Анди Андрюс
Проницателят се завръща (1)

Първа глава

Намерих го.

Не го търсех специално, но ето го пред мен — от плът и кръв. Отначало просто го мернах, но след това, сякаш усетил погледа ми, старецът спря и се обърна. Когато очите ни се срещнаха, той се усмихна широко. Сякаш винаги е бил тук.

Дълго време го нямаше. Просто един ден изчезна без дори да се сбогува, а обстоятелствата около изчезването му бяха чудновати, точно както беше чудноват и самият старец. Достатъчно странен беше фактът, че беше успял да ни напусне напълно незабелязано — хората в малките градчета не пропускат нищо. Но това, че ни беше оставил загадъчно съобщение в износения си куфар, зарязан насред празен паркинг… Е, това вече беше наистина объркващо. Седмици наред куфарът беше основна тема за разговор.

След време жителите на Ориндж Бийч приеха факта, че старецът си е отишъл завинаги, и някакъв особен траур се възцари над всички ни. Не че се беше случила някаква трагедия. Бяхме преживявали урагани и петролни разливи и знаехме много добре какво е истинска беда. Просто чувствахме някаква празнота, която не можехме да определим.

Затова безспир говорехме за всичко, което си спомняхме за стареца. Обсъждахме дрехите му и се чудехме защо никой никога не го беше виждал облечен в нещо различно от дънки и тениска. Те, заедно с кожените сандали на краката му, явно изчерпваха целия му гардероб. Бяхме го срещали на сватбено тържество долу в лагуната, по ресторанти, дори веднъж-дваж в църквата, но никога не беше с други дрехи — винаги само по дънки и тениска.

Никой не знаеше къде е живял старецът през цялото време, докато беше при нас, не знаехме и къде е спял нощем. Доколкото ни беше известно, се бе прислонявал за кратко в дъждовните вечери в дома на този или онзи, но нищо повече. Не притежаваше недвижима собственост в нашата община — имахме приятели в кадастъра и те бяха проверили надлежно.

Единодушно бяхме стигнали до извода, че надали е носел палатка в малкия кафяв куфар, с който никога не се разделяше. Що се отнася до въпросния куфар… До деня на изчезването му, никой от нас не беше виждал стареца без него. Една сутрин Тед Романо, собственикът на „Опаковай и изпрати“, беше намерил този очукан куфар да се мъдри сам-самичък насред един почти пуст паркинг.

Да, всеки от нас можеше да разкаже случай, при който е виждал как старецът се мъчи да мине с куфара през някоя тясна врата или как в закусвалнята на самообслужване носи едновременно него и таблата си, но доколкото знаехме, никой друг жив човек не беше докосвал куфара до деня, в който собственикът му изчезна.

Съществуваше и проблемът за възрастта. Направо бяхме обсебени от въпроса да познаем на колко години всъщност беше старецът. Доста преди да изчезне бяхме стигнали до извода, че е невъзможно да определим възрастта му със сигурност. Външният му вид никак не ни помагаше. От него беше ясно единствено, че е „стар“. Косата му беше дълга — не достатъчно, че да може да я връзва на опашка, но все пак въздълга — и бяла като полирана слонова кост. Обикновено я приглаждаше назад с ръка, носеше я съвсем небрежно и тя изглеждаше красива. Но косата беше само едно от нещата, които веднага правеха впечатление у него.

Очите на стареца бяха направо хипнотизиращи. Искрящи като детски смях, с цвят, който можеше да се определи като „тихо синьо“, те сякаш грееха. На фона на мургавата му кожа и обрамчени със снежнобялата коса, очите на стареца задържаха вниманието на всеки събеседник толкова, колкото беше необходимо. А, когато заговореше…

Никой от нас преди не се беше вслушвал по този начин — дълбоко и искрено — в нечии думи. Не че старецът говореше много. Нищо подобно. Просто когато все пак говореше, думите, които изричаше, бяха толкова точни и забележителни, че слушателите ги попиваха със затаен дъх.

Може би смятате, че преувеличавам, но в Ориндж Бийч не сме един и двама, които твърдим, че старецът е променил живота ни. Всъщност, аз съм само първият от дълъг списък с имена. Но това е така, защото отношенията ми с Джоунс бяха по-отдавнашни от връзката му с когото и да било друг от съседите.

Бях на двайсет и три години и преживявах много труден период, когато той ме намери за първи път. В продължение на няколко месеца беше единственият ми приятел и ми каза истината за мен в момент, когато не желаех да я чувам. А после изчезна и го нямаше повече от три десетилетия.

Следващият път, когато го видях, беше преди няколко години. Тогава той — сякаш изневиделица — отново пристигна в градчето ни. По това време научих и още един крайно любопитен факт — всъщност старецът е идвал и си е отивал от Ориндж Бийч в продължение на дълги години.

Помните ли като ви казах, че никой от нас не знаеше на каква възраст е? Е, аз говорих с няколко човека, самите те доста стари, и те ми казаха, че той се навъртал наоколо още по времето, когато те самите били деца. И се кълняха във всичко свято, че още тогава си е бил старец. Разбира се, това не ми се вижда логично. Когато го чувах — а го чувах доста често — умишлено го пропусках покрай ушите си. В същото време обаче се наложи сам да призная, че когато срещнах стареца за втори път, той не изглеждаше никак променен от дните на моята младост.

Възрастта не беше единственото чудновато нещо у него. Странен беше и цветът на кожата му. Той беше доста мургав. Или пък тъмнокафяв. Никой не можеше да определи със сигурност дали тенът му беше наследствен, или се дължеше на продължителен живот на открито. Лично на мен ми беше все едно.

Любопитно беше, че афроамериканците приемаха безусловно, че старецът е чернокож, белите пък го смятаха за бял. Виждал бях примери за това толкова често, че вече ми ставаше смешно. Веднъж дори го попитах каква е истината. Отговорът му нямаше нищо общо с въпроса и това изобщо не ме изненада.

Не бях единственият, който го обича. Вече ви казах колко важен беше той за мнозина от нас. Но за да бъдем напълно честни, трябва да ви споделя и още нещо: в нашия град имаше и хора, които смятаха стареца просто за луд.

Беше много странно… как някои му се подиграваха и го поднасяха, а той само се усмихваше и приемаше всичко. Имаше дори и такива, които го обиждаха — при това право в очите.

Аз ли? Аз го наричах просто Джоунс. Не господин Джоунс. Просто Джоунс.