Анди Андрюс
Проницателят се завръща (5)

Пета глава

Отворът на дулото на двайсет и осем калиброво оръжие изглежда по-голям, когато човек го гледа отблизо. На стареца беше наредено да не мърда и за миг той най-охотно се подчини. От друга страна фермерът, стиснал пушката, цял трепереше от бяс — факт, който не убягна от вниманието на Джоунс.

— Кой си ти? — попита фермерът. — Какво правиш тук? — Оръжието отново потрепна. Пот се стичаше по челото на Бейкър и влизаше в очите му, принуждавайки го да я изтрие бързо с лявата си ръка. Той стисна отново здраво пушката и приближи още. — Чуваш ли? Попитах…

— Да, чувам те — отвърна кротко старецът.

— Какво? — кресна Бейкър. — Какво? Я по-високо! Как ти е името? — Думите бяха подкрепени от все по-заплашителната му поза.

— Джоунс — отвърна непознатият. — Казвам се Джоунс.

— Какво търсиш тук? Това е частна собственост!

— Знам — отвърна Джоунс. — Не съм тук случайно. Всъщност, дойдох да се видя с теб. Просто малко подраних. Няма нужда да се разстройваш така.

Фермерът не отлепи буза от приклада и процеди:

— Ти, старче, представа си нямаш защо съм разстроен. Не се сещам и защо ти е било да идваш да се виждаме. Не търся хора за работа. Би трябвало да те застрелям, задето си влязъл без позволение в имота ми.

В този момент поведението на Джоунс рязко се промени. Покорният израз изчезна от лицето му. Той извъртя очи, сякаш се беше наслушал на глупости, бутна дулото встрани от лицето си и с лекота измъкна пушката от ръцете на Бейкър. После демонстративно я насочи встрани и направи няколко крачки вдясно от фермера. С опитно движение върна предпазителя на място, изхвърли последния патрон от пълнителя и го хвана във въздуха.

Все още обърнал оръжието в безопасна посока, Джоунс се върна при Бейкър и захвърли патрона далеч в нивата. Тогава нещо сред пшеницата привлече вниманието му. Той спря, прехвърли пушката в другата си ръка, наведе се и посегна към земята. При това вдигна глава и пронизващият му поглед прикова младия фермер на място. Без да откъсва очи от Бейкър, старецът внимателно вдигна един от мъртвите скорци. После отмести поглед от младия мъж пред себе си, сложи пушката в сгъвката на лакътя си и много нежно постави мъртвото телце в дясната си ръка. Беше тъмно на цвят, но лъщеше на светлината и пъстрееше заради хилядите характерни петънца, обсипали коремчето му. Въпреки че птичката беше идентична с милионите други в ятото, така, легнала на дланта на стареца, изглеждаше завладяващо красива. Дори в смъртта блестящите катраненочерни пера бяха сякаш полирани и напръскани с искрящи тъмнозелени капчици.

Яркожълтата човка контрастираше рязко с тъмните, искрящи пера. Беше полуотворена и вътре се виждаше розовото езиче. Доста дълга за такава малка птичка, човката на скореца е уникална в птичето царство. Нежната й извивка е в идеална хармония с острото езиче и дава на скореца смайващата способност да произвежда хиляди отчетливи различни звуци.

Старецът бавно прехвърли птичката от ръка в ръка и я обърна, за да я разгледа, после вдигна очи към Бейкър и каза:

— Тази е женска.

Добре, помисли си фермерът. Радвам се. Така поне ще има едно гнездо по-малко, в което да се излюпят още пилета и да съсипят нечий друг живот.

Старецът отново насочи вниманието си към птичето. Обърната вече на лявата му длан, главичката му се беше извъртяла настрани. Виждаше се ясно ранената му гръд и крилцата, които само допреди минута бяха способни на най-висшата въздушна акробатика, а сега висяха разперени и отпуснати.

Бейкър стърчеше на две крачки от стареца и не можеше да проумее защо просто не си тръгне, но после изведнъж си спомни, че непознатият все още държи пушката му, затова остана да чака и да гледа в ръцете на стареца.

Разтворените крилца на скореца бяха гарвановочерни от вътрешната страна, без блестящи зелени петна. Старецът вдигна птичката към очите си, сякаш за да я разгледа възможно най-подробно. Опря пръст о перата на скореца и натисна леко. Когато се отдръпна, на мястото на пръста му беше останало бяло петно.

Бейкър примигна и се наведе, за да погледне по-отблизо. Да, ето го, бяло петно — снежнобяло — точно по средата от вътрешната страна на крилцето на скореца. А после се случи най-странното: непознатият сви крилцата на скореца и го пъхна в джоба си.

Джоунс остана неподвижен за момент, направи няколко крачки встрани, с обиграна ръка отвори пушката и я наклони, за да се увери, че е празна. Едва тогава я върна обратно на младия фермер.

— Слушай сега, Бейкър Ларсън — строго заговори Джоунс. — Знам, че си в труден период, но ако продължаваш в глупостта си да насочваш пушка срещу хората, няма да мога да ти помогна кой знае с какво. А пък ако не спреш да се държиш толкова нелепо, може и да реша, че не искам да ти помагам.

— Ей — отвърна фермерът, който се чувстваше така, сякаш се събужда от дълбок сън, — откъде знаеш името ми? Познаваме ли се?

— Разбира се, че се познаваме, Бейкър. Откъде иначе ще знам името ти, а? Сядай сега долу!

Странно, но силният глас, на който веднага се подчини, ужасно му напомни за някого, когото беше срещал в миналото. Не можеше обаче да си спомни нищо конкретно.

— Какво правеше с птичките, когато дойдох? А и тази, мъртвата… която взе… — Бейкър остави пушката настрани и загледа стареца, който седна срещу му с кръстосани крака. Макар че Джоунс не отговори на въпросите му, фермерът продължи да пита: — Джоунс фамилията ти ли е? Ти господин Джоунс ли си? Откъде си?

Старецът въздъхна и раздразнението му сякаш изчезна. Протегна дясната си ръка и се усмихна:

— Предлагам ти да започнем отначало. А? Аз съм Джоунс. Не господин Джоунс. Просто Джоунс. И в момента съм от Феърхоуп.

Бейкър се поколеба част от секундата, но също протегна ръка. Ръкуваха се и фермерът се позасмя:

— Радвам се, че не те гръмнах. — После се огледа и попита: — Ъ-ъ… Какво правим точно?

— Ами аз и ти ще си поприказваме малко.

— О! Виж, радвам се, че се запознахме и прочие. Съжалявам за одеве, но, ъ-ъ… Наистина имам много за вършене. Така че… — Фермерът се изправи. Съвсем не беше сигурен защо изобщо беше седнал на земята.

— Синко — рече му Джоунс, — нищо за вършене нямаш.

Бейкър замръзна.

— Моля? — Съзнанието му отчете факта, че старецът беше съвършено прав. — Аз…

— Нямаш — прекъсна го с равен тон Джоунс — абсолютно нищо за вършене.

При тези думи раменете на фермера се отпуснаха и той седна обратно в нивата.

Джоунс продължи, сякаш не го бяха прекъснали:

— Нямаш нищо за вършене. Бейкър Ларсън, в този момент от живота си ти няма къде да отидеш. Ти тича толкова бързо и толкова дълго, колкото ти позволяваха силите. И стигна до тук, до днешния ден. Оказа се притиснат в ъгъла от злочестините на тази пшенична нива. Наричаш себе си фермер, но и ти… и баща ти… и бащата на баща ти… дълги години сте сели само лоши семена.

Бейкър изведнъж усети, че не му достига въздух. Не почувства нито гняв, нито агресия. Прииска му се да заплаче, да умре или да се стопи и да потъне в пръстта.

— Кой си ти, човече? — попита той Джоунс. — Ама наистина, защо си тук? Аз защо съм тук?

Джоунс наклони глава и лекичко се усмихна.

— Ти защо си тук? Аз защо съм тук? Това са въпросите, които Сократ и Аристотел са задали преди векове. Възможно ли е ние двамата с теб да намерим отговорите им днес тук, в окръг Болдуин?

Бейкър се усмихна едва-едва и отвърна:

— Сигурно не. Исках да кажа… ъ-ъ… Поне мисля, че имам предвид защо с теб сме заедно? Нещо станало ли е с мен? Чувствам се странно. Не се обиждай, но е малко особено да седя тук с теб. Мисля, че трябва да се прибера у дома.

Джоунс кимна:

— Това, което преживяваш сега… Което вършиш, каквото мислиш… Не е нормално, нали?

— Не — призна Бейкър. — Не е.

— Окей… хубаво. — Джоунс присви очи, сякаш се канеше да изрече някакво генерално обобщение. После кимна и лицето му отново грейна. — Сигурен съм, че ще свикнеш с това чувство. Пък и помисли само, ще ти се наложи да свикнеш с него, ако искаш от живота нещо повече от това, което имаш в момента. Прав ли съм?

Бейкър смръщи чело:

— Това пък какво означава?

— Съвсем простичко е, синко — рече Джоунс. — Нормалното не е целта.

— Не съм сигурен, че… — Бейкър поклати глава. — Какво?

— Ти не искаш да бъдеш нормален — бавно натърти Джоунс.

Бейкър отново не разбра.

— Не искам да съм нормален? Как така? Да не би да искам да съм ненормален?

Джоунс се засмя:

— Е, не е нужно да използваш точно тази дума — рече, — но да, в общи линии това е идеята. — После се облегна на лакът, протегна крака пред себе си и продължи. — Виж, Бейкър, бил си „нормален“ през целия си живот. Това докъде те докара?

Младият фермер не отговори, а Джоунс продължи нататък:

— На трийсет и седем години си и…

Бейкър цял се скова.

— Човече, откъде знаеш на колко години съм?

— Ами изглеждаш ми на трийсет и седем — рече Джоунс. — Какво значение има откъде знам? Това не е важно. Важното е, че това са доста години, през които ти си хвърлил много усилия да правиш нещата по начини, които са приети за нормални. Да се опитваш да постигнеш нещо велико като вършиш нещата по нормалния начин е все едно да си купиш билет от лотарията и да очакваш да спечелиш. Нали милиони други са направили същото? Разбираш ли какъв е проблемът с „нормалното“.

Бейкър пренебрегна въпроса.

— Да постигна нещо велико ли? Какви ги говориш? Отказах се от мечтите за нещо велико още в осми или девети клас.

Джоунс разпери ръце и се усмихна:

— Естествено! Така става с почти всички хора. Всъщност, на тази възраст да се откажеш да мислиш за великото е нещо нормално.

Бейкър наклони глава и изгледа лукаво стареца:

— Седя на земята насред една шейсетакрова нива с някакъв старчок, когото одеве за малко да застрелям… Това определено не е нормално.

Джоунс се разсмя и след моментно колебание Бейкър се присъедини към него.

— Браво — рече старецът. — Това е едно добро начало.

В миг смехът на Бейкър угасна и настроението му отново стана мрачно.

— Всичко това какво общо има с мен? — попита. — А ти… Човече, сериозно. Не те познавам. Какви ги вършиш?

Джоунс замислено загледа младия мъж.

— Смятам, че можеш да мислиш за мен като за ангажиран в транспортния бизнес, синко. Аз помагам на хората да стигнат от там, където са… до там, където искат да бъдат.

Бейкър кимна, макар че не беше сигурен, че вярва в чутото. Помисли си, че старецът повече му прилича на бездомен скитник.

— Намислил съм да втълпя философията си на някои от хората тук — рече Джоунс. — Скоро. Нещо като информативен курс. Какво смяташ за тая идея?

— Ще бъде нещо различно — отвърна фермерът без никакъв ентусиазъм.

— Много си прав — рече Джоунс и потупа Бейкър по коляното. — Благодаря ти, че изтъкна точно този момент. Определено ще бъде различно. По тази причина курсът задължително трябва да се проведе. — Старецът се изправи на крака и помогна на Бейкър да стане. — Ще те държа в течение, защото и ти трябва да присъстваш — после се обърна и се накани да си върви.

— Чакай! Човече, оценявам… ъ-ъ… че ме окуражи или каквото там… Тия работи, дето сега ми ги каза. Но аз наистина не те познавам и… Зает човек съм. Доста работа ме чака и не знам дали искам да идвам на някакъв си курс.

Джоунс се върна и протегна ръка. Фермерът я стисна за довиждане, но Джоунс не го пусна.

— Добре, Бейкър — рече старецът. — Напълно те разбирам. — Без да пуска ръката на младия мъж, го прикова с поглед. — Знам, че не ти се идва на никакъв курс, за да слушаш един… Как ме нарече одеве? — ухили се. — А, да, един старчок. Но ти не си единственият. Всъщност, повечето от хората тук са като теб. Никой не иска да ходи по курсове и да слуша старчоци. Защо? Защото това е нормалното поведение.

Джоунс стисна по-силно ръката на Бейкър и го притегли към себе си. После заговори тихо, но сериозно, а въздухът между двамата сякаш се зареди с електричество:

— Ако от днес до края на живота си изобщо решиш да послушаш някого, синко, най-добре ще направиш да послушаш мен… Аз ще ти дам основополагащи знания, с които можеш да достигнеш до изключителни постижения: знания, които рядко се разкриват. Те лежат върху един принцип, останал скрит векове наред. Дълбоко в сърцето му великото и безполезното водят вечна битка за надмощие. Принципът може да доведе до величие, защото е лесно да се приложи от всеки, който избере да го стори. Но носи в себе си и елемент на безполезност, защото е също толкова лесно да бъде пренебрегнат. Ще го приложиш ли? Или ще го пренебрегнеш? Слушай внимателно…

Джоунс замълча, а след това зареди думите, които един ден щяха да променят живота на Бейкър.

— Ако постъпваш така, както постъпват другите, грешиш. Защо? Защото повечето хора не постигат резултати, които бихме нарекли изключителни. Ако мисленето ти те кара да постъпваш като всички останали, ти не вършиш нищо друго, освен да допринасяш за поддържането на посредствеността. Но тя винаги си остава… посредствена, остава си нещо не достатъчно добро. Ти искаш ли да си нещо средно? Искаш ли средна продължителност на живота или среден стандарт на живот? Искаш ли бракът ти да е средна работа? Искаш ли да отглеждаш посредствени деца? Искаш ли духовният ти живот да бъде посредствен? Искаш ли да имаш средни приходи? Искаш ли влиянието ти върху добруването на обществото да бъде средно? Не! Разбира се, че не! Ако можеше просто да махнеш с магическа пръчка над живота си, щеше да искаш във всеки аспект да постигнеш резултати, които далеч надхвърлят средното. Щеше да искаш да създадеш живот, който е изключителен във всяко едно отношение. Следователно, за да постигнеш нещо, което е много над средното — тоест, да постигнеш изключителни резултати — не можеш да си позволиш да мислиш като посредствените хора. Не можеш да постъпваш както постъпват те… А те винаги постъпват нормално.

Сините очи на Джоунс подържаха Бейкър още малко в хватката си. Най-сетне старецът се усмихна и разтърси ръката, която толкова дълго вече държеше в своята. После я пусна и потупа Бейкър по рамото.

— До скоро виждане — рече. — Нали?

— Да — отвърна Бейкър.

Джоунс се обърна и пое към града. Махна за последно на фермера и закрачи напряко през грамадната нива, макар пшеничните класове да стигаха до кръста му.

Бейкър го погледа, после тръгна към пикапа. Не беше напълно сигурен какво точно му се беше случило току-що, но се чувстваше различно — доста по-добре, отколкото преди трийсет минути. После се зачуди дали изобщо ще види отново този луд старец.

Стигна до колата и чак тогава се сети, че би могъл — и дори би било редно — да предложи на Джоунс да го закара до Феърхоуп. Още мога да го викна, помисли Бейкър, но когато се извърна и огледа нивата във всички посоки, от стареца нямаше и следа.

Младият фермер смръщи чело. Къде ли може да е отишъл?

Полека-лека по устните му плъзна усмивка. После Бейкър направо се разсмя с глас и се качи в големия форд. Още се смееше, докато стартира двигателя; а когато освободи колата от скорост, си каза гласно:

— Не знам как успя да излезеш от нивата толкова бързо, старче. Но както и да си го сторил… със сигурност не е нормално.