Анди Андрюс
Проницателят се завръща (13)

Тринайсета глава

Беше вторник сутринта, няколко дни след последната ни среща с Джоунс в грандхотела и аз шофирах към Феърхоуп с твърдото желание да го намеря. Знаех, че ще го видя на следващата сбирка на курса по родителство, но имах нужда да се срещнем по-рано. Не бях добре. Всъщност, същата сутрин Поли ми беше казала именно това. „Ти“, рече, насочила пръст към мен, „не си добре“.

Права беше. Не бях добре и не ми трябваше чуждо мнение, за да се убедя в това. Ненаписаната книга висеше като Дамоклев меч в дните ми и ми се подиграваше в сънищата нощем. По някаква причина не бях в състояние да съчиня прилична история. Мат продължаваше да чака, търпелив и дружелюбен — поне пред мен — а аз му бях благодарен за лоялността, но вътре в себе си бях преминал от състояние на загриженост, през тревога, до чист страх. Към момента по всичко личеше, че съм на фазата на отвращението; и, тъй като това беше отвращение от самия мен, най-близките ми търпяха от моя милост мърморене и цупене, които с нищо не заслужаваха.

След като огледах терена на грандхотела, пресякох яхтеното пристанище и кръстосах целия Феърхоуп, най-сетне зърнах Джоунс да се задава откъм кея. Паркирах набързо, изскочих от колата, извиках го и забързах да го настигна по една стръмнина, която се оказа по-трудна за изкачване, отколкото я помнех.

Бездруго бях в лошо настроение, а фактът, че трябва да тичам нагоре след човек, който продължаваше да крачи, изобщо не успокои раздразнението ми. За късмет на Джоунс (а може би и за мой късмет), когато го настигнах, първите няколко минути не ми стигаше дъх да кажа и една дума, и слава богу. Когато пак задишах и си върнах способността да говоря, вече бях забравил напълно причината за яда си.

— Търсих те навсякъде — бяха първите ми думи, а Джоунс отвърна:

— Че аз не съм навсякъде. Аз съм или тук, или там.

— Ясно ми е — отговорих. — Когато си вън от района, не знам къде си. Когато си в района, пак не знам къде си. Разбира се, ти може да си в района, но тъй като аз не знам кога или дали изобщо ще те видя, това няма никакво значение. Няма значение, че си в района, искам да кажа.

Джоунс кимна сериозно и рече:

— Забележително. Би ли ми го записал на листче? Познавам един откачен, ще му го занеса да ми го преведе.

Присмя ми се, после закрачи към сянката, хвърляна от едно дърво в близкия двор, седна на земята и ми направи знак да последвам примера му.

— Тревожиш се за книгата, нали? — рече.

— Да, сър.

— Нямаш ли вече вълнуваща история? — попита. — С шпиони. С герои от войната. С разни типове, дето пътуват във времето?

Поклатих отрицателно глава.

— Х-м-м. — Джоунс сложи ръце зад тила си и се излегна назад на тревата. — Какво ще кажеш за крадец на трупове? В „Изгубеният избор“ имаше един такъв.

— Не — рекох. — Не смятам, че крадец на трупове е тип персонаж, който е редно да се появява във втора книга на един и същи автор.

Джоунс обмисли думите ми и кимна пак.

— Май си прав. Окей, без крадци на трупове. Така като гледам обаче, сериозно си я закъсал.

— Благодаря за насърчението.

— „Сериозно закъсал“ не е нещо чак толкова лошо.

— Наистина ли? — сухо попитах.

— Да! — отвърна Джоунс. — „Сериозно закъсал“ предполага чисто нова и ясна възможност. Когато човек закъса сериозно, се налага да направи един очевиден избор. Имаш само два пътя. Можеш да се откажеш или да направиш пробив и да стигнеш до ново равнище на знание и успех. Ето на̀! Избирай. — Той ми се усмихна доволно и затвори очи.

Зачаках да видя дали ще каже още нещо. Не го стори, аз поклатих глава и рекох:

— Доста просто звучи.

Джоунс не отвори очи. Всъщност, дори се прозя, за да подчертае сънливата си поза и отвърна:

— Ами, то си е просто. Не е задължително лесно, но е просто. — Помълча, после каза: — Освен това, „сериозно закъсал“ има още едно предимство. Това е едно от малкото състояния, които ни осигуряват време да се вгледаме внимателно в заобикалящия ни свят. Отговорът, който всеки, изпаднал в подобно положение търси, никога не е далеч. — Той поотвори едно око, за да провери дали го слушам. Спокоен, че съм чул всичко, отново затвори очи и се нагласи удобно.

— Виж, търсих подходяща история и непосредствено край себе си — казах, — но, честно казано, това наоколо е просто едно нормално място, пълно с нормални хора, заети с нормални неща.

— Че какво му е лошото на това? — попита Джоунс.

— Нормалното е твърде обикновено — опитах се да обясня. — А книгата трябва да забавлява.

Джоунс сбърчи вежди.

— Ти какво се мъчиш да правиш — да помагаш на хората да променят живота си или да ги забавляваш?

— Ами и двете. Ако книгата не е до някаква степен и забавна — отговорих, — хората няма да имат търпение да четат достатъчно дълго време, че да разберат посланието ми.

— Прав си — отвърна старецът. — В същото време обаче обикновеният живот може да бъде и забавен. Просто не го изпускай от очи.

— Добре — обещах.

Джоунс изведнъж скочи на крака.

— Ще ме закараш ли?

— Разбира се — рекох. — Докъде?

— Ти докарай колата — отговори той. — Бейкър скоро ще дойде в града. Да отидем да се видим с него.

Смъкнах се безаварийно по стръмното и вече се качвах обратно в колата, когато видях един мъж — Бейкър Ларсън, както се оказа — да крачи през двора, в който досега бяхме седели с Джоунс, да стиска ръката на стареца и да го прегръща. Паркирах наблизо и отидох да се присъединя към компанията.

Запознахме се, а Джоунс набързо ми разправи за първата им среща. Бейкър даде допълни пояснения относно настоящото си положение, в това число и финансово, и скоро и тримата седяхме под сянката. Говорехме си за горещината и за риболов. Разгледахме идеята дали в клоните на дъба над нас може да се построи къщичка и обсъдихме представянето на питчърите на „Атланта Брейвс“, преди Джоунс рязко да смени темата.

— Бейкър — рече, — ти искаш да си стъпиш пак на краката, нали?

— Да, сър. Твърдо да — отговори младият мъж.

— Коя е най-сериозната пречка пред това да го сториш още днес?

— Чисто и просто — рече Бейкър, — кредитният ми статус е на нула.

Опа, помислих веднага и стрелнах с очи Джоунс да видя реакцията му. Грешен отговор…

— Ей, Бейкър…

— Сър?

— Кажи какво мисля в момента. — Джоунс опули очи и загледа Бейкър в упор.

Младият фермер се обърка, но явно вече беше свикнал със странностите на стареца, затова се включи.

— Ъ-ъ, окей… — рече и загледа Джоунс. След секунда се отказа. — Е, не мога да се сетя… Какво мислиш?

Джоунс ме погледна и подсвирна.

— Браво бе! — рече. — Позна. Точно това е отговорът: „Какво мислиш?“.

Бейкър се намръщи.

— Не схващам.

— Пак си прав — стрелна го шеговито Джоунс. — В конкретния случай нищо не схващаш. — Преди младият мъж да помисли да се обиди, старецът дообясни. — Виж, просто те дразня, но за да започнеш пак да си стъпваш на краката — а не да се размотаваш и да губиш време — трябва да обърнеш внимание на въпроса „Какво мислиш?“. И да преобърнеш целия си начин на мислене… надолу… с… главата. Чу ли ме?

Бейкър ядно кимна.

— Чух те. Да не вярвам на всичко, което мисля, нали така беше?

— Така. Радвам се, че помниш. А сещаш ли се за тайната концепция за изключителните постижения и малката ми реч за това да не бъдеш като останалите?

— Помня и нея — отвърна Бейкър. — Непрекъснато си я повтарям.

— Браво — похвали го Джоунс. — Това е най-добрият съвет, който някога ще получиш. Помага в много случаи. Затова помни и следното… — Старецът го погледна право в очите. — Ако не желаеш посредствен живот, трябва да се пазиш и да проявяваш изключително подозрение към изводи, плод на конвенционален начин на мислене.

— Например? — попита Бейкър.

— Например несъществуващия към момента кредитен статус — отговори Джоунс. — Конвенционалното мислене ти казва, че това е нещо лошо.

— А ти ще ми кажеш, че е добро? — скептично измърмори Бейкър.

— Зависи — отговори Джоунс. — Ти посредствен живот ли искаш, или изключителен?

Фермерът не отвърна. Просто се взираше в стареца.

— Синко. — Джоунс се размърда и се попремести по-близо до него. — Трябва сам да отговориш на този въпрос. Посредствен… или изключителен живот? Наистина трябва да избереш. Знам в какво положение си. Не крий мислите си. Изследвай ги. Точно в момента не желаеш да избереш нито едно от двете. Смяташ, че ако избереш „посредствен“, ще се окажеш загубеняк, който не иска най-доброто за семейството си. От друга страна, знаеш, че ако заявиш: „Искам да живея изключителен живот“, ще се обвържеш с нещо ново, ще се наложи самият ти да бъдеш вече различен и това ще бъде трудно. Но се налага да направиш избор. — Джоунс махна с ръка към мен. — Преди трийсетина години водих същия разговор и с Анди. А той тогава беше толкова изпаднал, че днес ти в сравнение с него си живееш направо като цар. — Бейкър изведнъж ме загледа с интерес. — Тогава му рекох същото, което ти в момента се мъчиш да проумееш… казах му, че ако не направи избор, ще свърши като всички останали хора на света, които никога не са вземали това решение. Като хората, които никога не избират сами посоката на своето пътуване, а вървят по отдавна утъпканите пътища, по които всички останали са минали преди тях. Тези хора аз наричам „посредствени“. Та, ти казваш, че искаш да бъдеш различен, нали, Бейкър? Тогава избери. Повечето хора не биха го направили. Всъщност, повечето хора биха обърнали гръб на нашия разговор още сега, обидени, че някой смее да им говори по този начин. В този момент много от тях биха ме ударили, биха се разплакали или биха ме наругали. Но знаеш ли какво? Не смятам, че ти си като повечето хора. Мисля, че на теб изключителното ти е в кръвта. Просто досега не си знаел какво да го правиш. Е… Аз съм готов да те насоча и да ти помогна, докъдето ми стигат силите, поне на първо време. Но най-напред ти трябва да избереш. — Джоунс се облегна назад на лакти, протегна крака, но не изпускаше младия мъж от поглед.

Бейкър се поколеба само за миг, после закима. Погледна Джоунс в упор и рече:

— Прав си за всичко. И за мен си прав. Страх ме е. Всъщност, през целия ми живот не ме е било толкова страх. Но, може би това също е за добро. Още от дете, когато по-големите ме тормозеха, се биех най-добре, когато ме беше страх. Опитвал съм да върша нещата половинчато. И, честно казано, уморих се да ме е страх. Точно в момента дори не знам как ще свържем двата края, но не спирам да мисля за всичко, което ти ми каза миналата седмица… особено за това как, за да постигна изключителни успехи, трябва да си задам стандарти, съобразени с резултата, който желая да получа. Окей. По-късно ще се занимавам с въпроса как, а точно в момента съм напълно сигурен за резултатите, които желая да получа за семейството си. Съгласен съм. Готов съм да уча и да вървя напред. Затова, ако искаш, пиши ме в списъка с ония, дето искат изключителен живот.

— Готово — отвърна Джоунс. — Смятай се записан. — После се обърна към старата къща зад гърба ни, махна с ръка към нея и допълни: — След малко трябва да вляза тук. Стана почти обяд.

Погледнах къщата и се зачудих що за уговорка има Джоунс тук. С кого ли имаше среща? Зачудих се и по какъв начин това е свързано с Бейкър?

— Знам, че нямаме много време — рече Джоунс на Бейкър, — но има няколко неща, които бих искал бързо да ти кажа. Ти си решен вече да мислиш по различен начин, за да постигнеш различни резултати, нали така? — Бейкър потвърди. — Окей… по въпроса за кредитния статус. Ти смяташ ли живот без една стотинка дълг за изключителен?

— Ъ-ъ… да — отвърна Бейкър, мъчейки се да скрие съмнението, появило се само минутка, след като беше заявил, че иска изключителен живот.

— Браво, съгласен съм — рече старецът. — Въпрос: миналата седмица, когато нещата бяха различни и банката все пак беше готова да ти отпусне кредит, ти щеше ли да го вземеш? С някаква цел, каквато и да е?

— Вероятно да — призна Бейкър.

— Така — съгласи се отново Джоунс. — В твоето положение повечето хора биха взели кредита. Разбира се, когато сториш това, на секундата се оказваш отново затънал в дългове. С две думи, това би означавало, че не се приближаваш, а се отдалечаваш — при това в противоположната посока — от живота, който сам избра. Погледни от тази гледна точка: ситуация, която на повечето хора изглежда лоша — когато не можеш да вземеш заем — е всъщност нещо много добро, стига да успееш да помислиш за него по различен начин.

Бейкър кимна и старецът продължи:

— Синко, ти току-що каза, че живот без дългове би бил нещо изключително. За да го постигнеш някога, жизненоважно е да избереш пътя, по който въобще ще тръгнеш. Пътища много, но само един ще те отведе там, където искаш. Това е парадокс от стари времена. Начинът ни на мислене определя доколко мъдър ще е изборът ни; в същото време въпрос на наш избор е и самият ни начин на мислене.

Джоунс се изправи и махна на Бейкър да застане до него. Аз също станах и проследих с поглед накъде сочи кокалестият пръст на стареца. Показваше ни огромен кораб на няколко километра навътре в залива.

— Товарен кораб, който в момента напуска пристанище Мобайл — обясни Джоунс. — Как мислите, накъде ли пътува?

— Не знам — отвърна Бейкър. — Посоките са безброй, може да пътува за къде ли не.

— Разбира се, че са безброй — съгласи се Джоунс. — Но ще ти кажа, че капитанът със сигурност знае накъде е тръгнал.

Бейкър кимна и се усмихна на тази привидно странична бележка, като я взе просто за шега. Но Джоунс не се шегуваше и това след малко ни стана кристално ясно.

— Нали разбираш — продължи старецът, все така обърнат към Бейкър, — преди още корабът да напусне пристанището, капитанът отлично знае крайната точка на предстоящото пътуване. Но ако иска да я достигне, той трябва да вземе едно специално решение, преди да нареди да отвържат въжетата от дока. Трябва да отговори на един простичък въпрос: В коя посока ще поемем? Морски маршрути се простират на изток, запад, север и юг, по всички меридиани и паралели на земното кълбо. Да кажем, че капитанът трябва по най-бързия начин да стигне в Сидни, Австралия. Е, ако тръгва от Мобайл, Алабама, пътят му е само един. Но като се вземат предвид всички променливи фактори, например климатичните условия, военни конфликти, горивото и международните търговски споразумения, нашият капитан трябва да направи един наистина мъдър избор и то преди началото на самото пътуване. Бейкър, в момента ти се намираш в началото на твоето пътуване към една изключително важна цел, която сам си избрал за твоя крайна точка. Сега е моментът да стъпиш на правилния път, който ще те отведе до нея. Каква смяташ, трябва да бъде позицията ти в началото на пътуването? Ще избереш ли да мислиш например така: „О, в ужасно положение съм; не мога дори да изтегля кредит“? Или гледната ти точка ще бъде: „Като знам, че избирам да живея изключителен живот, при това искам да го постигна по-скоро рано, отколкото късно, аз избирам да бъда благодарен за настоящото си положение. За щастие, в него мога да се науча на дисциплина и да се подготвям за бъдещето, което избрах“? Ако съумееш да видиш настоящата си ситуация от правилната гледна точка, ще разбереш, че ти се дава предимството на един отличен старт. В момента си в чудесна позиция в една игра, която можеш да спечелиш много преди нейния край. Повечето хора играят тази игра в непрекъсната борба с изкушението да вземат заем и лесния път, който парите наготово сякаш им предлагат като избор в началото на пътуването. Но ти, приятелю, няма нужда да водиш тази борба. — Джоунс се усмихна и го потупа леко по рамото. — На теб заем и да искаш, няма да ти дадат.

Двамата се позасмяха, докато Бейкър привикваше към идеята за новия начин на мислене. Младият фермер се вълнуваше, макар че се чувстваше странно да обръща гръб на неща, които беше смятал за верни през целия си живот. Или може би именно смяната на посоката беше истинската причина за вълнението му. В края на краищата, мислеше той, пътят, който избрах преди години, определено не ме доведе до нищо добро.

— Когато се научиш на финансова дисциплина — прибави Джоунс, — ще заживееш като човек, който може да води други хора през бурните вълни на икономически кризи…

— Или през беди, причинени от капризите на времето — допълни Бейкър.

— Именно — съгласи се Джоунс и пристъпи плътно до дънера на грамадния дъб. — Елате насам и двамата — каза той и ние го послушахме. От опит старецът знаеше, че смяната на мястото за разговор насред най-важните уроци често помага те да се запечатат в съзнанието на ученика. — Старите ми кокали не могат да стоят неподвижни дълго време. Голямо дърво, а? — Той потупа гигантския ствол и продължи. — Момчета — рече, — ето ви една дума, която се постарайте да запомните: стойност. Тя дефинира концепция, оставаща често неразбрана. Повечето хора свързват понятието „стойност“ само с пари, но най-важните неща не могат да се купят с пари. Най-голямата стойност в живота се формира от способността ви да помагате на другите. Ето един добър пример. Бейкър, знам, че си много любопитен да научиш повече за Джак Бейли. — Джоунс се поколеба и погледна към мен. — Срещнах го скоро, след като се бях запознал с Анди. По онова време той много приличаше на теб, в смисъл че тъкмо беше започнал да гради живота, който живее днес. В твоите очи семейство Бейли са богати и аз разбирам защо ти изглеждат такива, но и те, и всички състоятелни хора, на които аз се възхищавам, всъщност се идентифицират чрез личностите, в които са се превърнали. Тяхната репутация се е оформила докато са помагали на другите. Колкото по-заможни стават такива семейства, толкова повече могат да помагат. Чуй ме добре, личността, в която ти предстои да се превърнеш, ще бъде предопределена от помощта, която оказваш на други хора — всички, които срещаш по пътя към крайната точка на твоето пътуване. Велик или скромен, заветът, който ще оставиш след себе си, ще бъде оценяван по стойността на помощта, която си оказвал върху живота на другите.

При тези думи Джоунс погледна към слънцето и каза:

— Трябва да вървя — стисна набързо ръцете ни и тръгна към старата къща в дъното на двора, качи стъпалата пред входа, отвори вратата и влезе. Двамата с Бейкър се спогледахме с повдигнати вежди, засмяхме се и поклатихме глави.

Останахме още малко под дъба и поприказвахме за произхода си, за семействата си. Уверих го, че паричните проблеми ще отминат и му разказах няколко от историите на Джоунс. След петнайсетина минути събеседникът ми тъкмо се беше наканил да каже още нещо, когато изведнъж си погледна часовника.

— О, не! — възкликна. — Закъснях, трябваше да ида да прибера жена ми. — Стисна ми ръката и рече: — Радвам се, че се запознахме — и хукна, като в последния момент се обърна и извика през рамо: — Надявам се скоро пак да се видим!

Останах под дървото и го изпратих с очи, докато се скри от погледа ми. Едва тогава замислено обърнах глава към мястото, където току-що беше влязъл Джоунс. Уговорка? Що за уговорка може да го е довела тук, в нечия къща, при това толкова стара и полуразрушена? Притесняваше ме, че нито исках, нито можех да предположа, и се замислих дали въображението ми не ме е изоставило напълно. Това би обяснило защо не ми хрумваше никакъв сюжет за книгата ми.

Освен това изведнъж осъзнах, че явно съм развил някаква гордост от факта, че Джоунс ми се беше притекъл на помощ преди толкова много години. Беше ме намерил. Беше избрал мен. И аз се бях справил добре. А сега внезапно разбирам, че тогава той е помогнал и на Джак Бейли! Той беше наистина сериозен играч. Пари, влияние… Доколкото разбирах, Бейли се беше справил повече от „добре“. Бях го срещал веднъж-дваж по разни поводи и изобщо не се съмнявах, че, освен всичко останало, е и страхотен човек, когото е радост да познаваш. Защо тогава изведнъж се почувствах толкова празен отвътре?

Закрачих обратно към колата и обявих пред самия себе си, че вече официално съм в депресия. На всичкото отгоре — а това вече беше и някак плашещо — за първи път, откак го познавах, Джоунс ми беше дал ужасен съвет. Ненужен, нелеп съвет. Да напиша книга, чийто сюжет се върти около история от нормалния, скучен всекидневен живот? Да бе, ей сега.

С тази мисъл в главата, изведнъж се обърнах и поех обратно към старата къща. Не бях сигурен защо го правя… Навярно имах нужда от още един разговор с Джоунс. Може би се надявах да ми даде по-точен отговор за проблема с книгата. Каквато и да беше причината, аз просто почувствах, че трябва да видя Джоунс на всяка цена.

Незабавно!