Анди Андрюс
Проницателят се завръща (7)

Седма глава

Старецът беше облечен по обичайния начин — с дънки, бяла тениска и кожени сандали. Снежнобялата му коса не беше рошава, но не беше и идеално сресана. Беше просто чиста и пригладена с пръсти назад зад ушите.

— Добър вечер, Кели. Здрасти, Барт — поздрави Джоунс Портърови и им стисна ръцете. После направи няколко крачки назад, седна по турски на пода пред тях и им се усмихна. Сините му очи проблеснаха и старецът обяви: — Казвам се Джоунс. Аз съм учителят, който беше избран да ви срещне именно в този момент от живота ви.

Барт и Кели се спогледаха. От момента на влизането му в залата и двамата бяха изумени от бездната, която зейна между онова, което те си представяха като курс за родители, и човека, седнал в момента в краката им. Бяха така слисани, че чак много по-късно се сетиха да се запитат откъде ли старецът знае имената им.

Джоунс подпря лакти на коленете си и се приведе напред. Все така усмихнат, каза:

— Вярвам, че към края на времето, определено ни заедно, ще сме открили съкровище, чиято форма и цел в момента не можете дори да си представите.

Кели посегна и улови ръката на Барт, без да сваля очи от стареца.

— Имаме няколко минутки, преди да започнем сериозната работа — рече Джоунс. — Бих се радвал да науча малко повече за работата и семейството ви. Имате ли нещо против? Знам, че имате три деца… На каква възраст са?

— Извинете — отвърна Барт, — но откъде знаете за децата ни? Не искам да бъда груб, но…

— О, вие ме извинете — поправи се Джоунс. — Не исках да ви притеснявам. Прекрасна гривна, Кели. Подарък ли ти е?

Без да мисли, Кели вдигна ръка и хвърли поглед към гривната. Първото, което й хрумна, беше да каже на стареца, че изобщо не му влиза в работата дали гривната й е подарък или не, но просто отговори:

— Да. Барт ми я подари на първата ни годишнина.

— Много е красива — отбеляза Джоунс. После се обърна към Барт и рязко смени темата. — Сега, питате ме откъде знам за децата ви… Ако човек развие дарбата да забелязва разни работи, доста неща му се изясняват съвсем лесно.

Семейството зачака Джоунс да продължи, но той просто замълча, без да сваля поглед от тях. Най-сетне Барт не издържа:

— Е, и? Какво толкова забелязахте?

Усмивката на стареца стана още по-широка и той отвърна:

— Гривната. Забелязах гривната. Украсена е с чудесни талисманчета. Сигурен съм, че зад всяко се крие интересна история. Както и да е, три от талисманчетата, макар и леко да се различават по форма и цвят, са напълно еднакви. Изобразяват бебешки обувчици. Три бебешки обувчици, символизиращи трите ви деца. По формата, цвета и степента на износване съдя, че имате момче и две момиченца. Момчето е най-голямо.

— Леле — възкликна Барт и хвърли смаян поглед към гривната на жена си. — Окей. Така — продължи, като си възвърна способността да говори. — Аз съм финансов анализатор. Работя основно в застрахователната индустрия. — Барт се ухили и демонстративно огледа ръцете и дланите си. — Макар че сигурно вече сте се сетили и за това.

Всички се засмяха в отговор. После думата взе Кели:

— Ами да, имаме три деца. Арт е на дванайсет години, наистина е най-големият. После са момичетата… Дона е десетгодишна. А Луси тъкмо навърши пет. — После добави. — Господин Джоунс, струвате ми се много познат. Срещали ли сме се преди?

— Първо — отвърна старецът, — наричайте ме Джоунс. Не господин Джоунс. Просто Джоунс. А колкото до това дали сме се срещали… допускам, че да, в някакъв момент пътищата ни определено са се пресичали. — Без никакви допълнителни обяснения и без да чака съгласието на Кели, Джоунс отново смени темата. — Класът се събра — обяви и се плесна по бедрата. — Сега е седем часът и осем минути… Залезът тази вечер ще настъпи в седем и петдесет и четири, но слънцето ще докосне водата малко по-рано. Аз също обичам залезите — обърна се той към Кели. — Хайде да проведем тазвечерната сбирка на класа навън.

Изправиха се, Джоунс пое към вратата и добави:

— Да се съберем на самия край на кея. — Старецът беше вече излязъл, когато Портърови стигнаха до вратата. Двамата се спогледаха, свиха рамене и забързаха да го настигнат.

Когато Барт и Кели закрачиха по дългата дървена конструкция, там нямаше жива душа, освен стареца. Джоунс се беше изправил на кея с гръб към семейството и се взираше на запад в залива; после им заговори през рамо, без да се обръща:

— Няма да стоим дълго тук тази вечер. Предлагам да определим предстоящото ни сбогуване със слънцето за наш краен срок.

После се обърна и погледна Портърови. Лекият ветрец издуваше тениската му и рошеше бялата му коса.

— Остават точно трийсет и четири минути — рече, а усмивката му беше само загатната, — до момента, в който долният ръб на слънцето ще докосне хоризонта. Нека приемем тези минути като символ на възможността да бъдеш истински родител, която се изплъзва безвъзвратно, ако не я уловиш навреме.

Подкани с жест Барт и Кели да застанат до него край перилата на ръба на кея, после пак им обърна гръб и отново застана неподвижно и мълчаливо, този път за няколко минути. Портърови чакаха притеснено.

— Когато човек истински си даде сметка за мимолетната природа на времето — завърши Джоунс, — осъзнатата неотложност на нещата помага за по-силна концентрация върху въпроса. До залеза остават трийсет и една минути.

Старецът се приведе, подпрял лакти на перилата, и обърна глава надясно. По-късно Кели щеше да каже как й се сторило, че очите му гледат някак отвъд слънцето.

— Двайсет и осем минути — рече старецът кротко. — Наблюдавайте внимателно. Движението на слънцето силно наподобява годините от живота на детето, в които то се формира като личност. Родителите често не обръщат внимание на факта, че всичко се променя. Ние, хората, можем да бъдем слепи и за нещата, случващи се край нас, докато времето тече. Струва ни се, че внимаваме, но не забелязваме, че слънцето се движи. И, тъй като привидно нищо не се случва, ние се отегчаваме и отвръщаме очи. Само миг минава, поглеждаме отново и осъзнаваме, че слънцето — или детето ни — вече не е там, където си мислим. Или че окончателно си е отишло.

— Двайсет и седем минути — продължи Джоунс и погледна Барт и Кели. Пъхна ръце в джобовете си и рече: — Дълбоко съм уверен, че на света има твърде много деца, чиито родители искат да направят възможно най-доброто за тях. Вие защо сте дошли днес тук?

Портърови се спогледаха сконфузено. Не можеха да разберат накъде бие старецът. „Защо сте тук?“ Що за въпрос е това? Вече бяха сигурни, че изобщо не трябваше да идват.

— Барт? Кели? Вие имате три деца — започна тихо старецът, обърна отново глава и се взря в небето, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, убягнало от мислите му. — Арт, на дванайсет години… Дона. — Усмихна се на Кели. — Нали каза, че Дона е десетгодишна…

Кели кимна утвърдително и улови съпруга си за ръка. Все така усмихнат, Джоунс довърши:

— … и Луси, на пет годинки. Прав ли съм?

Двамата кимнаха и се приведоха напред, сякаш силно съсредоточени. Барт пое дълбоко дъх и понечи за заговори.

— Три бързи въпроса — рече Джоунс, пресичайки го, преди да е успял да продума. — Ще отнеме само минутка. — Джоунс вдигна пръст срещу тях и попита: — Смятате ли, че за последните дванайсет и повече години сте правили всичко по силите си да бъдете добри родители и непрекъснато сте се старали да полагате всички усилия за това?

Портърови примигнаха, спогледаха се и Кели отговори:

— Да — каза. — Аз смятам, че сме постъпвали точно така. Разбира се, когато човек е родител, винаги има върху какво да работи. Ъ-ъ… искам да кажа, хората по принцип винаги се стремят да се усъвършенстват… да израстват… да стават по-добри… по-ефективни…

Кели търсеше правилните изрази, запъна се и хвърли поглед към съпруга си, преди да се овладее отново. Думите й се посипаха хаотично, но тя успя да изясни мисълта си:

— Аз смятам — рече, — всъщност, двамата с Барт смятаме… Искам да кажа, с всички достъпни ни средства, предназначени да помагат на родителите — например книги, най-нови изследвания и прочие — смятаме, че да… да, в момента ние полагаме всички усилия да бъдем добри родители и ще продължим да ги полагаме и в бъдеще. — Тя вирна брадичка, погледна Барт, който кимна утвърдително, и отново се обърна към Джоунс. — Да — потрети Кели. — Така смятаме.

— Браво — одобрително отвърна Джоунс. — Аз също смятам така. Твърдо съм уверен, че вие полагате всички усилия и правите най-доброто, на което сте способни в това отношение.

После вдигна два пръста.

— Втори въпрос. Ако най-добрите родители в обществото — най-любящите, най-решителните, най-загрижените — ако всички те отглеждат децата си, ръководени от принципа „правим най-доброто, на което сме способни“, смятате ли, че всички те ще постигнат един и същи резултат?

Странният въпрос увисна във въздуха и цяла минута двамата — вече не толкова уверени в евентуалния отговор — го прехвърляха през ума си.

— Не знам — призна най-сетне Барт.

— Бихте ли рискували с някакво предположение? — Последва мълчание и Джоунс доразви въпроса. — Вярвам, че повечето родители по света не са по-различни от вас — те правят най-доброто, на което са способни. Но колко и какво всъщност е то? Какви предписания ни е дало обществото за това как най-добре да отглеждаме децата си? Какъв е златният стандарт, който всички родители приемат за най-правилния в това отношение? Имате ли представа?

Барт изглеждаше така, сякаш с най-голяма радост би скочил веднага от кея и би доплувал до брега. Кели явно също не знаеше. Какво, мислеха и двамата, му е лошото на това да правим най-доброто, на което сме способни? Как може един родител да прави нещо по-добро от максималното, за което му стигат силите? Колкото и да се стараеха да му се противопоставят, съмнението в собствените сили продължаваше да изпълва съзнанието на съпрузите Портър.

Какъв е златният стандарт за най-правилно отглеждане на деца, който всички родители приемат? Неспособни да отговорят на въпрос, който подозрително им приличаше на предизвикателство срещу самите тях, двамата се спогледаха и за първи път с поразителна яснота си дадоха сметка, че са единствените присъстващи на този курс по родителство, който — до момента — беше успял единствено да ги изпълни с несигурност.

Докато курсистите си блъскаха главите върху последния въпрос, Джоунс извика високо:

— Хайде, стига си се крил! — На лицето на стареца се беше изписала весела и лукава усмивчица. Той гледаше някъде зад гърба на Портърови. — Ако смяташ да оставаш, по-добре ела да ни помагаш.

Барт и Кели се обърнаха и видяха, че в беседката, изградена насред кея, седи мъж. Когато се надигна и пое към триото на ръба, две неща станаха ясни. Първо, така застанал зад перилата на беседката, прикрит зад голяма кофа за боклук, мъжът очевидно се мъчеше да остане незабелязан; второ, беше направо втрещен от ужас, че са го хванали.

Зърнал явния срам по лицето на непознатия, Джоунс се засмя весело.