Джоунс. — Какви резултати във всяка една от тези области желаете детето ви да е постигнало, когато напусне дома?

— Аз искам да си е намерило работа — предложи Барт.

— Тоест, да е в състояние да си намери работа, ако желае — поправи го Кели. — Казвам „ако желае“, защото Арт е на дванайсет и вече говори как ще притежава собствен бизнес.

— Ще му трябва здрав разум. Мъдрост. И ще трябва да бъде уверен — допълних. — Запиши тези неща.

— Уверен, да — поясни Кели, — но не и арогантен.

— Вярно — съгласих се. — Запиши и „скромен“.

За нула време прибавихме към списъка „да умее да се справя с парите“, „с добри обноски“ и още няколко точки. Докато преглеждахме отново и отново бележките и давахме приоритет на различни резултати, започнахме да осъзнаваме, че всъщност съставяме идеално описание на възрастните личности, в които желаехме да се превърнат децата ни.

Идеите ни тъкмо започваха да пресъхват, когато Джоунс обяви:

— След седмица ви чакам на същото място. Ще започнем отново точно в седем вечерта. Ще обсъдим как да подберем и приложим на практика конкретните процеси, чрез които да постигнем резултатите, които записахме тази вечер. Имате ли въпроси? — Нямаше, така че старецът рече: — Имаме още деветдесет секунди. — Изправи се, посочи на запад и завърши: — Да се насладим на гледката.

Джоунс пое към дървените перила, но спря на два-три метра от тях, изправи се насред кея с ръце на кръста, и се загледа над залива. Ние тръгнахме след него, но отидохме чак до перилата, както винаги омагьосани от невероятния залез пред очите ни.

Знаех традицията, но ми стана приятно като чух новите си приятели да съскат, когато слънцето „докосна“ залива. Засмях се и също засъсках, улових щастливия момент и истински се зарадвах, че го преживявам.

Когато слънцето изчезна, стиснах ръка на Барт и казах на Кели, че следващата седмица ще взема жена си Поли с мен на срещата.

Осъзнали, че Джоунс е изчезнал и не могат да му благодарят за оказалата се наистина приятна вечер, Портърови тръгнаха да си вървят.

Докато гледах след тях, осъзнах, че нещо е привлякло вниманието им в беседката. От мястото ми изглеждаше, че двамата се взират в столовете. Останаха неподвижни доста дълго, после пристъпиха напред, Барт бавно се протегна и докосна с пръст единия стол.

Всъщност, докосваше нещо на стола — това ми се изясни, когато и Кели, и Барт посегнаха и внимателно вдигнаха по нещо мъничко от седалките на столовете, на които двамата бяха седели допреди малко. Всеки от тях задържа своето с палец и показалец и го вдигна към небето, за да го разгледа по-внимателно. Каквото и да бяха намерили, беше твърде малко, за да го различа от мястото си до перилата.

— Това са семена от лимон! — извика Барт към мен. После посочи съпругата си. — И за нея имаше. — Кели вдигна своето семенце, а той допълни: — Сега, като се замисля, готов съм да се обзаложа на всичките пари в портфейла ми, че семената са не какви да е, а от Майер лимони! Всъщност, и на твоя стол има едно, вземи си го.

Все така бяхме единствените хора на кея. Барт пристъпи към мен и рече:

— Трябва да кажа, че… този тип Джоунс е различен… Харесах го. Много го харесах. Но, наистина е доста… ъ-ъ… различен.

Още нищо не си видял, помислих. А на глас казах:

— Да, така е — и тихо се засмях.