Анди Андрюс
Проницателят се завръща (16)

Шестнайсета глава

Щом разбрахме, че малкото събрание е на път да приключи, ние с Поли поехме към кея. Реших да поговоря с Джак Бейли, но той тръгна на другата страна, без да ни забележи. Освен това видях, че Джоунс събира хората в самия край на кея, реших да се обадя на Джак друг път и с Поли забързахме да не закъснеем.

Бяхме последни. Огледах обстановката и видях, че полукръгът от столове вече е подреден и местата ни в него са определени, както беше и миналата седмица с едно малко изключение. Бейкър и Сийли бяха сред нас. Поли и Кристи си бяха говорили няколко пъти по телефона през последните дни. Вече бях наблюдавал как се държат Кристи и Сийли една с друга, а сега и трите седяха рамо до рамо. Късмет, Джоунс, помислих аз. Дано вземеш думата тази вечер…

Кели откри курса, като направи пореден преглед на списъка ни с желани резултати, които бихме искали да постигнем като родители. Когато свърши, всички обърнахме очи към Джоунс. Небето се въсеше мрачно и заплашително. Цял ден беше облачно. Прогнозата не сочеше дъжд, но ниските облаци над залива винаги сякаш натискаха солената влага от океана надолу и в момента усещах дори вкуса на въздуха.

— Позволете ми да обобщя наученото и да изведа няколко заключения — каза Джоунс. — Убеден съм, че те ще очертаят именно възпитателните резултати, които желаете най-много за децата си. Както винаги, всеки ваш въпрос е добре дошъл.

Старецът замълча за момент. Не бях сигурен кое наложи тази пауза. Може би наистина чакаше да му зададем въпрос. Изключено беше да си е изгубил мисълта. Паузата беше съвсем къса, почти незабележима, но аз я усетих.

— При предишните ни разговори — продължи Джоунс, — всички се съгласихме, че съвременното общество е навлязло в блажено неведение по отношение на отглеждането на децата, заради прилагането на разнообразни стандарти. Докато говорехме, установихме, че макар повечето родители да правят най-доброто, на което са способни, не съществува консенсус в обществото за единен стандарт за отглеждане и възпитание на деца. Освен това сред хората се шири едно покорство, характерно за човешката природа. То насърчава личността да се разграничава от всяко усилие да оформя сама културата, в която живее. Понякога се чудя защо станахме толкова покорни. „Общество“ не е нищо друго, освен отделни индивиди, живеещи в непосредствена близост един до друг. Онова, което наричаме „култура“, се дефинира от обичаите и общоприетите практики на хората. Следователно, обществото като цяло е станало покорно, защото отделните съставящи го индивиди са се предали на убеждението, че нищо повече не може да се направи, за да се промени тяхната култура. Това убеждение не е просто невярно, но и опасно. Слушайте сега внимателно. Културата може и да се дефинира от обичаите и общоприетите практики на съставящите обществото хора, но е жизненоважно да проумеете, че именно мисленето е онова, което изобщо е създало самата култура. Това е толкова важно, че само по себе си представлява ключът към просъществуването или, съответно, края на човешката цивилизация. Поне така е било през последните няколко хиляди години.

Джоунс отново замълча, но този път аз обърнах специално внимание на паузата. Очевидно старецът претегляше на ум мислите си и подбираше внимателно думите. Наблюдавах го много съсредоточено, защото на лицето му отново се беше изписало онова, което обикновено наричах „неразгадаемо изражение“. Бях го виждал рядко — то изразяваше едновременно тъга, обич, радост и гняв.

— Чувствам — най-сетне проговори Джоунс, — че точно сега е моментът да ви кажа, че работата, която ще свършите в семействата си през следващите няколко години, ще бъде жизненоважна не само за бъдещето на собствените ви деца, но и за бъдещето на всички нас като нация. Освен ако не искате да ни сполети съдбата на древния Рим.

Всички се спогледахме нервно. Барт се мръщеше особено недоумяващо.

— Рухването на Римската империя е идеален пример за това какво се случва в едно общество, изтощено от борбата с отглеждането на собствените си деца, изоставило всяка надежда за общ стандарт и, в края на краищата, потънало в пълно разединение. Правилното определение на думата стандарт е „едно изискуемо или общоприето ниво на качество или знание“. Ако това е вярно, ако определението на думата улавя истинската й природа, то онова, което нашето съвременно общество признава чрез разединението си, е, че съществуват много стандарти, че стандарт е онова, което всеки отделен човек реши. С други думи, когато идеята за много стандарти престане да е проблем, хората приемат, че всъщност не съществува стандарт. Че всичко, което правиш, е допустимо. Именно това, приятели мои, се е случило на онази велика, богата, някога непобедима световна суперсила. Как е възможно това общество да е допуснало да се разпадне, как цяла цивилизация е потънала в мрак и объркване — толкова дълбоки, че светът е успял да се измъкне от тях едва векове по-късно? За съжаление, днес никой не е склонен да зададе същия въпрос за нашето общество. Защо? Защото отговорът не е лицеприятен. Ако приемем истинността му, това означава, че от нас вече се изисква нещо. Отговорът е чисто и просто едно мрачно предупреждение за всички нас.

— Какъв е точно отговорът, Джоунс? — попита Барт.

— Как така е рухнал Рим? — продължи старецът. — Историците пишат книги в опит да формулират някакъв отговор, но каква е всъщност истината? Истината е, че едни добри хора, чисто и просто се уморили да разпространяват и защитават онова, което знаели, че е редно. Когато римляните се обезкуражили и започнали да изместват идеите и ценностите си все по-далеч от обществото, те неволно предизвикали началото на края си. Когато днес се разхождаме по улиците на Вечния град и си представяме величието на империята в нейния зенит, важно е да си спомним, че славата на Рим се дължала на единен стандарт, който жителите му спазвали. Разрухата му обаче настъпила, когато се оказало, че стандартът престанал да бъде единен, а се разроил на много стандарти, които хората спазвали независимо един от друг.

След началото на тазвечерния курс, всички се почувствахме донякъде замаяни. Историята за падението и тоталното изчезване на една велика нация ни се стори твърде близка до реалността на настоящия ни живот. Джоунс ни огледа и обяви почивка:

— Починете си три минутки — рече. — После продължаваме.

Исках да си поговоря с него, но жените го наобградиха и се отказах. Видях, че Поли заприказва стареца и отидох да се присъединя към останалите мъже. В края на почивката поехме обратно към местата си. Преди да седнем, Барт каза:

— Джоунс, мисля, че тази вечер всички с удоволствие ще останем докогато кажеш.

Старецът сложи ръка на рамото на Барт и го изпроводи от перилата почти до стола му. Докато вървяха каза:

— Благодаря ти, Барт. Оценявам го, но нека поработим по-бързичко и да видим дали няма да успеем да покрием всички въпроси до уговорения час. Смятам, че времето на всички ни е значително по-кратко, отколкото ни се струва.

Бейкър вече беше седнал и говореше със Сийли, но аз бях останал по-назад и чух думите на Джоунс. Барт някак притеснено потръпваше и се въртеше, сякаш столът изведнъж му беше станал неудобен, а после ме погледна: на лицето му беше изписан въпросът „Какво иска да каже старецът?“. Аз обаче не знаех отговора. Има ли изобщо надежда за нас, помислих.

— И така — започна Джоунс. — Към настоящия момент, в съвременното общество, по въпроса за стандарта няма съгласие. При това всички са единодушни.

Вдигнах рязко глава. Е, ето нещо, около което все пак е постигнато съгласие.

— Да — продължи Джоунс. — Обществото приема, че днешната култура се плъзга по наклонената плоскост, че ние сме по-малко човеци, отколкото сме били преди. Ако сравните десетте най-често срещани проблеми, с които са се сблъсквали гимназиалните учители по отношение на учениците си преди десет години, със същите проблеми днес, ще ви побият тръпки. Всъщност, ако някой слуша съвременен учител, без да знае каква е професията му, ще го помисли за надзирател в затвора.

Прав бях, надежда няма.

— Но надежда има — изрече Джоунс, подкрепяйки за пореден път подозрението ми, че е в състояние да чете мислите ми. — Надежда има, защото сме постигнали съгласие и по отношение на още едно нещо. И това нещо е наистина сериозно. Когато обществото се обръща към миналото и изследва върховете и паденията си, неизменно гледа благосклонно на един определен исторически период. В историята на нацията има една група от хора, сочени винаги за пример. Всички сме съгласни, че те са във висша степен почтени и принципни. Не го отричат дори онези, чиито стандарти драстично се различават от нашите собствени. Съгласни са съгражданите ни от всякакво вероизповедание, възраст и раса, съгласни са журналисти и политици… всички и навсякъде. Във всеки момент, в който се замислят за историята ни, те уверено посочват онази група и казват: „Ето тогава сме били в разцвета си!“. Обществото ни безспорно признава небивалото развитие на културата, предшестващо появата на въпросната група хора, както и културния срив, последвал оттеглянето им от историческата сцена. И, въпреки това, винаги ги сочим за пример. Онези хора, казваме ние всеки път, когато си спомняме историята… онези хора са жертвали повече от нас. Те са служили на ближния с по-голямо желание от нас. Мислели са за Бог и родината повече от нас. Не са очаквали някой да ги носи през живота, напротив — те са носели другите. Очаквали са да съумеят да запазят по-голямата част от плодовете на труда си. По тази причина работели по-упорито и произвеждали повече за всички. Да — продължи Джоунс. — Обществото ни е постигнало съгласие относно качествата на въпросните хора. Дори сме им измислили специално име. Наричаме ги „най-великото поколение“^[1].

Джоунс произнесе името високо, а всички ние си го повторихме шепнешком: най-великото поколение. Старецът беше прав: онези хора бяха наистина най-великите. Беше прав и за друго — действително нямаше човек, който да не е съгласен с този факт. Но… при цялото ми уважение, Джоунс, мислех аз, какво от това? Как ни помага това днес? Действително, в момента ние се чувствахме по-близки до древните римляни, отколкото до съотечествениците ни от 40-те и 50-те години на XX век. И тогава, както много пъти преди, Джоунс направо ме закопа.

— Трябва да призная — рече той, — че аз навярно съм единственият човек, който не смята, че нашето общество е било „в разцвета си“ при онова поколение. Всъщност, позволете ми да отбележа за протокола, че аз изобщо не мисля, че онези хора са били „най-великото поколение“.

Джоунс ни загледа в упор, а всички ние притаихме дъх. Не знаехме какво да мислим, сякаш току-що беше казал на черното бяло. В първата част от изказването си просто беше улучил десетката. Беше прав: всеки споделяше мнението, че онези хора са били „най-великото поколение“. До един хората в нашата страна вярваха, че тогава е бил „нашият разцвет“. А сега Джоунс отричаше всичко това? Не бях сигурен — това… някакво богохулство ли беше?

— Не, сър — продължи Джоунс. — Наистина не смятам, че заслужават титлата си. — После скръсти ръце и наклони глава настрани. С присвити очи, в които гореше познатото синьо пламъче, той добави: — Ако наистина искаме да наречем някое поколение най-великото, аз гласувам за майките и бащите на тези, за които говорихме сега.

На секундата проумяхме какво беше имал предвид. Искрицата надежда отново мъждукаше.

Джоунс пое дъх и продължи да говори:

— Мисля, че истинските герои са родителите, както и бабите и дядовците, които са отгледали въпросното „велико поколение“. Помислете! Кой създава едно поколение? Чии стандарти са формирали „най-великите“ и са ги превърнали от деца в тези възрастни, които цялата нация до ден-днешен смята за най-изумителната проява на силата на човешкия дух? По-важният въпрос за вас в случая — а и за нашето бъдеще — е… Как именно са отглеждали децата си родителите на „най-великото поколение“?

Джоунс закрачи напред-назад, разсъждавайки на глас:

— Как са се грижели за децата си онези хора? Какво са очаквали от тях като родители? Какво са изисквали? Как и кога са възпитавали? Какво са правели след училище онези деца? Или през лятната ваканция?

— Значи смяташ, че по онова време е имало единен стандарт за отглеждане на децата? — въпросът дойде от Кели.

— Абсолютно съм убеден, скъпа — отговори Джоунс. — В общество с множество стандарти като днешното, отглеждането на деца за много родители представлява игра на късмета. Наградата е дете, превърнало се в зрял, отговорен, продуктивен, щастлив възрастен. Помисли само: възможно ли е най-великото поколение да е плод на късмет? Можеш да хвърляш заровете хиляда години и пак да не улучиш джакпота на родителите, отгледали онези деца. Не се съмнявам, че ти и Барт ще постигнете изключителни резултати със своите. Но, все пак верен е и фактът, че когато пораснат, децата ви няма да живеят, затворени в сапунен мехур, а ще се превърнат в част от общество, чиято култура се свлича бързо към дъното — при това по всички фронтове. Те самите ще отглеждат собствените си деца в рамките на тази култура; ще се налага да работят и да си изкарват хляба в нея. Ако вие, събраните тук, не можете да убедите останалите хора да се присъединят към вас и да започнат да отглеждат децата си по единен стандарт, който отново да поведе нацията ни напред, новото поколение ще се окаже затънало в много по-страшна каша от тази, в която сте вие днес. Дали по онова време е имало единен стандарт, питате? Да, при това общоприет, бил е нещо нормално. Вашата задача е по-тежка. Днес има множество стандарти, което означава, че от вас зависи да накарате хората да ви чуят и да ги убедите да вземат правилното решение по отношение на децата си и стандарта, който да прилагат към отглеждането им.

В следващите няколко секунди се възцари мъртва тишина. После всички заговориха едновременно. Вниманието ни беше привлечено от фразата „от вас зависи“.

— Да зависи от нас ли? — Гласът на Кели се извиси над общия хор. — Че с моята съседка не си говорим, камо ли да зависи от мен да я съветвам как да си гледа децата.

Джоунс не отговори веднага и Поли се възползва:

— Разбирам, Кели. Боя се, че това би напомняло на опит да променим политическите убеждения на някого.

— Моят съпруг е пастор, води неделно училище — намеси се и Кристи. — Трудно е да се повярва, но ние с очите си виждаме разнообразните стандарти, по които се възпитават тийнейджърите в собствената ни църква. Съпругът ми от време на време моли някое от децата да не облича определени дрехи или да не говори по определен начин. След това задължително ни се обаждат родителите и посланието им е винаги едно и също: „Това е въпрос на избор. Този избор е наш. Не се бъркайте в начина, по който отглеждаме децата си!“.

Всички кимахме, напълно съгласни.

Беше много интересно. Струваше ми се, че като никога, победата не е за Джоунс. Така де, мислех си, Джоунс, трябваше да си останеш при теорията. Щом пристъпиш границата, наречена „от вас зависи“, теорията се превръща в практика, която ни засяга лично. И точно тук ти губиш позиции. Сбърках, разбира се. Джоунс отново заговори, сякаш не беше чул и дума от казаното:

— Повечето хора живеят с грешното впечатление, че всяка промяна отнема много време — каза старецът. — Това не е вярно. Много време може да отнеме подготовката за промяната или решението за промяна, или желанието за промяна. Самата тя обаче се случва за миг. Истинската промяна, след която няма връщане назад може да е драматична, но в същото време е стопроцентово предвидима.

Хвърлих поглед край себе си. Последното твърдение беше накарало всички да повдигнат изненадано вежди.

— За да настъпи една промяна трябва в мисленето на човек — нали помните, че то е в основата на всичко — да присъстват две неща. Първо, той или тя трябва да знае какво ще донесе промяната. Трябва да разбира ползите от нея и да е наясно какво печели.

Всички закимахме предпазливо.

— Второто, което е необходимо, се нарича… несъмнено доказателство. Не става въпрос за математическо или юридическо доказателство, или някаква формула; просто една обосновка, която да изглежда логично и убедително.

— Но как може един стандарт да бъде доказан така? — попита Барт.

— Най-напред трябва да е постигнато съгласие относно крайния резултат — обясни старецът. — Това става по-лесно, отколкото предполагате. Нали съставихте списък от двайсет и една точки? Дълго ще търсите родител, който да не иска детето му да притежава всички изброени в списъка качества, когато порасне. След като се постигне съгласие относно крайния резултат, може да започне дефинирането на процеса, който да доведе до него. Тази последователност е валидна, независимо дали става дума за отглеждане на дете, за стартиране на собствен бизнес, или за тренировка за олимпиада. След това подробностите около въпросния процес трябва да бъдат изчистени, а самият той — изпробван. Дали определено решение, навик и действие да станат част от процеса? Отговорът тук се определя от това дали съответното решение, навик или действие ни приближава към желания краен резултат, или — напротив, отдалечава ни от него. Когато процесът бъде изчистен до степен, в която вече не съществува съмнение, че той ще доведе до желания резултат, тогава вече може да се постигне съгласие относно търсения стандарт. В този момент за мнозина ще е станало очевидно при какви условия се постигат изключителните резултати, а хората, които са ги постигнали, ще могат лесно да обяснят как е станало това. Позволете ми да подчертая още веднъж, че определянето на даден резултат, който една личност желае да постигне в бъдещето, и самият процес, водещ до него, са две напълно различни страни на цялостната стратегия. Очакването на някаква възвишена цел, без яснота относно процеса, който да те отведе до нея, е обикновено фантазиране. В същото време следването на процес, който просто да държи хората заети, без обаче да им предлага крайна цел, си е направо прахосване на време и ресурси.

Кристи вдигна ръка.

— Пак ще спомена съпруга ми — рече тя. — Той работи с много тийнейджъри. Непрекъснато обикаля гимназиите и после дълго обсъждаме онова, което вижда там. От време на време той дава предложения на някои от децата относно облеклото или бижутата им. Това, което често чува като реакция от страна на родителите, е: „Носим това и това, защото е част от културата ни“. Как, за бога, бихме могли да променим нещо така дълбоко вкоренено като културните специфики?

Джоунс кимна.

— Добър въпрос. Културата, както казахме, е резултат от мисленето, което я е създало. Правилното мислене, водещо до изключителни резултати, създава добра култура. Погрешното мислене обикновено води до обратното. Не трябва да пропускаме да задаваме на родителите следния въпрос: „Какви качества, в резултат от възпитанието, желаете да видите у децата си, когато пораснат?“. Това е отличен въпрос и към самите тийнейджъри. Много различни групи млади хора се обличат в характерни дрехи или ги носят по определен начин, за да покажат чрез тях принадлежността си към дадена група или модно течение. Важно е обаче да се проследява траекторията на всеки тип култура. Какви резултати се наблюдават от двайсет и пет годишни хора, които като тийнейджъри са приемали пиърсинга по лицето като част от нормалния външен вид? Дали те биват наемани на високоплатена работа толкова често, колкото връстниците им, които в тийнейджърските си години са принадлежали към културата, настояваща за по-конвенционален външен вид и облекло? Различен ли е начинът, по който младите хора от двете групи поддържат връзките в личния си живот? Какви са разликите в доходите им при навършване на трийсетгодишна възраст? Какви са резултатите, които децата им постигат?

Мълчахме, а Джоунс също спря да говори, сякаш преценявайки реакциите ни.

— Вижте — каза най-сетне той. — Примерът, който ви дадох, разбира се, е краен. Но това не го прави по-малко верен. Всички действия на един човек — и като дете, и като родител — носят последствия. Лесно е да се види до какви резултати водят определен тип облекло, поведение и навици. Отговорът на заявлението: „Но това е част от културата ни!“, е следният: „В най-добрият случай това не е част от културата ви, а е личен избор, направен с малко или никаква мисъл за бъдещите последствия от него. В най-лошия случай е просто извинение, което детето си намира, за да върши каквото му скимне. Това е проява на егоистично, объркано и конформистко поведение с непреценени последствия, което може да разрушава семейства, общности, а също така — при това за нула време — и цели поколения“. Винаги помнете, че семейството ви има собствена култура, но такава имат и вашият отбор, и вашият град, и вашата държава. Далас притежава собствена култура, каквато няма да видите във Форт Уърт. Всяка култура не е нищо повече от типа мислене, който я е породил. Тя се избира от хората, които са я създали или чрез съзнателни действия, или чрез общо съгласие, споделяно от всички нейни носители. Днес живеете в културна среда, чието развитие сами сте допуснали. Това е вярно, както в рамките на семейството ви, така и в рамките на цялата държава. Никога не забравяйте, че или вие ще формирате средата, в която да съществувате, или средата, която сте допуснали, ще предопределя как и дали въобще ще съществувате.

Никой не обели и дума. Поли ме улови за ръката. Джоунс не се усмихваше, лицето му не изразяваше нищо. Погледна небето и се облегна на перилата на кея. Лично аз не знаех дали ми се иска да стана и да го аплодирам, или да пропълзя у дома и да повърна. Всичко това ми идваше в повече. Как, питах се, е възможно да променим всичко около нас? Откъде да тръгнем, за да поемем към нов Златен век, към ново велико поколение? Огледах другите. Дали те си задаваха същите въпроси?

— Започнете от собствения си дом — простичко рече Джоунс. Не се изненадах, че отново отговаря на мислените ми въпроси. — Започнете със себе си, със семействата си, със собствените си деца. Резултатите, които постигнете, ще се припознаят от всички свестни хора. А това ще привлече много от приятелите ви към процеса. Самият той ще бъде дефиниран в подробности след още и още постигнати изключителни резултати, които ще подобрят живота на хиляди — по-късно и на десетки хиляди — и по този начин ще бъде наложен стандарт. Някога разбран криво и изгубен в трудни времена, стандартът ще бъде изваден, възстановен и вдигнат отново високо пред очите на всички. И тогава ще видите хора с всякакъв цвят на кожата и от всякаква вяра да се сближават в приятелство и радост. В този момент началото ще настъпи — усмихна се старецът. — Ще настъпи чрез вас.

— Искате ли да питате още нещо, преди да се разделим? — допълни той след минутка.

— Ще се видим ли пак следващата седмица? — обади се Кристи.

Джоунс се усмихна.

— За мен е чест, че такова е желанието ви, но не, не смятам, че ще се видим. Не е моя работа да ви занеса на ръце до желаната цел. Аз просто от време на време хвърлям за кратко светлина по пътя, който трябва да следвате. Но ще съм наблизо. Винаги съм наблизо.

Постояхме още малко на кея, разменихме си телефоните и имейлите. Джоунс остана, за да се сбогуваме. Аз го прегърнах, но не попитах за „следваща среща“. Познавах поведението на стареца, а и този въпрос вече беше зададен. Всеки път, когато имах нужда, чувах неговия глас в главата си, защото бях скътал отговора му дълбоко в сърцето си.

— Ще съм наблизо. Винаги съм наблизо.

Това бяха думите му. Върху тях се крепеше куражът ми.