Анди Андрюс
Проницателят се завръща (17)

Седемнайсета глава

Беше 2:51 през нощта, когато Кристи зави по Общинско шосе 49. Преди по-малко от час Джоунс й се беше обадил с молба да дойде с колата да го вземе от северния край на моста.

— Окей… — беше отговорила бавно Кристи, печелейки време, за да може да помисли. — Джоунс, пострадал ли си? Къде си сега?

— Добре съм. На Магнолия Спрингс Ривър Бридж съм, на шосе 49. Искам да дойдеш веднага. С буса. Не карай бързо и внимавай. Хайде тръгвай! Брейди ще разбере, той ще наглежда децата у вас.

Фаровете осветиха снежнобялата коса на Джоунс и Кристи го видя отдалеч. Старецът беше приседнал върху перилата на моста. От реката се вдигаше омара, кълбеше се зад него и той изглеждаше като седнал на облак. За фотографски набитото око на Кристи гледката беше завладяваща — поредната, която след миг ще изчезне завинаги, помисли си младата жена.

Намали и видя до Джоунс още някой. Не, реши Кристи след миг, не е един, двама непознати са. Приближи се още и на слабата жълтеникава светлина на фаровете с изненада разпозна Бейкър и Сийли. Какво ли ставаше? Мислех, че Джоунс има нужда от помощ.

Когато спря пред групичката, оптимистичната природа на Кристи се пробуди и тя не можа да се въздържи да не натисне клаксона. Не забеляза въобще как Бейкър така се стресна, че за малко не падна в реката. Кристи изскочи от буса и започна:

— Страхотен клаксон, нали? Звучи като Роуд Рънър. Сещате ли се, в анимационното филмче?

Да, сещаха се. Освен това е три часът сутринта, помисли си Сийли и се запита: Какво, за бога, правим? Дори в колежа не съм вършила такива щуротии.

Джоунс се беше обадил у Ларсънови преди трийсет минути и също ги беше събудил. Двамата му бяха толкова благодарни за новоопределената среща, че въобще не стана въпрос за часа. Както Джоунс им нареди, намериха фенерчета, натовариха се в колата и дойдоха направо на моста. Джоунс посочи на Бейкър къде да паркира, после заяви, че Кристи ще се появи всеки момент и че всички ще се приберат обратно по домовете „за нула време“.

— Качвайте се в буса! — плесна с ръце старецът. — Хайде де. Кристи, да направим едно кръгче с твоя Роуд Рънър. Отиваме точно в посоката, от която ти току-що дойде.

Сийли и Бейкър се настаниха отзад. Кристи се намести зад волана и зачака Джоунс да седне до нея. За секунда той беше изчезнал някъде под моста. След малко пак се появи и почука по стъклото на задната врата. Бейкър му отвори и старецът набута в ръцете му нещо голямо.

— Хвърлете това някъде отзад при вас — рече Джоунс и подаде предмет с размери на голяма, пълна торба за боклук, но вътре имаше нещо подвижно и плъзгаво. — Тези също, ако обичаш — добави Джоунс. — Плъзни ги по пода под краката ви, трябва да минат под седалката, иначе няма да се поберат. — Кристи чу как Бейкър простена. В тъмнината на буса бяха натоварени три дълги пръта.

— Последно — рече Джоунс и подаде брезентова мешка с една-единствена презрамка.

Това нещо е древно като Джоунс, помисли Бейкър. Реши, че мешката е празна, но докато я слагаше зад себе си чу нещо вътре да подрънква.

Потеглиха обратно по Общинско шосе 98 — после свиха вляво и към този момент Джоунс вече беше отговорил на най-належащите въпроси. Отговорите му гласяха следното: 1) „Няма да ви кажа“, 2) „Около трийсет минути“ и 3) „Лук“.

Третият дойде в резултат от кикота на жените и въпроса на Бейкър: „Каква е тази миризма?“.

Най-голямата торба — обясни Джоунс — всъщност била плетен чувал за лук, пълен с други, по-малки чувалчета. На въпроса на кого са му притрябвали чували за лук в три часа през нощта, старецът ги препрати към отговор номер едно.

— След като сме още на трийсет минути път от мястото, за което сме се запътили — започна Бейкър, — може ли да задаваме странични въпроси? Със Сийли имаме още доста неща, за които да те питаме.

— Давайте — съгласи се Джоунс. — Нямам нищо против.

— Аз първа! — извика Сийли. — Искам да разбера повече за правилното мислене — започна тя. — Става ли? Понеже с Бейкър имаме момичета — при това тийнейджърки — трябва да успеем да им обясним ясно и на тях тази идея.

— Добре — съгласи се Джоунс. — Права си, това е важно. Колкото повече сами обяснявате идеята, толкова по-ясна ще става тя за самите вас. Освен това общото съгласие в семейството около определен тип поведение и прилагането му на практика — като стандарт, основан на правилно мислене, ще доведе до хармония и изключителни резултати.

— Ще правиш ли друг курс? — попита директно Сийли.

Джоунс се засмя тихичко.

— Сийли, поласкан съм, че оценяваш така високо времето, прекарано заедно, но основната причина да прекратя курса е да ви дам възможност да се учите и израствате сами значително по-бързо, отколкото допреди срещата ни.

— Чакай. Знам, че въпросът си е на Сийли — намеси се и Кристи, — но какво означава това? През последните две седмици аз израснах и научих повече, отколкото… ами отколкото през целия ми живот.

Бейкър я подкрепи, но Джоунс не се огъна.

— Често човек започва да разчита твърде много на някой учител или на даден курс, който му е допаднал или му се е сторил полезен. Това обикновено забавя личния напредък, защото мнозина не успяват да си дадат сметка за негативните резултати от това да се влюбиш в някоя практика, която работи при теб.

— Как така може практика, която ти помага, да има негативен ефект? — попита Бейкър.

— Ами — отвърна Джоунс, — може да се обясни така: когато едно дете излезе за първи път да търси скритите яйца на Великден, трябва някой възрастен да го държи за ръката и да го води като умел и знаещ инструктор. Детето веднага се увлича в издирването и двамата намират лесно яйцата. Защо ми е да променям нещо в начина на търсене?, пита се то и от негова гледна точка този въпрос изглежда напълно резонен. В края на краищата, погледнете само колко яйца има в кошничката! Точно в този момент обаче, заради доброто на ученика, наставникът трябва да се отдръпне. Разбира се, учителят може да се съгласи да води детето за ръка, докато не се намерят всички яйца, до последното. Но мъдрият учител разбира, че дете, което е оставено свободно — без ограниченията на напътствията, пък били те и най-мъдрите — постига най-високите резултати, при това само. Детето има повече енергия от учителя, интересува се по-силно от него от пъстрите яйца, и има достатъчно сили да тича без умора, мотивирано от откриването на най-голямата награда — златното яйце. Може би в момента чувствате, че курсът ни остана незавършен… на което ще ви отговоря: „Разбира се, че е незавършен!“. Ако учителят покрие всеки аспект от един проблем, това може да изтощи ученика, да прекърши ентусиазма му да научи повече. И, за съжаление, в този случай вече няма вероятност ученикът да достигне до истински стремеж към овладяване на знанието.

— А как се стига до него? — намеси се Бейкър.

— Стремежът към знанието — отвърна Джоунс — се осъзнава от онзи, който продължава търсенето извън класната стая, движен от желание за овладяване на мъдростта. В мъдростта — изначалната истина — се крие ключът към усъвършенстването на мисленето на един човек. Разбирате ли, в нашия курс по родителство най-важното постижение беше списъкът с двайсет и едната точки, защото те най-подробно очертават резултатите, към които вие се стремите извън класната стая. Ако се консултирате редовно със списъка и го използвате, за да формирате мисленето си като родители, ще придобиете мъдрост, която, предавана на още и още хора, има силата да промени целия свят. От друга страна — добави Джоунс предупредително, — ако продължите да чакате четвъртъците, само и само за да слушате отново какво мисли един старец по въпросите за родителството, ще продължавате да дъвчете едно и също още дълго, а когато се обърнете, децата ви вече ще са пораснали и ще са се изнесли.

— Моля те, може ли да се върнем на темата за правилното мислене? — помоли Сийли.

— Не съм забравил. — Джоунс погледна пътя, за да се ориентира къде са. — Начинът, по който един човек мисли — започна старецът, — е причината за всичко, което му се случва: добро и лошо, успех и провал. Мисленето на човека е основата, върху която той изгражда целия си живот. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия. Те, без изключение, се превръщат в резултати, които могат да са добри, лоши или никакви. Не забравяйте, че „нула“ също е реален резултат! Мислене, избрало „нищо“ като действие, води до резултат, който също е… нищо.

Последната дума бе изречена от всички в тъмнината.

— Добре — продължи старецът. — Резултатите остават. Те никога не изчезват, а се трупат, образувайки около човека невидим пръстен, който има магнетична сила на привличане, приканва и притегля към себе си. Но може да действа и като стена, като зид или бариера. Нарича се „репутация“. Някои хора и фирми притежават репутации, които привличат към тях нови и нови възможности. Пръстените на други — пак наречени репутации — отблъскват всяка нова възможност. Резултатът от едно-единствено действие рядко води до формиране на репутация, както лоша, така и добра. Тя се създава с времето чрез много повторения на еднотипни действия. Интересното е, че нищо — нито лични симпатии, нито дори намесата на държавата е в състояние да вкара принудително успеха в живот, известен с лоша репутация. Успехът се привлича, а никога не се дава насила. Той идва сам, не може да бъде поискан или принуден. Няма как да бъде прескочен някой момент от този процес. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви на всеослушание, че вече е напълно различен, може дори действително да промени поведението си за известен период от време. Но ако фундаментът не бъде поправен… ако самото му мислене не се промени, резултатите пак няма да са добри. Защото ще са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин. Може би ще попитате: „Добре, защо да не му дадем повече от една възможност?“. Докато той не приеме мъдростта до степен, която реално да промени мисленето му, този човек няма много варианти за успех. — Джоунс замълча за миг. — Сега аз няма да се спирам на това дали определени хора заслужават нови възможности, или не. Просто обяснявам защо да получиш трети шанс става по-трудно, четвърти — още повече и така нататък.

Джоунс помълча, после продължи:

— Ето я причината: когато нечия лоша репутация вече се е установила, хората, които са в положение да предложат на съответния човек някакви възможности, са напълно наясно, че неговият начин на мислене предопределя това той да взима глупави решения, водещи до неприемливи действия, които създават посредствени резултати. Внимавайте сега… Хората, които могат да предложат на някого някаква възможност, обикновено са в това положение заради собствената си стабилна репутация — получена след отлични и постоянно демонстрирани резултати, дължащи се на ефективни действия, задвижени от мъдри решения, възможни поради правилното им мислене. Сега вече става наистина интересно. Хората в положение да предлагат възможности на другите очевидно са постигнали своето ниво на влияние чрез правилното си мислене, нали така? Е, основна част от правилното мислене — най-малкото онова, което искате да създадете у децата си — е и мъдрото решение никой никога да не ги асоциира с хора, създали си лоша репутация.

Джоунс отново хвърли поглед към пътя.

— Кристи, тук трябва да завиеш по шосе 32. За да завърша, само ще кажа, че настръхвам всеки път, когато някой каже: „За всяко нещо си има причина“.

— Защо? — попита Бейкър.

— Ами защото е вярно — въздъхна Джоунс. — Само дето понякога причината нещо да се случи, е собственото сбъркано мислене и глупавите решения, произлезли от него!

Всички прихнаха, но веднага замълчаха, защото Джоунс бързо попита:

— Кристи? Колко ти остава още да спестиш, за да си купиш фотоапарата, който искаш?

— Заделила съм известна сума — отвърна тя. — Остават ми още около хиляда и осемстотин долара. Далеч съм.

Бейкър подсвирна.

— Какъв е този скъп апарат? — рече.

— Онова, което Кристи иска да си купи — намеси се Джоунс, — е аналог на най-професионалния керамичен грил във фотографския бранш.

— Хвана ме! — отвърна Бейкър. — Сега вече разбирам. Искаш най-доброто. Аз също трябва да се постарая доста, докато отворя моята кухня на открито и си купя от най-хубавите грилове.

— А на теб колко не ти стигат? — попита Джоунс.

— Грубо около две хиляди и петстотин — рече Бейкър и погледна съпругата си. — А и за теб трябва да помислим. — Младият мъж се обърна пак към Джоунс и обясни: — На Сийли са й необходими хиляда и петстотин, само за да започне работа при клиентите, с които вече е сключила договори. Малко сме на червено в момента, но нищо, ще намерим какво да продадем. Може и да са дрехите от гърба ни… — Никой не отговори и Бейкър добави: — Това трябваше да е шега, ама като го казах, и на мен не ми се видя никак смешно.

Всички бяха много уморени и не им беше до смях.

— Точно тук, Кристи — рече Джоунс. — Общинско шосе 3, следващата вляво е Батълс Роуд.

— Къде сме? — попита Сийли, но не получи отговор. — Никой ли не може да каже? — отново мълчание. Сийли прибегна до директния подход и изстреля: — Джоунс, а ти знаеш ли къде сме?

— Да, госпожо, знам — отвърна старецът, но не добави нищо повече.

— Е, и това е нещо. — Сийли се прозя. — Леле… Хора, дръжте ме будна. За какво ще си говорим сега? Джоунс?

Старецът не отговори, втренчи поглед напред по шосето, после погледна небето.

— Време не остана — каза изведнъж.

Никой не беше сигурен какво точно значи това, но всички вече бяха така уморени, че за момента в буса се възцари пълна тишина. Гумите свистяха, бронята подрънкваше. Тримата мълчаха, мислите им се носеха над надеждите им за бъдещето на семействата, на децата им. Най-сетне Джоунс се обади:

— Батълс Роуд. Тук вляво, Кристи.

Тя зави, а старецът каза:

— Следващата отбивка е близо. Завий на Туин Бийч Роуд. — Пак мълчание. Кристи караше много по-бавно. Тръгнаха по Туин Бийч и видяха скупчени встрани от улицата къщи. Малко прозорци светеха, а неравномерно пръснатите крушки на уличното осветление разкриваха един доста западнал за стандартите на окръг Болдуин квартал, по-мизерен дори в сравнение с района на апартамента, в който живееше семейството на Бейкър и Сийли.

Леле! — помисли Бейкър. — Дори не знаех, че този квартал се намира тук, а е само на… Колко? Петнайсет минути от там, където живеем ние? Повече няма да се оплаквам от нашите осемдесет квадрата.

Бейкър продължи да се взира напрегнато навън, докато подминаваха къща след къща с подронени основи, прогнил гредоред и лунни лъчи, светещи през разместените дъски. Дупки във външните стени… Как въобще се отопляват тук? Или пък се охлаждат през лятото?, мислеше бившият фермер. Може би не правят нито едното, нито другото. Майчице… Направо усещам как мисленето ми се променя. И тогава Бейкър се изпълни с решимост. А след това го прониза още една нова мисъл. Надявам се Сийли също да гледа внимателно. Ние не сме прокълнати. Напротив, благословени сме… Щастливци сме. Ето я новата гледна точка: семейството ми всъщност живее в луксозен апартамент. Моля те, Господи, нека винаги да помня това…

— Стигнахме, Кристи — тихо рече Джоунс. — Паркирай там, под големия дъб.

Бусът отби от пътя, слабите му фарове осветиха дъбовото дърво с клони, отпуснати почти до земята. Тъй като всички в колата бяха живели в района вече достатъчно дълго, веднага познаха звука на хрущящите под гумите на буса стридени черупки. Този тип „паваж“ вече не беше толкова популярен, колкото е бил преди десетилетия, но все още тук-там се срещаха стари улици или алеи, настлани с черупки.

Спирачките изскърцаха, бусът спря и в същия момент Кристи притисна длан към устата си. Сийли ахна, а Бейкър, втренчен навън, възкликна иззад Джоунс:

— Ама че… — и не довърши.

Старецът тихо се засмя и отвори вратата. Останалите не го последваха, очите и въображението им останаха приковани върху някога бялата дъсчена табела, увиснала накриво на един от дъбовите клони. Фаровете хвърляха чудновати сенки напред в тъмното, разкривайки под мъждивата си светлина повече, отколкото хората в колата искаха да видят.

Джоунс потропа по стъклото на буса и всички вътре подскочиха като ужилени.

— Хайде — рече старецът. — Да вървим.

— Не, благодаря — отговори Кристи. — Няма нужда.

Никой не помръдна. Но очите им не слизаха от табелата. Тя леко се полюшваше на нощния ветрец. Гробище Туин Бийч, пишеше на нея. Създадено през 1817 г.