Анди Андрюс
Проницателят се завръща (10)

Десета глава

Когато с Поли стигнахме края на кея, Джоунс вече се поздравяваше с Портърови. Установих, че в беседката този път в полукръг са подредени пет стола. Приех, че петият е за Джоунс, но докато представях Поли на Кели и Барт, една млада жена ни приближи и старецът ентусиазирано я приветства.

— Кристи! — възкликна Кели и се втурна да прегърне новодошлата. След секунди се върна с нея. Представихме се взаимно и жените забъбриха помежду си, аз и Барт се оказахме изключени едновременно от групата и пристъпихме към перилата над водата.

— Поли е чудесна — рече Барт, без да ме поглежда. — Много е мила — не откъсваше очи от трите жени.

— Благодаря — отвърнах. — Както и Кели. — Аз също наблюдавах женската компания.

След миг мълчание, Барт попита:

 

— Как го правят?

— Не знам — признах, — но не ти ли се иска и ти да го можеш?

— Хм, ако имах такъв талант, досега да съм станал президент. Или поне най-богатият човек в Тексас.

— В Тексас ли смятате да се местите? — попитах.

— Само ако разбера как успяват да общуват по този начин — отвърна Барт, без да сваля очи от женската компания. — Тогава най-вероятно ще успея да купя целия Тексас.

— Поздравления — позасмях се аз. — Но Феърхоуп е очарователно местенце, а ти вече минаваш за коренен жител.

Съпрузите по света рядко споменават извода, до който мнозина от тях отдавна са достигнали. Просто е: мъжете — още повече женените — благоговеят пред умението на жените за секунди да преценяват човека срещу себе си. Смайващо е как жените мигновено, но и много точно, разбират дали човекът, с когото току-що са се запознали, заслужава нещо повече от едно ръкостискане.

Мъжете завиждат на съпругите си за дарбата им да бъдат толкова проницателни, но често се объркват от заключенията, до които жените стигат. За непривикналия (имам предвид младите съпрузи), изслушването на мнението на половинката му за някого, с когото току-що се е запознала, може да е влудяващо преживяване.

— Какво мислиш за него? — пита например той вечерта, след като е представил на съпругата си новия им финансов съветник. — Чък е страхотен, нали?

— Нищо подобно — отвръща тя. — Ни най-малко даже не е страхотен и да не си посмял да му позволиш да припари до парите ни.

Съпругът, който познава Чък от седмици или от месеци, се шашва и автоматично прибягва до онова, което повечето мъже биха сметнали за логичен следващ въпрос:

— Защо говориш така? Че ти просто изпи едно кафе с него. Запознахте се преди десет минути. Откъде знаеш какъв е? Какво толкова не му хареса?

— Не знам — отговаря неизменно жената и прибавя, — но съм напълно сигурна в мнението си.

Обикновено в този момент разговорът приключва, най-често защото мъжът избягва с крясъци, за да намери най-близката скала, от която да се хвърли.

Но, независимо колко често ние, мъжете, се противопоставяме на тези бързи оценки, дълбоко в себе си се възхищаваме на жените за тях. Само един поглед към Поли, докато се здрависваше с новите си познати, ми беше достатъчен, за да разбера, че тя на секундата хареса и двете.

Седнахме, Кристи зае мястото в средата. Поли седна от дясната й страна, а Кели — от лявата. Барт и аз заемахме краищата на дъгата, всеки седнал до половинката си.

— Дами — обърна се Джоунс към Поли и Кристи, — вярвам, че е необходимо едно кратко представяне. Моля, бихте ли ни оказали тази чест?

Двете се спогледаха и се засмяха.

— Ами аз съм Кристи Хейнс. Живея в Ориндж Бийч. Съпругът ми е пастор. Фотографка съм и майка на две момчета и едно малко момиченце.

Вгледах се по-внимателно в новодошлата — явно бяхме съграждани. Както Поли преди малко, и аз я харесах веднага. Предположих, че е с италиански произход (или може би гръцки), имаше дяволита усмивка, която хармонираше с цялостното й излъчване. Този непринуден оптимизъм със сигурност се предаваше по наследство в рода й… а и заразяваше всеки срещнат.

После заговори жена ми:

— Аз съм Поли Андрюс — обърна се към Кристи, — и също живея в Ориндж Бийч. — След това заговори пак на всички, усмихна ми се и ме потупа по коляното. — Негова тъмничарка съм. — Всички се засмяха, а Поли завърши, като спомена на каква възраст са синовете ни.

Джоунс се усмихна и плесна с ръце. Потри ги една в друга и започна:

— Кристи, Поли… както знаете, това е втората ни среща. Миналата седмица решихме, че за да е възможно всички да се обединим около един общ начин за правилно отглеждане на деца — нарекохме го „стандарт“ — трябва първо да определим и приемем единодушно крайните резултати от подобен стандарт, чиито плодове бихме желали да видим у вече порасналите си деца. Ако например Кристи желае децата й да са финансово независими, но за Кели е достатъчно да могат да си изпросят къшей хляб, процесът на възпитание, който всяка от вас ще приложи, ще бъде различен. С други думи, няма да следвате никакъв стандарт. Тогава Кристи и Кели ще се намират в положението, в което са повечето членове на обществото ни днес — в пълно несъгласие по отношение на родителската грижа. Без да се целят специфични резултати — при това такива, около които всички са се обединили предварително — повечето родители просто се мъчат „да правят най-доброто, на което са способни“, а това не е стандарт. Липсата на конкретна перспектива води до незадоволителни резултати. Разбирате ли?

Всички кимнахме утвърдително: наистина разбирахме отлично.

— Браво! Носите ли списъка, който съставихме миналата седмица? — Кели вдигна списъка, защото беше очаквала въпроса. — Би ли ни го прочела, моля ти се?

Тя бавно зачете, докато всички ние се заехме да си го запишем под нейната диктовка. Миналата седмица аз, Барт и Кели единодушно се бяхме обединили около всяка една от точките.

Ето ги:

1. Да вярват в Бог

2. Да притежават дълбока мъдрост, разбиране към другите и здрав разум

3. Да изпитват благодарност към даровете на живота

4. Да се радват на живота

5. Да са финансово грамотни

6. Да са отговорни

7. Да имат висок морал

8. Да са лоялни

9. Да вярват в себе си

10. Да имат добри обноски

11. Да са скромни

12. Да са работливи

13. Да са уверени

14. Да са честни

15. Да са здрави и в добра физическа форма

16. Да имат страхотни приятели

17. Да уважават авторитети

18. Да са услужливи

19. Да мислят креативно

20. Да приемат ролята на лидери, като ефективно да демонстрират описаните по-горе цели и да водят други към тях

Джоунс ни изчака да запишем до края и каза:

— Имате ли въпроси? Преди да продължим, огледайте тези цели. Помнете: ако някой иска да установи предварително приет стандарт за най-добро отглеждане на деца, крайните резултати трябва да бъдат обмислени много внимателно. Само желаният от вас краен резултат може да ви подскаже какво да правите днес — тоест, как да следвате отделните стъпки на стандартен процес — за да постигнете определена цел в бъдещето.

Старецът замълча, докато ние разглеждахме списъка. След минутка ни заръча да се вгледаме по-внимателно в точка номер седем и ние го послушахме. Не последваха обаче коментари, което накара Джоунс да отбележи:

— Да бъдеш човек „с висок морал“ е малко двусмислено, не смятате ли? Мисля, че формулировката трябва да е по-точна. Можете да включите в списъка други резултати, които да отговарят на определението „морал“, без обаче да употребявате точно тази дума. Освен това сигурно биха били по-детайлни и сигурни от мъглявото „висок морал“, а и по-лесни за постигане.

Когато видя, че групичката ни не се приближава до никакъв отговор, Джоунс реши да помогне:

— Защо не запишем вместо „морал“ почтеност и принципност? — попита. — При това в две отделни точки.

Барт вдигна очи от бележките си и попита:

— Отделни ли? Двете неща не са ли едно и също?

— Как смятате? — обърна се към всички ни Джоунс. — Почтеност и принципност? Дали това са две определения на едно и също нещо?

След кратко колебание и няколко споглеждания, ние се съгласихме, че е точно така. „Почтеност“ и „принципност“ едно и също ли е? Да, едно и също е. Определенията са тъждествени. Вече бях почнал да задрасквам „почтеност“ от списъка си, когато Джоунс каза:

— Не. Въобще не са едно и също. Двете думи имат коренно различни значения. Щом ще ги вписвате, сте длъжни да знаете точно каква е разликата между двете.

Бях свикнал с този номер на Джоунс. Виждал го бях да достига до сърца и съзнания, до които никой друг не беше успявал. Старецът копаеше дълбоко, изхвърляше баласта на сбърканите възгледи или направо изкореняваше погрешното мислене, като го правеше толкова бързо, че повечето хора дори не разбираха как е станало.

Такъв беше Джоунс. Това правеше: всеки ден, непрекъснато. Помня, че веднъж една жена го попита какво работи, а той отвърна, че е „археолог на човешките склонности“. А когато дамата го помоли да обясни какво пък е това занимание, старецът отговори, че специализира в „изравяне на онези мисли, които биха направили хората склонни към постигане на велики дела“. Жената, разбира се, и хабер си нямаше какво има предвид Джоунс, но аз много добре го разбрах тогава. Разговорите с него имаха за цел да разкрият схема от последователни решения, която да покаже принципа на мислене на съответния човек.

Поли ме погледна, за да види как съм. Всичко наред ли е?, попитаха очите й. Усмихнах й се леко и кимнах. Огледах лицата на останалите и видях, че са се съсредоточили. Барт беше скръстил ръце, но позата му не говореше за самоизключване от групата ни. Лицето му изразяваше интерес и очакване, сякаш гледаше криминален филм и с нетърпение искаше да узнае края.

— Почтеност. За да бъде почтено едно нещо — започна Джоунс, — трябва да бъде надеждно. Една банка може да бъде почтена, вдъхвайки доверие на клиентите си. Но почтеността е човешко качество. Ако един човек е почтен, това значи, че може да му се има доверие, че на него може да се разчита и той е способен да изпълни мисията си, целта, заради които е бил роден. Способен е да ги изпълни. Моралът е нещо различно. Морал демонстрира човек, който не върши нередни неща. — Джоунс замълча, за да се увери, че го слушаме внимателно. — Той не лъже и не краде. Но човек може да бъде морален и като не върши абсолютно нищо. Може цял ден да не става от леглото и пак да бъде морален. По-нататък. — Джоунс се попремести по-близо до нас. — Ако моралът е да не вършиш нередни неща, то да бъдеш принципен означава съзнателно и активно да вършиш редното. Например, ако някой види да се върши нещо неправилно, но не участва в него, си остава морален човек. Той не върши нищо лошо. Но за да издигнеш глас срещу нередното, вместо да му обърнеш гръб, се изисква принципност. Ако не ти стиска да сториш това, което трябва, ти си просто един морален, но слабохарактерен човек. Това, разбира се, ни води до логичното заключение, че човек без морал не може да бъде принципен. Защо? Поради простата причина че не е възможно да вършиш редното едновременно с нередното. Следователно става ясно, че някой, който мами на карти или изневерява на съпругата си, подвежда или краде не е, и не може да бъде принципен. Важно ли е детето ви да развие принципност? Да, ако искате най-доброто за него. Да, ако желаете набелязаното в останалите точки от списъка ни да се проявява у него в най-пълна форма. Разбирате ли, приятели, истинската принципност е рядко качество, което може да издигне обикновения, смъртен човек от тривиалното до величието. Един почтен човек, на когото може да се има доверие, на когото може да се разчита, дори и да е подготвен и в състояние да изпълни мисията, за която е роден, все пак се нуждае от принципност, за да издигне глас, да пристъпи напред и реално да осъществи тази мисия.

Бяхме пленени от стареца, който продължаваше да излага логически връзки, които, макар и доста прости и очевидно верни, бяха за нас новост — ние никъде преди не ги бяхме чели, нито пък чували изказани по този начин.

— Смятам, че списъкът ви е чудесен — заяви в един момент Джоунс. — Двайсет и едно е чудесно число, но дали един родител е в състояние да покрие всички тези изисквания? Идва ден, в който всеки разбира, че да бъдеш добър родител е просто да научиш детето си да живее правилно, като не забравяш, че уроците трябва да са на много високо ниво, защото са жизненоважни. Повечето родители се мъчат да внушат на децата си, че онова, което ще им се случи в живота, е резултат от решенията, които им предстои да вземат. Лесен пример в това отношение е изборът къде един човек ще получи образованието си, до коя образователна степен ще се стреми… решението му с що за образование ще се заеме… или дали въобще да получава образование. Човек трябва да реши за кого да се ожени, кога да го стори и дали изобщо да се впуска в тази авантюра. Хората вземат решения и по парични въпроси — дали да спестяват или да са в дълг. Къде да живеят? Под наем? Или да купят жилище? Правят избор дали да изтеглят кредит, или не. Колко голям да е заемът: да покрие всички належащи разходи, или просто да се вземат толкова пари, колкото някой е готов да ни даде? Решение е дали въобще да купуваме нещо, ако нямаме парите за това в момента. Или кой дълг може да се връща на части и кой да бъде покрит наведнъж. Готов ли е човек да внася вноски месечно през следващите десет години? Или пък никога да не се ангажира? Или пък да прави месечни вноски цял живот? Ами кредитните карти?

Джоунс се изправи и запристъпва бавно пред нас, докато споделяше на глас мислите си:

— Нещо голямо? Или пък малко? Трябва да решим веднага, днес. Защо не две неща, но средни по размер? Бърза или икономична кола? Утре фактите ще са се променили, как да решим тогава? Каква е цената? Сега ли? По-късно? Втора ръка? Колко е използвано? Толкова много решения трябва да се вземат и всяко от тях премества човека на различно квадратче върху голямата шахматна дъска на живота.

Старецът спря да крачи и се обърна към нас.

— За повечето възрастни хора огромна част от времето и усилията им, която дава отражение върху всички други аспекти от живота им, е посветена на работата им, на онова, с което си изкарват прехраната. Това е бизнес. Независимо дали човек работи в офис, дали притежава малък магазин или голяма фабрика, дали управлява нечия чужда фирма, всичко това е бизнес.

Сините очи на Джоунс се присвиха, докато той разглобяваше пред нас пъзела така, че да бъдем впоследствие в състояние да използваме отделните парченца в собствения си живот.

— Без значение какъв е бизнесът… или до каква степен човек му се е посветил — продължаваше Джоунс, — съгласни ли сте всички, че решенията, които се вземат ежедневно, имат огромно отражение върху този бизнес?

Спогледахме се набързо, преди да кимнем. Отговорът „да“ тук изглеждаше съвсем лесен. Всички бяхме съгласни.

— Значи дългосрочните успехи или провали на някого — като работник, като мениджър или като собственик — във всеки аспект на бизнеса се определят от качеството и точността на решенията му. Решенията наистина имат значение? Това ли ми казвате?

Отново се съгласихме. Да. Решенията твърдо имат значение. И в краткосрочен, и в дългосрочен план.

— Стигаме до извода, че съществува неизбежна връзка между бизнеса и родителството — каза Джоунс. — Внимавайте сега. Всяко решение, което някога сте взимали през живота си — от най-доброто, до най-лошото — е било, чисто и просто, продукт на мисленето ви в съответния момент. Мисленето е онова, което предопределя ежедневните решения. Решенията какво и как да бъде направено се превръщат в действия. Действията пък водят до едни или други резултати, които стават видими за всички. Във времето тези действия и резултатите от тях се комбинират, за да създадат онова, което наричаме репутация…

Джоунс замълча, после прибави:

— Помислете отново за списъка. Той представлява опис на онова, в което човек трябва да се превърне, представлява каталог на резултатите от възпитанието, и — веднъж изпълнен — ще гарантира забележителна репутация. Но къде е коренът на тази репутация, къде е нейното истинско начало? Кое трябва да бъде установено най-рано, за да е сигурно, че ще окаже влияние върху всичко останало?

— Мисленето — отвърнаха в един глас неколцина от нас.

— Да, самата същина на мисленето на човека — потвърди Джоунс — си личи в бизнеса. Мисловният процес прилича на семенце, от което покълва растение; то расте години наред, докато най-сетне — когато станем възрастни — връзва плод. Качеството на този плод — дали ще е горчив или сладък — е било предопределено отдавна-отдавна, още в най-ранните стадии на развитието на растението, когато за него са били полагани грижи. Затова отглеждането и възпитанието на децата от родителите е толкова важно. Чисто и просто, детството е етапът, в който най-лесно се формира критическо мислене. Много днешни училища са се посветили на това да учат учениците какво да мислят. По ирония на съдбата, именно това е пример за лошо, неправилно мислене. Но, разбира се, като общество ние притежаваме забележителната способност логиката на мисълта ни да ни води до погрешни — а често и опасни — заключения. Какво мисли един човек се предопределя от това как той мисли. Това е неизменно вярно, независимо дали заключенията, до които стига, са точни, безопасни и полезни, или пък са глупави, зли и довеждат компанията му до банкрут. Да… — Джоунс вдигна очи и кимна, сякаш потвърждавайки думите си пред самия себе си. — Какво мисли човекът е винаги и неизменно предопределено от това как мисли. Затова, като родители, вие сте длъжни да бдите срещу онези, които ще учат децата ви какво да мислят, като едновременно сте длъжни да сте първите, които ще ги научите как да мислят.

Джоунс млъкна и се обърна към залива. Опитах се да видя какво е привлякло вниманието му, но всичко наоколо ми се видя непроменено. Погледнах си часовника и видях, че е почти осем. После старецът рече уверено:

— Това е всичко за тази вечер. — Обърна се пак да ни погледне и попита: — Другата седмица пак?

— Да — отговорихме в един глас.

Джоунс се усмихна. После ни кимна, помаха ни за довиждане и си отиде.