Анди Андрюс
Проницателят се завръща (18)

Осемнайсета глава

Бейкър и Сийли с усилие на волята се измъкнаха от буса. Кристи остана вътре.

— Вие вървете — рече им. — Аз ще ви чакам тук.

След моментно колебание, Джоунс каза:

— Хубаво. Ще се върнем след два часа. — С мешката на рамо, с чувала за лук под едната мишница и пръчките под другата, старецът мина през портичката на ниската бяла дъсчена ограда. Бейкър и Сийли неохотно го последваха.

— А, никакви такива! — заяви Кристи и се измъкна от буса. — Няма да ме оставите тук самичка — с всичкото възмущение, на което беше способна, тя затръшна вратата, мърморейки под нос: „Това е лудост“. Подмина Ларсънови и с възмутено пошляпващи джапанки се запъти директно към стареца.

— Би ли ми дал един от прътите? — попита тя.

Без да каже и дума, Джоунс й подаде прът. Кристи удари няколко пъти с него по земята, за да изпробва тежестта му, после мушна напред във въздуха към дъбовото дърво с вик: „Ха!“. Останалите от групата полагаха максимални усилия да не се смеят. Сийли все пак се изхили, когато Кристи рече на Джоунс:

— Готова съм. Води. — После размаха пръта заплашително и заяви: — Ако някой призрак посмее да ни приближи, ще го фрасна по главата. Най-добре се дръжте близо до мен.

Въпреки умората всички се запревиваха от смях. Но с помощта на фенерите, с Джоунс начело и пазени от млада жена с прът в ръка, четиримата преминаха безпроблемно през малкото гробище.

Стигнаха до противоположния му край. Събраха се отново около стареца, като продължаваха да хихикат. Кристи вече доста пъти беше мушкала из въздуха с викове „Ха!“. Всеки път придружаваше действието си с поток от окуражителни коментари:

— В пълна безопасност сте — казваше. — Всичко е наред. Просто вървете напред. Върве-е-ете напред. Справяме се отлично. Почти преминахме, а ако ми позволите да отбележа, направо извадихте късмет, че дойдох с вас. Бейкър, кажи ми, ако се наложи да се справя с някое зомби. Не се бой, приятел. Пазя ти гърба.

Спряха при едно място, където оградата беше рухнала, а Джоунс даде по един прът и на Бейкър и Сийли. Фермерът предложи да носи още нещо от багажа — чувала или мешката — но старецът отказа. Сега, на светлината на фенерчето, Бейкър разгледа подробно пръта в ръката си. Беше от здрав, варен бамбук, не му беше по силите да го огъне. Жените пък се взираха в гъстата гора, която започваше след гробището.

Изведнъж Кристи забрави шегите.

— Натам ли отиваме? — попита.

— Да — отвърна Джоунс с усмивка. — Ще разбереш, че си заслужава. Последвайте ме — рече и пристъпи сред дърветата.

— Джоунс, чакай! — замоли се Кристи. После продължи още по-високо, защото старецът не я послуша и продължи напред. — За какво са ни прътите?

Джоунс отново не спря, само подхвърли през рамо:

— Ще видите. — После добави: — Само не ги губете! Засега просто потропвайте с тях пред краката си, преди да пристъпите. Да плашите змиите.

Последваха стареца в тъмното, а Кристи не пророни и дума повече. На Бейкър това се стори забавно. Сега вече е наистина уплашена, реши той.

Само след минути плътно скупчената им групичка започна да се поразпръсва. Джоунс поддържаше бързо темпо. Газеха из вода, кал и гъсти туфи остра трева. Паднали борове — повалени от урагани и тропически бури — бяха пръснати наоколо като грамадни клечки за микадо и блокираха пътя им, накъдето и да поемеха. Най-лошо беше, че няколко пъти наистина видяха змии. Отровните водни обитатели не им излизаха от ума, докато пристъпваха предпазливо през блатистия терен, напълно непривичен и за тримата.

По дърветата се виеха огромни диви лози, покрити с остри като бръсначи шипове. Бяха не само по високите клони, но и по близките храсти или просто пълзяха по земята. Вече всички бяха изподраскани, под лявото око на Сийли имаше дълбока резка. Краката на Кристи се разкървавиха, джапанките й не ги предпазваха ни най-малко.

И тримата не успяваха да следват темпото на стареца, който обаче не обръщаше никакво внимание на трудностите им. Вече едва го виждаха сред дърветата. Мракът бе почти пълен, а той насочваше фенера си напред, далеч от групата.

— Нямаме много време! — чуха го как извика някъде пред тях. — Не спирайте.

И тримата се бяха усъмнили в цялото приключение още от самото начало. Сега вече бяха до един раздразнени и малко оставаше сериозно да се ядосат.

Кристи тъкмо се прехвърляше през едно паднало дърво, когато кракът на Бейкър изведнъж пропадна и той извика. Беше си изкълчил глезена. Дупката, в която бе стъпил, беше обрасла с трева и практически невидима. Само Кристи бе достатъчно близо, че да му се притече на помощ.

Когато успя да изправи Бейкър на крака, вече й се виеше и свят. Сега мъжът трябваше да се подпира на нея, за да може изобщо да пристъпва. Къде е Сийли?, помисли Кристи. Не виждаше светлината от фенера й. Нито светлината от фенера на Джоунс.

Бейкър прецени, че изобщо не може да направи и крачка и се отпусна отново на земята. Полагайки всички усилия да не заплаче, Кристи седна до него, но щом го стори, веднага избухна в сълзи. Беше кална, изподрана, кървяща и изтощена.

Бейкър започна да вика Сийли, която — ориентирайки се по гласа му — най-сетне се върна при тях и се подпря, дишайки тежко, на едно дърво наблизо. Ако в този момент някой им кажеше, че са излезли от гробището само преди двайсет и три минути, нямаше да му повярват.

— Къде е Джоунс? — попита Сийли.

Съпругът й поклати глава. Нямаше представа къде е отишъл старецът, при това осъзна, че го е изгубил от очи преди доста време. Малко по-рано лакътят на Бейкър се беше оплел в шиповете на една лоза. Дълбоките драскотини, които останаха по кожата му, бяха първите, на които той обърна внимание. След онзи момент обаче не беше виждал повече Джоунс. Бейкър се опитваше да овладее надигащия се гняв, но усещаше, че това едва ли ще му се удаде.

— Той да не би да ни заряза тук? — попита Сийли. — Каква глупачка съм. Въобще не трябваше да го слушаме.

— В коя посока да вървим, за да се върнем? — обади се Кристи. — Така се обърках вече…

Бейкър посочи надясно.

— Насам. Преди два дни излезе източен вятър. Духаше в гърбовете ни, когато напуснахме гробището.

— Мислиш ли, че Джоунс се е изгубил? — попита Кристи.

— Не — отговори Бейкър. — Едва ли.

— Прав си — долетя глас от тъмното.

Всички вдигнаха глави. Старецът стоеше на два метра от тях. Сигурно беше прибрал фенерчето в джоба си, защото беше успял да се приближи, без изобщо да го забележат. Последваха разни общи коментари, но и тримата бяха навъсени. Изпитаха облекчение от завръщането му, но не бяха сигурни дали се радват да го видят отново.

— Откога стоиш там? — попита Сийли.

— Бях тук през цялото време — призна Джоунс.

— Не е вярно — рече Кристи обвинително. — Остави ни сами.

— Нищо подобно — отговори старецът. — Бях наблизо — винаги съм наблизо.

— Същото каза и онази вечер — рече Кристи.

— Така е — отговори й Джоунс. — Точно същото.

Той зачака още някой да се обади. Но след като всички продължаваха да мълчат, разчисти с ръка местенце на земята, отпусна се на едно коляно и попита:

— Та… какво смятате да правите сега? — Никакъв отговор. — Може би е време да се откажете и да се върнете, откъдето сте дошли. Поне обратният път ви е познат. Не ви чака нищо по-лошо… От друга страна, не знаете какво има напред. — Старецът се усмихна тайнствено. — А и натам може да стане много по-зле. Не е ясно дали тоя бодлив пущинак ще свърши след пет минути, или след пет часа.

После се изправи и се обърна и към тримата:

— Както казах, никога не сте сами. Всъщност, не съм ви изпускал от очи. Преди трийсет минути, точно преди да започне тази последна част от пътешествието ви, бяхте толкова близо до мен, че — ако бяхте поискали — можех да ви водя за ръка или дори да ви нося. В началото ви помолих нещо. Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, ви дадох едно-единствено, простичко напътствие. Колкото и обикновено и маловажно да ви е прозвучало то преди половин час, в момента продължава да бъде жизненоважен фактор, който ще предопредели бъдещето ви, а то ще започне с успеха или провала на тазвечерното ни приключение.

Джоунс огледа внимателно тримата пред себе си. Бяха натъртени и мръсни, изтощени и ядосани, но той ги обичаше дори и тази вечер, когато не му обръщаха внимание или отхвърляха помощта му. С търпелива усмивка старецът просто ги върна на пътя, който бяха избрали да поемат, и последствията от това им решение.

— Като пренебрегнахте напътствието ми, съзнанието на всеки от вас естествено се отдалечи от сигурността, която дава мъдрият съвет. Разбира се, скоро последваха физическите ви действия, а след тях, също толкова бързо — Джоунс щракна с пръсти — загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал в тъмнина, напряга до краен предел вниманието си. Вниманието, насочено към тъмнината, поражда съмнение. Когато човек бива разконцентриран и отдаден на трудностите по пътя, съмнението веднага започва да му нашепва, че да се предаде, е най-логичната стъпка; скоро вниманието се прехвърля изцяло върху собствените му дискомфорт, страх, съжаление и гняв. Точно това се случи и с вас — подчерта Джоунс. — „Последвайте ме“, казах ви аз. Това беше единствената ми молба. Когато не го сторихте, се случи неизбежното и вие ме изгубихте от поглед. Струваше ви се, че мен изобщо ме няма. Но дори и тогава, само ако бяхте спрели и бяхте извикали името ми, аз веднага щях да ви подскажа, че съм наблизо и зрението ви — онова, което вижда и в мрака — щеше да се върне.

Без да поглежда повече тримата, Джоунс посочи към залива.

— Имам планове за вас — рече старецът. — Те предвиждат да напреднете — не да позволя да ви се случи нещо лошо, а напротив, планирам да ви дам надежда и прекрасно бъдеще.

Джоунс вдигна мешката от земята.

— Хайде да опитаме отново, а? Последвайте ме — каза и се обърна да върви.

Беше смайващо, но тримата на земята все така се споглеждаха нервно и се колебаеха.

— Къде отиваме? — попита Бейкър.

— Синко — отвърна Джоунс с въздишка, — ако тръгнем веднага, всичко ще се нареди. Но ако продължавате да поставяте под съмнение всяка моя дума, няма да постигнете нищо. Не ви ли е достатъчно да знаете, че аз едва ли бих ви вдигнал посред нощ и бих ви прекарал пред тия пущинаци, ако нямам някаква специална цел?

Кракът на Бейкър го болеше. По бузата на жена му течеше кръв. Кристи не беше по-добре.

— Джоунс… Наистина не разбирам.

Старецът им махна да се приближат. Когато се събраха отново в плътна групичка около него, посочи по посока на вятъра и каза:

— Заливът е натам. Сега се отказвате, но не знаете всъщност колко сме близо. Можем да успеем. Трябва обаче да повървим още по този труден терен. Да, преди да излезете от гората, ще се препъвате и ще падате още много пъти. Но послушайте ме… ще стигнете до този залив, дори и ако се наложи да лазите дотам на четири крака. Всяка следваща ваша крачка ще бъде водена от вярата. Ако не виждате нищо пред себе си, просто не спирайте, вървете и вярвайте. Не се отчайвайте. Шепнете си молитва. А когато стигнете… — Джоунс поклати глава и тихо се засмя. Прегърна и тримата, притисна ги леко към себе си и довърши: — Когато стигнете, обещавам, че чудото ще ви чака във водата.

С подновена решителност, преодолявайки някак по-лесно препятствията, групичката се измъкна от гората само след минути и се озова на открито. Спряха за миг, огледаха се един друг под светлината на фенерчетата и се учудиха, че изобщо са още на крака.

— Приличаме на избягали от болницата — отбеляза Сийли. После закуцукаха с всички сили към Джоунс, зърнали светлината на фенера му да подскача напред, през един терен, също обрасъл с дървета.

 

 

Когато най-сетне се добраха до залива, Джоунс коленичи и отвори мешката.

— Прътите, ако обичате — каза. — Насочете ги към мен.

Под светлината на фенерчето на Кристи, старецът привърза по едно острие към края на всеки прът и така ги превърна в своеобразни копия.

— Уха! С това вече със сигурност ще се справя с призраците — възкликна Кристи. — С кого ще се бием, Джоунс?

Старецът се усмихна и отвърна:

— Обърнете ги на обратно, моля. Подайте ми другия край.

После извади от мешката малки кръгли рамки от тел, на които беше опъната тънка бяла мрежа. Прикрепи всяка към другия край на копията.

— Мрежа? — рече Бейкър. — Мрежа и копие. Странен уред. За какво ни е посред нощ?

Джоунс затвори мешката и се изправи.

— Вече не е посред нощ, Бейкър — рече. — Четири и трийсет и девет рано сутринта е. — Бейкър натисна копчето на часовника си и светлината огря електронните цифри. Показваха 4:39. Джоунс изсипа на земята малките чувалчета за лук, изплетени от здрави пластмасови нишки. — Името на всеки от вас е написано на етикетче върху пет от чувалчетата. Вземете по едно и си го закачете на колана — инструктира ги старецът. — Останалите ще ви чакат тук. Когато се наложи, винаги взимайте само от чувалчетата с вашето име.

— За какво са ни? — попита Сийли, но не получи отговор.

— Джоунс — рече със страх Кристи, — трябва ли да влизаме във водата? Не мога да вляза в океана, Джоунс, просто не мога.

Отговорът му беше насочен към всички:

— Да, искам да влезете във водата и да се пръснете. Помежду ви да има по десет-петнайсет метра. Нагазете до коленете, не повече, вземете си пръчките и фенерчетата.

После дръпна Кристи настрани и сложи ръце на раменете й. Младата жена цялата трепереше.

— Погледни ме, Кристи. — Тя вдигна очи към стареца, но почти не го виждаше от сълзите, които щяха да бликнат всеки момент. — Чуй ме, всичко ще е наред — каза Джоунс. — Водата няма да стига по-високо от бедрата ти. Но за да не те е страх, ще вляза с вас и ще направя така, че ти да стоиш между мен и брега — после махна към Ларсънови, които вече газеха във водата и каза: — Хайде.

Кристи направи няколко несигурни крачки и се обърна да го погледне за още малко кураж.

— Нали ще влезеш с мен? — попита. — Ще стоиш наблизо, нали?

Старецът се усмихна и кимна.

— Винаги съм наблизо — отговори.

 

 

Тримата влязоха във водата, запристъпваха насам-натам и няколко минути се взираха в малките рибки и раците пустинници, но бяха толкова уморени, че скоро и малкото удоволствие от начинанието се изпари. Джоунс беше по-навътре от тях, нагазил чак до гърдите. Не носеше фенер, но този път никой от тримата не го изпускаше от очи.

Водата беше топла — почти гореща — а източният вятър беше стихнал напълно. Повърхността на залива изглеждаше стъклена.

— Джоунс?

— Да, Кристи?

— Краката ме болят.

— Всичко ще е наред, спокойно.

— Джоунс? — обади се друг глас.

— И с теб всичко ще е наред, Сийли.

— Какво правим въобще? — попита Кристи. — Брейди ще ме убие. Влязох в клуба на смахнатите. И аз съм си луда като… — Тя не довърши и изпищя. Поне приличаше на писък…

Странният звук, излязъл от гърлото на красивата млада жена, се изтръгна внезапно. Всъщност, викът щеше да разсмее останалите, ако и те вече не бяха напълно изнервени. Не беше толкова класически женски писък, колкото странен, задавен вик от изненада. Изпуснат на средата на изречението, неподкрепен с допълнително поет дъх, който да го подсили, чудноватият вик просто изразяваше искрен ужас.

— Какво става? Добре ли си? — долетя гласът на Сийли.

Кристи вече беше избягала на няколко метра встрани от мястото, на което беше надала писъка, вдигайки вълни край себе си. Щеше да е смешно, ако останалите не се бяха усъмнили, че я е нападнала акула. Кристи стоеше като истукана, стиснала копието си в готовност, осветена от две треперливи фенерчета и от газовия фенер в ръката си. Бейкър и Сийли също бяха замръзнали, без да знаят дали да се притекат на помощ, или сами да се спасяват.

— Нещо се удари в крака ми! — рече Кристи, без да помръдва.

Внезапно Сийли също извика и се завъртя в кръг.

— На дъното има някакви неща! — каза и приближи светлината до водата. — Виждам ги. Бяха на крака ми. Господи! Очите им светят! Какви са тези неща?

Вниманието на Бейкър се раздвои между двете жени, когато внезапно и той самият подскочи.

— Ох, това беше нещо голямо. Джоунс? Какво става тук?

От тъмното долетя тихият смях на стареца.

Сийли продължаваше да се взира в краката си.

— Кристи! Ела! Донеси големия фенер. Виждам ги тия нещица, но не мога да разбера какви са. — Фотографката се поколеба, после закрачи към Сийли, която побутваше с мрежата си нещото, което беше видяла. — Мисля, че е… — Преди обаче да си довърши изречението, едно от „нещата“ подскочи над водата и попадна право в мрежата й. — Това е скарида! — извика Сийли. — Бейкър! Улових скарида. Огромна е.

Кристи стигна до нея и освети мрежата с фенера си, който светеше много по-силно от малките фенерчета с батерии.

— Яко! — възкликна. — О, да, наистина е огромна.

— Кристи, не мърдай… О… виж! — Сийли хвана ръката й, стиснала фенера и бавно премести светлината настрани над водата. Фотографката ахна. — Това са очи на скариди — рече Сийли. — Всичко това са скариди! — Вдигна очи към съпруга си и го зърна да пляска във водата.

— Хора! — провикна се Бейкър. — Вижте!

Той се изправи над водата и вдигна високо острието на копието си, от което висеше една камбала, голяма като чиния.

— Що за риба е това? — викна му Кристи. — Край мене е пълно със същите. Как се наричат?

— Камбала — отвърна Бейкър. — Набождай ги!

— Какво? — Кристи не беше сигурна дали е ужасена от предложението, или не.

— Набождай ги, момиче! — рече й Сийли, размахала копието си. — За това е острият край. Пръчката е харпун. Господи, виж само тия риби!

— Това е юбилей! — провикна се изведнъж Бейкър. — Гледайте! Всичките са поели към брега!

Вярно беше. Успоредно на около петдесет метра от брега, точно на мястото, където тримата бяха застанали, спокойната вода буквално започваше да ври. Забелязаха сини и бели раци, но най-много бяха скаридите и камбалата. След пет минути морските създания се струпаха така плътно около краката на хората, че стана почти невъзможно да се ходи.

Камбалите се плъзгаха едни върху други и Бейкър набождаше по четири-пет наведнъж, после ги слагаше в чувалчето на кръста си. Жените също имаха добър улов и всъщност Кристи първа изнесе на брега пълното си чувалче. Бързо завърза ново, надписано с името й, на колана си и хукна обратно към водата.

Сийли си изработи технология за ловене на скариди. Спускаше мрежата до краката си, като държеше здраво пръта с две ръце — едната високо горе, а другата — ниско, до мрежата. После пристъпваше бавно, така че мрежата да се влачи по дъното и така само за два-три метра разходка, я напълваше със скариди. Прибираше наведнъж повече от два килограма скариди. След двайсет минути първото й чувалче беше така претъпкано, че тя не можа да го изнесе сама на брега.

Когато Бейкър разбра, че присъстват на юбилей, каза на съпругата си и на Кристи:

— Дами, подобно нещо се случва веднъж в живота. Помнете какво виждате, но действайте, без да се бавите. На рибния пазар ще купят целия ни улов.

Тази мотивация им беше достатъчна. Видяха и скатове, твърде мудни, за да наранят някого, раци с щипки, големи като пилешки бутчета, легнали в плитчината, сякаш потънали в сън. Цели ята барбуни, хиляди риби, които плуваха съвсем бавно в кръг, докосваха повърхността в търсене на кислород. Най-силно ги удивляваха обаче скаридите, покрили като с дебел килим дъното, и камбалите, натрупани като палачинки една върху друга.

 

 

Когато зората изгря, тримата започнаха да действат още по-бързо. Дори им стана горещо и от време на време подхвърляха закачки към Джоунс, задето стои на хладно в дълбокото. Бяха твърдо решени да извлекат максималното от ситуацията, която щеше да приключи всеки момент. На брега вече имаше дванайсет чувалчета, пълни със скариди и камбали, когато Джоунс се обади:

— Приливът сменя посоката си. Постарайте се, юбилеят скоро ще отмине.

С всяка минута ставаше по-светло и Кристи никога през живота си не се беше чувствала толкова уморена. Когато Бейкър се запрепъва навън, за да изнесе поредното си чувалче, предложи да вземе и фенера от ръката й. Тя отначало не го разбра и той посочи с харпуна към камбалите наоколо и рече:

— Виж. Фенерът не ти трябва вече. Дай ми го да го изнеса на брега.

Бейкър и Сийли също се отърваха от фенерчетата. С две свободни ръце се движеха значително по-спокойно и бързо. Мисълта, че търговците ще купят всичко, което уловят, им даваше сили.

Кристи и Сийли събираха скариди и камбала. Всяка мислеше за бизнеса си и за възможния старт, който щеше да им даде това ненадейно случило се чудо. Не бяха сигурни колко пари щяха да получат, но нито една от двете не искаше да спира, за да пита Бейкър.

Но той също знаеше. Беше рибар през целия си живот, но никога не бе продавал улова си. Изяждаха го у дома, прибираха го във фризера, или го даваха на приятели. Бейкър знаеше, че по ресторантите рибните деликатеси са скъпи, но нямаше ни най-малка представа колко плащат търговците за килограм пресни скариди или камбала. Докато прибираше даровете на океана в чувалчето обаче, той мислеше само за гриловете и за това колко добре щяха да изглеждат в походната му кухня.

Кристи беше решила да спре за малко със скаридите и в момента набождаше трескаво камбали на харпуна си. Мислеше за фотоапарата и за онова, което щеше да постигне с него. Фотографи имаше под път и над път, но талантът на Кристи беше уникален. Нейните снимки и сега печелеха награди, но младата жена знаеше, че само онзи апарат ще й позволи да стават такива, каквито ги вижда в съзнанието си… Колко ли риби струваше един фотоапарат?

— Кристи? — тихо я повика Джоунс. — Премести се малко към брега. Стой само на плиткото, особено сега. С отлива течението навътре се засилва, нали не искаш да попаднеш в него. — После извика към другите: — Морските обитатели се пробуждат вече. Имате още около десетина минути. Постарайте се, малко остана!

Кристи закрачи към брега. Слънцето още не беше изгряло, но вече бе съвсем светло и всички се заеха да изпълнят заръката на Джоунс: да свършат максимално количество работа, докато още имат възможност.

Тримата се въртяха из водата, мъчейки се да уловят каквото още могат. Гледаха развълнувано как морските животни сякаш се събуждат пред очите им, отърсват се от апатията си и тръгват към дълбокото. С още по-голямо удивление тримата хвърляха поглед към натрупаните на брега чувалчета и си казваха, че този улов е нищо на фона на милионите риби и скариди, край които бяха газили през последния час и половина.

Сийли и Кристи приключиха с лова. Забили прътовете в пясъка, те стояха във водата, на крачка от сухия бряг и гледаха как Бейкър продължава да се върти, търсейки някоя заблудена последна камбала.

— Бейкър! — повика го Сийли. — Тук гласувахме и се разбрахме ти да отидеш да докараш буса на Кристи.

— Добре! — отвърна Бейкър, без да вдига очи от водата. — Но ще заобиколя, няма да минавам напряко… Няма начин втори път да прекося тая джунгла.

Жените се засмяха, а Бейкър мощно замахна с харпуна. После вдигна глава, широко усмихнат:

— Изтървах я. Ха! Тази е първата, която изпускам, но тя плува със сто километра в час. Е, май това е всичко. Вече са будни и са твърде бързи за мен.

Бейкър направи няколко широки пляскащи крачки към жените и посочи чувалчетата.

— Майко мила! — възкликна. — Определено трябва да докарам буса. Трябва да ги сложим в лед или да ги закараме някъде. Майко мила! — повтори. — Къде можем да замразим всичко това? В целия Феърхоуп няма достатъчно хладилници.

Изправен на брега, той смушка Сийли и рече:

— Мила? Сигурна ли си, че ще ме оставиш да вървя чак до колата? Глезенът ми…

— Глезенът ти си беше съвсем наред, докато гонеше рибите из залива — отвърна Сийли.

— Хора?

Съпрузите се обърнаха към Кристи.

— Какво? — попита Бейкър.

— Джоунс го няма — рече младата жена и се огледа. — Поне аз не го… Не, няма го. Когато излезе от водата, го видях да сяда там. — Кристи посочи към пясъка. — Беше точно ей там.

Тримата отидоха до мястото, посочено от Кристи, огледаха малкия плаж, но от Джоунс нямаше и следа.

— Може би е отишъл да докара буса — предположи Бейкър.

Кристи извади ключовете от колата от джоба си.

— Не — рече. — Щеше да ми ги поиска.

— Да е тръгнал пеш за града? — обади се Сийли. — Може би е отишъл за подкрепление?

— Все едно — отговори Бейкър. — Веднага ни трябва лед, така че да тръгваме. — После изведнъж се закова на място и се загледа някъде надолу по брега.

— Виждаш ли го? — попита Сийли развълнувано.

— Не, мила — отговори той, докато продължаваше да се взира. — Но сега, на светло, вече знам къде сме. — После посочи. — Онова там е къщата на Джак Бейли. Вие двете стойте тук. Ако можете, поливайте чувалчетата с вода. Аз ще изтичам да извикам Джак. Или поне ще използвам телефона му.

Бейкър закрачи по пясъка към дома на семейство Бейли. Беше се отдалечил на трийсетина метра, когато се обърна и извика:

— Ей! И не се тревожете за Джоунс! Той скоро ще се върне!