Анди Андрюс
Проницателят се завръща (4)

Четвърта глава

Джоунс спря за момент, отметна косата от очите си и изтръска няколко борови иглички от дрехите си. Вече беше вървял дълго, крачейки през горите. До съмване имаше още час, но той виждаше добре в тъмното. Енотите, елените и броненосците не му обръщаха внимание, докато пристъпваше съвсем близо до тях.

Чувстваше се добре през тази част от денонощието. По принцип не спеше много и обичаше да е сам в ранните утринни часове. Често обаче се заемаше с някоя работа още по тъмно. Джоунс знаеше, че в известен смисъл всяко пътуване започва в мрак. А пътуването, разбира се, беше самата причина за съществуването му. Той хващаше хората за ръка и им показваше пътя, по който да стигнат до светлината. Наричаше я „гледна точка“.

Старецът прекоси няколко ниви, като внимаваше да не тъпче поникналите посеви. Чу шум някъде напред. Спря и се заслуша — звучеше приглушено, като пукот от статично електричество, пуснат през многобройни тонколони. Със сигурност източникът беше поне на километър и половина.

Закрачи отново. Шумът се усилваше, докато най-сетне старецът стигна края на гората: пред него се ширваше грамадно поле. Джоунс виждаше бледата ивичка светлина в небето на изток. Сам в мрака, той се усмихна на кресливия шум, който вече го заобикаляше отвсякъде, извисил се до кресчендо.

Полека-лека, като на забавен каданс, старецът стигна до средата на полето. Вече не беше тъмно. Синкавосивите сенки наоколо предсказваха настъпването на зората, а шумът все повече се усилваше. Сякаш самият въздух припукваше и скърцаше.

Нощта бавно се покори на най-ранното утринно зарево, а шумната суматоха се засилваше, децибелите се вдигаха, предвкусвайки ентусиазирано секундата, в която първият слънчев лъч ще се покаже над хоризонта. Джоунс стоеше насред откритото пространство. Навел глава, затворил очи, няколко минути той остана съвършено неподвижен, а после — очаквано, но без никакъв предварителен знак — първият лъч се плъзна над полето. Бялата коса на стареца заблещука, а светлината огря всичко наоколо. И за миг… или два… настъпи пълна тишина.

А след това шумът приветства зората по-пронизителен от всякога, последван незабавно от танцуващи образи, сливащи се в утринното небе в една неуловима симфония от движения. Джоунс вдигна очи и се усмихна.

Наоколо цареше адски хаос.

Беше съмнало преди повече от двайсет минути. Бейкър Ларсън, сам в своя форд F-150, се приведе напред и огледа небето през мръсното предно стъкло. Червеният пикап забави скорост и на няколко километра напред Бейкър забеляза онова, което търсеше. Младият фермер повече не откъсна поглед от далечната точка, изпсува, мръсната дума се изплъзна в застоялия въздух в купето на пикапа, и кракът му настъпи газта.

Между селски път 33 беше дълъг и прав. Тази сутрин и двете му ленти бяха съвършено пусти за късмет на всички, тъй като умът на шофьора беше другаде, а фордът хвърчеше напред със скорост далеч над разрешената.

Предния ден Бейкър Ларсън беше навършил трийсет и седем години. Беше понеделник — ден, който той никога нямаше да забрави. Банката му беше изпратила писмо, в което думите просрочена и възбрана се повтаряха на всеки ред. „Честит ми рожден ден“, беше си казал Бейкър, след като го прочете.

Празненство по повода, разбира се, нямаше — празничната атмосфера беше изчезнала веднага след отварянето на писмото.

Дъщерите му вече бяха гимназистки и работеха, за да помагат на семейството да свързва двата края. За първи път Сийли беше доволна, че момичетата бяха на работа вечерта — слава богу, че сервитьорки се търсеха. Поне не бяха у дома да търпят лошото настроение на баща си в ден, който предполагаше радост.

Бейкър и Сийли се бяха оженили млади и още от самото начало парите не стигаха. Нито един от двамата не наследи нищо от семейството си, а и той, и тя имаха да изплащат студентски заеми за двете години в общински колеж.

Като погледнеше назад, Бейкър се радваше, че беше решил да се запише в колежа, защото там срещна Сийли, но точно като нея, той също не знаеше с какво иска да се занимава в бъдеще. Това беше факт, който си спомняше всеки месец в деня, в който трябваше да внесе вноската по погасяването на студентския заем. Имаше диплома за двете години в колежа, но нито една от професиите, за които тази диплома го квалифицираше, не му допадаше.

Когато се разбра, че шейсет акра земя между Феърхоуп и Фоли се продават, Бейкър се възползва на секундата. През летните ваканции в гимназията беше работил по фермите в окръг Болдуин и реши, че да притежава собствена ферма е също толкова лесно, колкото и да работи в някоя чужда. Не се изненада особено, че му отпуснаха лесно кредит — в края на краищата, кандидатстваше по правителствена програма — но беше шокиран, че му дадоха много повече, отколкото му трябваха, за да купи парцела. Казаха му, че допълнителните пари са за семена, торове и каквото там още му е необходимо, за да започне.

Първото, което реши, че му е „необходимо“, беше чисто нов пикап. И още един за Сийли. Беше твърдо решен фермата му да е оборудвана с най-доброто и донякъде успя да постигне целта си, като изтегли нови кредити, когато се наложи.

Пет години след сватбата се преместиха в голяма къща с четири спални и три бани в центъра на града. Разбира се, имотът беше ипотекиран до последната керемида (както и всичко останало, което притежаваха) и през годините ставаше все по-ясно, че семейният бюджет няма да е в състояние да покрива никакви непредвидени разходи.

Бейкър успяваше да удържа положението дълго време, но вчерашното писмо от банката го убеди окончателно, че нещата вече не са под негов контрол. Изпълниха го страх, срам и гняв, обърка се, почувства се уморен и слаб. А, да, и глупав. Най-вече глупав.

И виновен. Виновен, заради вредата, която беше нанесъл на бъдещето на семейството си. Беше казал на жена си и дъщерите си, че ще бъдат богати. Тогава вярваше в това. Мислеше само за пари и арогантността, с която ги харчеше — без значение, че всичко беше на кредит — граничеше с нелепото. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той знаеше, че алчността му за още и още вещи е реакция срещу дните на детството му, от които той се срамуваше. Татко му беше починал напълно разорен след четири брака, а Бейкър знаеше още — макар че в дома му никога не се говореше за това — че дядо му беше умрял в затвора.

С по-далечните му роднини положението беше също толкова лошо. Повечето от братовчедите на младия фермер, както и децата им, все бяха затънали в някакви неприятности. Имаше леля, която вечно пребиваваше или в клиника за алкохолици, или в общинския затвор. Истинска напаст беше и чичо му Едуард, вечно безпаричен пастор, чиято ипотека беше изцяло поета от църквата. Бейкър се отвращаваше от факта, че „брат Ед“ вечно го наставляваше, говореше как Бог ще му даде всичко, но не се свенеше да моли племенника си за пари назаем, които никога не връщаше. Никога!

Да, в семейството му цареше хаос, особено що се отнася до финансите. От друга страна, когато се огледаше, фермерът непрекъснато се убеждаваше, че дълговете и финансовите проблеми са просто част от успеха. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че стъпва по ръба на остър бръснач. Дълго време разходите и приходите представляваха сходни числа и години наред Бейкър живееше в страх за едничкото нещо, което държеше банките настрана — посевите.

Богатата реколта беше единственият начин да успее да си плаща сметките и да погасява кредитите. А един фермер не може да направи нищо друго, освен да се надява, че и догодина ще извади същия късмет.

Да, мислеше си често Бейкър, фермерите изхранват света. Също така помагаме на фармацевтичните компании да си запазят бизнеса.

Проблемът беше уникален и присъщ единствено за заетите в селското стопанство. Дали през годината ще има достатъчно валежи, или не? Твърде много пестициди ли слагам? Или твърде много торове? А може би недостатъчно и от едното, и от другото? Много слънце ли грее? Дали този вятър ще изсуши листата? Сега пък е безветрие — няма да стане опрашването. Твърде рано ли засяхме? Или твърде късно?

Миналия юни за първи път пропуснаха датата на падежа. През пролетта изглеждаше, че дъждът, който отчаяно бяха чакали само няколко месеца по-рано, никога няма да спре. Свирепи гръмотевични бури наводниха нивите буквално дни след сеитбата. Оцелелите семена поникнаха на неравномерни снопчета, които нов неспирен дъжд скоро превърна в гниеща маса.

Този юни Бейкър не направи вноски по заемите и за земята и за къщата, като използва парите, за да засее отново. Цвеклото и броколите тръгнаха добре и той се обнадежди, че ще успее да спаси потъващия финансов кораб с ноемврийската реколта, но когато октомври се изтърколи, без да капне и капка дъжд, разбра, че е в беда.

За известно време имаше надежда, че нещата ще се оправят в последния момент. Говориха с кредиторите и уредиха една последна, отчаяна отсрочка, за да изчакат пшеницата. През първите месеци на новата година валя достатъчно, а когато по-късно времето осезаемо се затопли, пшеницата представляваше великолепна гледка, растейки все по-висока и силна с всеки ден. Бейкър и Сийли често караха с пикапа бавно покрай нивите и се смееха от радост при вида на вълнуващите се на вятъра зелени стръкове.

Оптимизмът се стопи няколко седмици преди планираната жътва, когато Бейкър за първи път забеляза няколко повехнали класа. Никога преди не беше сял пшеница, но беше следвал стриктно общоприетите практики, както и съветите, които беше получил от съседи фермери или прочел онлайн. Старателно беше следил влажността на почвата и никога не беше излизал от необходимите параметри за географския район, в който се намираше. Може би, мислеше си, просто този малък участък от нивите е получил по-малко вода от дъждовете. Но не беше така. Седмица по-късно петната кафяви сгърчени класове бяха плъзнали навсякъде.

Оказа се, че посевите са нападнати от хесенска муха — един от най-опасните вредители по пшеницата в световен мащаб. Местните власти оцениха, че в неговите блокове са заразени около 58 процента от растенията. С прости думи, това означаваше тотална катастрофа. Не съществуваше комбайн, който да жъне само незаразените класове.

Повече от седмица след отчайващите вести, Бейкър таеше смахнатата надежда, че той и семейството му могат да ожънат здравите класове на ръка и да успеят някак си да отбият атаките на кредиторите. Тогава, три дни преди рождения му ден, се появиха скорците. Бяха му казали, че огромните ята не са нападали окръг Болдуин отдавна. Но тази година бяха дошли!

Бейкър Ларсън щеше да изгуби всичко. Нямаше полезен ход, беше напълно неутешим и отчаян, без капка надежда и изпълнен с ярост. Освен това имаше пушка.

Пристигна в югоизточния край на нивите си, забави скоростта и огледа изпълненото с птици небе, преди да настъпи спирачката и да заоре с пикапа в близката канавка. Шейсетакровият парцел имаше четири входа, през които можеше да се влезе сред посевите, но фермерът беше твърде вбесен при вида на крилатата напаст и просто не си даде труд да мисли за входове и изходи. Подкара право през обречената пшеница, колелата буксуваха в пръстта, Бейкър ругаеше и продължаваше напред, към най-гъсто струпалите се скорци. Минутка по-късно, на около стотина метра от птиците, спря рязко колата и ги загледа. Очите му следяха ятата, които се виеха на вълни из въздуха, но после видя, че насред пшеницата, под птиците, е застанал някой. Възрастен човек, очевидно напълно смахнат. Старецът се обръщаше и навеждаше, като размахаше ръце във въздуха. Първо вдигаше едната си ръка, правеше вълнообразно движение, после го повтаряше с другата. След това — с двете ръце едновременно.

Бейкър го наблюдава около минута, после дръпна ръчната спирачка. Излезе от пикапа и помисли: „Сега ще сложа край на всичко това“. Фермерът видя, че ятото се усуква спираловидно и вълнообразно така, сякаш притежаваше едно общо съзнание. Птиците се държаха близо до странния луд старец, който сякаш се наслаждаваше на гледката и движенията на ръцете му се опитваха да следват и повтарят движенията на ятото.

Фермерът беше затръшнал вратата на пикапа, когато слезе, и сега не си направи труд да я отваря отново. Просто се пресегна през отворения прозорец и откачи пушката от скобата над задната врата. Бейкър държеше цевта празна, но пълнителят беше зареден. Пушката беше „Ремингтън 1187“, полуавтоматична. Дръпна лостчето и вкара един от четирите патрона в цевта.

Запромъква се към странния старец, като внимателно го заобиколи, за да му излезе точно в гръб. Дядката явно беше откачен. Вече бе на по-малко от осемдесет метра от непознатия и чуваше как той говори и вика на птичките, които продължаваха да летят на странни, гъсти ята около него.

Бейкър Ларсън не беше наясно с този факт, но всъщност в момента ставаше свидетел на птичи налет. Никой не знаеше защо птичките се държат така, защо стотици хиляди — понякога и милиони — скорци се събират на гигантски, менящи непрекъснато формата си летящи ята, наречени налети.

След десетилетия наблюдение експертите все още не са сигурни как точно птиците правят това. Измерено е обаче с голяма точност времето за реакция на отделната птичка в рамките на ятото. Налетът се движи сякаш управляван от общ, колективен мозък и на всеки скорец му е нужна по-малко от една десета от секундата, за да промени посоката, да продължи да лети с групата и да избегне сблъсък с други птици във въздуха.

Бейкър вече беше на десет метра от стареца. Лудият очевидно не забелязваше присъствието му, а скорците летяха толкова наблизо, че фермерът се бореше с желанието да се приведе надолу, за да се предпази. Вместо това вдигна пушката на рамото си, освободи предпазителя с десния си показалец и насочи дулото право в сърцето на рояка. После дръпна спусъка три пъти в бърза последователност и ударените птички заваляха мъртви на земята около двамата мъже, докато ятото панически отлетя нанякъде.

Дори докато стреляше, Бейкър не свали очи от стареца, който вдигна и двете си ръце, когато изстрелите изтрещяха в ятото. Странното беше, че не реагира веднага. Вместо това остана на място почти неподвижен, с ръце във въздуха, и изчака няколко секунди, докато скорците отлетят, а гърмежите заглъхнат. Едва тогава отпусна ръце и много бавно се обърна към насочената срещу него пушка.

— Не мърдай, старче — заплашително рече фермерът. — Че ще те гръмна.