Анди Андрюс
Проницателят се завръща (20)

Епилог

След разговора ни с Кристи и Ларсънови, аз си тръгнах, като отклоних поканата на Джак да остана да обядвам с него. Първо ми беше минало през ума да ида да потърся Джоунс сам, но знаех, че в момента не съм добра компания. Честно казано, въпреки бодрото ми настроение, демонстрирано пред новите ни приятели, чувствах тъга.

Като си припомнех какво разказах на Кристи и Ларсънови за Джоунс, бях доволен — тримата вече бяха убедени, че на стареца не му се е случило нищо лошо. От друга страна бях почувствал копнежа им, странното усещане за недовършена работа, за думи, останали недоизказани. Никой от тримата така и не беше успял да притисне Джоунс в прегръдките си и да му изкаже благодарността си. Никой от тях не беше успял да му каже: „Обичам те“. Не им беше дадена възможност да му прошепнат дори „Довиждане“.

Разбирах ги. Чувството ми беше познато. То беше просто поредния урок, научен от стареца… „Съжалението трудно заздравява“, беше ми казал той една вечер, докато се разхождахме по плажа. Тогава бях много млад, живеех под кея и още носех раните, нанесени от смъртта на родителите ми. „Лесно е човек да избягва съжалението“, беше допълнил Джоунс, „но е наистина много трудно да го накара да заздравее“.

— Как човек избягва съжалението? — бях попитал тогава и днес вече бях сигурен, че онази вечер Джоунс е целял да му задам точно този въпрос. — Сериозно, Джоунс… Как е възможно човек да избегне съжалението?

— Като не оставя недовършени неща — простичко беше отвърнал старецът. — Да не оставя не казани хубавите думи. Прегръщай хората. Винаги изразявай благодарността си. Винаги, когато изпитваш любов, казвай „Обичам те“. — После беше свил рамене. — Така избягваш съжалението.

— Наистина ли? — настоях аз. — И това е всичко?

Никога няма да забравя какво стана после… Старецът спря на плажа, обърна се и ме погледна.

— Да, синко — рече. — Всичко. Мислех, че го знаеш. Може би просто в момента не искаш да мислиш за това. Но един ден ще започнеш. За да избегнеш съжалението, винаги прави и казвай всяко хубаво нещо, което можеш и искаш да сториш и кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот дори не ти остава време да прошепнеш „Довиждане“.

Карах покрай океана и си мислех за всичко, случило се през последните седмици. Когато се появи кеят на Феърхоуп, завих надясно и поех по височината. На върха на хълма паркирах и се вгледах внимателно в старата къща, където само няколко дни по-рано бях научил толкова много, когато Джоунс беше обяснил красотата на „първия дъх“. Слязох от колата, влязох в двора и застанах под големия дъб. Спомних си емоциите, които се опитвах да подредя в себе си последния път, когато бях тук. Сега се опитвах да се справя с едно съвсем различно чувство.

Докато прехвърлях в съзнанието си хората, които бях срещнал напоследък — хора, също като мен вдъхновени дълбоко от връзката си със стареца — започна да ми се струва, че всички техни проблеми вече са решени. Аз ли бях единственият в групата, не получил отговор на тревогата си?

Кристи беше изпискала от радост, когато Джак й подаде чека с печалбата от улова. Парите точно й стигали, повтори тя сто пъти, да си купи фотоапарата, за който мечтае. Бейкър и Сийли също бяха извън себе си от щастие от неочаквания приход и твърдо решени да започнат новите си бизнес начинания, без да дължат никому и стотинка.

Джак Бейли и Мери Чандлър намираха нови и нови начини да добавят стойност в живота на хората. Стана ясно, че животът на Барт и Кели също беше поел в нова посока. Преди да се разделя с останалите на плажа, им бях пуснал да чуят едно съобщение на гласовата ми поща, което получих от Барт. Той съвсем сериозно питаше дали бих имал интерес да започна да посещавам общия курс по родителство, който двамата с Кели организират? Щял да се провежда в Обществения център на Източния бряг и в групата им вече се били записали трийсет и един човека. Бях звъннал на Поли и двамата бяхме решили да се присъединим.

Нима аз бях единственият от групичката, не получил отговор? Явно да, но веднага, щом помислих за това, се засмях тихо, защото се сетих какво щеше да ми каже Джоунс за моментите, в които не получаваме отговорите, които искаме. Трябваше ми друг поглед върху нещата.

И, разбира се, точно тогава новата гледна точка ме връхлетя. Вдигнах отново очи към старата къща и се усмихнах широко, защото парченцата от пъзела в главата ми започнаха да се подреждат. Джоунс беше успял да обясни смъртта с помощта на историята за раждането и така беше отстранил всеки страх от мисълта за последния ден.

Джак пък ми беше споменал новата гледна точка, която Джоунс беше дал на Мери Чандлър по отношение на болестта на Алцхаймер. Прозрях възможностите, които откриваше пред хората различният начин на мислене. С нова гледна точка човек можеше да постигне финансов успех, да стане най-добрия родител, или лидер, който да промени човешката култура.

Поклатих глава и си помислих за Джоунс, който сега беше някъде там, вървеше сам напред и ми се смееше. Сигурно е бил изумен, че след толкова уроци не съм могъл да видя онова, което е точно пред очите ми. Истината е, осъзнах, че ежедневният живот, от който всички ние сме част, е нещо достатъчно вълнуващо.

Ако съумявах да си държа очите отворени, щях да видя, че един средностатистически ден е наситен с разтърсваща драма, със смайващи възможности и с увереността, че човек може да промени живота на другите към по-добро.

Спомних си една забележка, която беше направил Джоунс веднъж, когато се бях оплакал от положението на нашата нация и на света като цяло. Беше ми припомнил, че или ние ще създаваме културата, в която ще живеем, или ще се предадем пред вече съществуващата култура. После беше добавил: „Виж… Какво е първото нещо, което правиш, когато влизаш в тъмна стая? Щракваш ключа на лампата, разбира се, и стаята вече не е тъмна. Светлината прогонва мрака. Винаги е било така, така и ще бъде. Следователно — и сините очи на Джоунс се бяха втренчили в моите, — ако виждаш, че над твоя свят се спуска мрак, ако смяташ, че културата на нацията ти се размива все повече от година на година, не хвърляй вината върху мрака! Той прави единственото, което умее. Ако мракът печели битките, приятелю, то е само защото светлината не си върши работата. Ти си светлината. Така че, събуди се. Събуди се!“. И после беше потретил: „Събуди се!“.

Докато крачех, звъннах на Мат и му казах, че ръкописът ще е готов след седмица. Предупредих го, че този път в него няма да има измислена история. Никакви шпиони, войни и интриги. Тази книга ще е хроника на ежедневния живот и герой в нея ще е един старец.

Време е да се събудя, помислих.

Изправих се до колата и си представих как Джоунс слиза по хълма към залива. В съзнанието ми той пое на изток и след няколко минути се скри от очите ми. Всъщност, представих си го толкова ясно, че за момент не бях сигурен дали не го виждам наистина.

Както обикновено, нямаше време да му прошепна „довиждане“, но в ума си аз прегърнах приятеля си силно-силно. Задържах го по-дълго, отколкото му се искаше, но така успях да изразя благодарността си, да му покажа колко го обичам и ценя. За мен това беше много важен момент. Връзка, от която се нуждаех и която чувствах дълбоко.

И, разбира се, го сторих, защото не знаех кога ще видя стареца отново. Но това не ме тревожеше. Знаех, че Джоунс ще е наблизо, когато имам нужда от него.

Той винаги е наблизо.