Михаил Булгаков
Театрален роман (9)

Глава 8
Златният кон

— Да — присвил хитро и тайнствено очи, повтори Илчин, — прочетох вашия роман.

Гледах с широко отворени очи събеседника си, ту озарен от треперлива светлина, ту гаснещ. Навън плющеше вода. За първи път в живота си виждах пред себе си читател.

— Но къде го намерихте? Защото… Книжката… — Намеквах за романа.

— Познавате ли Гриша Айвазовски?

— Не.

Илчин вдигна вежди, той се изуми.

— Гриша е драматург на Кохортата на задружните.

— Каква е тази Кохорта?

Илчин така се изуми, че дочака мълния, за да ме разгледа.

Светна ярко и угасна и Илчин продължи:

— Кохортата е театър. Никога ли не сте ходили?

— В никакви театри не съм ходил. Аз, да ви обясня, отскоро съм в Москва.

Силата на бурята намаля, денят се завръщаше. Виждах, че будя у Илчин весело изумление.

— Гриша беше във възторг — кой знае защо, още по-тайнствено продължаваше Илчин — и ми даде книжката. Прекрасен роман.

Не знаех как се постъпва в такива случаи и се поклоних дълбоко на Илчин.

— И знаете ли каква мисъл ми мина през ума — зашепна Илчин, присвивайки от тайнственост лявото си око, — от този роман трябва да направите пиеса!

„Пръстът на съдбата!“ — помислих си и казах:

— Знаете ли, аз вече почнах да я пиша.

Илчин така се изуми, че зачеса с дясната ръка лявото си ухо и присви още по-силно очи. Стори ми се, че отначало дори не повярва на такова съвпадение, но се овладя.

— Чудесно, чудесно! Непременно продължавайте, не спирайте нито за секунда. Познавате ли Миша Панин?

— Не.

— Нашият драматург.

— Аха.

След това Илчин каза, че тъй като в списанието е поместена само една трета от романа, а искат на всяка цена да чуят продължението, ще трябва да прочета ръкописа на него и на Миша, а също и на Евлампия Петровна, и научен от опита си, вече не попита дали я познавам, а сам обясни, че тя е режисьорка.

Огромно вълнение събуждаха в мен всички проекти на Илчин.

А той шепнеше:

— Ще напишете пиесата, а ние ще я поставим. Чудесно ще бъде! Нали?

Гърдите ми се повдигаха, бях опиянен от дневната буря, от някакви предчувствия. А Илчин продължаваше:

— И знаете ли, дяволът с какво ли не си прави шеги, току-виж, сме успели да склоним стареца… А?

Като разбра, че не зная кой е старецът, той чак поклати глава и в очите му се изписа: „Какво дете на природата!“

— Иван Василиевич! — прошепна той. — Иван Василиевич! Как? Не знаете кой е? Не сте чували, че той стои начело на Независимия? — И добави: — Я виж ти!…

Всичко се въртеше в главата ми и най-вече защото заобикалящият ме свят ме вълнуваше с нещо. Сякаш в отколешни сънища вече бях го виждал и ето че се озовах в него.

Излязохме с Илчин от стаята, минахме през зала с камина и тази зала ми хареса до опияняваща радост. Небето се изясни и изведнъж един лъч легна върху паркета. После минахме край странна врата и като забеляза любопитството ми, Илчин съблазнително ме помами с пръст да вляза. Стъпките се стопиха, възцариха се беззвучие и пълен подземен мрак. Спасителната ръка на моя спътник ме измъкна, през продълговат процеп проникна изкуствена светлина — спътникът ми беше отметнал втора завеса, и се озовахме в малка зрителна зала с около триста места. В полилея светеха слабо две лампи, завесата беше вдигната и сцената зееше. Тя беше тържествена, загадъчна и пуста. Ъглите й тънеха в мрак, а в средата се извисяваше златен, изправен на задните си крака кон и слабо блестеше.

— Днес няма представление — шепнеше тържествено, като в храм, Илчин, после се оказа до другото ми ухо и продължи: — Младежта ще посрещне пиесата с възторг. Салонът само ви изглежда малък, той всъщност е голям и, трябва да ви кажа, винаги е пълен. Пък ако успеем да надвием на ината на стареца, де да знаем, току-виж, сме я поставили и на голямата сцена! А?

„Той ме изкушава — мислех си и сърцето ми замираше и тръпнеше от предчувствия, — но защо говори излишни неща? Наистина, какво ме интересува дали салонът е претъпкан, когато има значение само този златен кон и крайно интересен е загадъчният старец, когото трябва да увещават и придумват, за да бъде поставена пиесата…“

— Този свят е мой… — прошепнах аз, без да забележа, че почвам да говоря на глас.

— А?

— Не, нищо.

Разделихме се с Илчин и той ми написа бележчица:

Уважаеми Пьотър Петрович!

Бъдете така добър, намерете непременно за автора на „Черен сняг“ място за „Фаворит“.

Искрено Ваш Илчин

— Това се нарича гратис — обясни ми Илчин и аз напуснах с вълнение сградата, отнасяйки първия в живота си гратис.

От този ден животът ми рязко се промени. През деня работех трескаво върху пиесата, но на дневна светлина картинките вече не излизаха от страниците, а кутийката стана широка колкото учебна сцена.

Вечер с нетърпение очаквах срещата със златния кон.

Не мога да кажа хубава пиеса ли беше „Фаворит“, или лоша. Това и не ме интересуваше. Но в представлението имаше някаква необяснима прелест. Щом в малкия салон угаснеше светлината, някъде зад сцената зазвучаваше музика, в кутията се появяваха хора, облечени с костюми от XVIII век. Златният кон стоеше отстрани на сцената, действащите лица понякога излизаха и седяха до копитата на коня или водеха разпалени разговори до муцуната му, а аз се наслаждавах.

Горчиви чувства ме обземаха, когато представлението свършваше и трябваше да изляза навън. Много ми се искаше да облека и аз такъв кафтан, какъвто носеха актьорите, и да взема участие в действието. Струваше ми се, например че ще е много хубаво да изляза изведнъж отстрани, със залепен огромен чип пиянски нос, с тютюнев кафтан, с бастун и табакера в ръка, и да кажа нещо много смешно и това смешно го измислях, седнал в гъстата редица зрители. Но други произнасяха смешни неща, съчинени от друг, и залата от време на време се смееше. Никога в живота ми, нито преди, нито след това, нищо друго не ми е доставяло по-голяма наслада.

На „Фаворит“ ходих три пъти, предизвиквайки учудването на мрачния и затворен Пьотър Петрович, който седеше зад прозорче с надпис „Администратор на Учебната сцена“; първия път бях на 2-и ред, втория — на 6-и, а третия — на 11-и. Илчин продължаваше редовно да ме снабдява с бележчици и гледах още една пиеса, където излизаха облечени в испански костюми и един актьор играеше слугата така смешно и великолепно, че от наслада по челото ми избиваше ситна пот.

После дойде май и една вечер се събрахме най-сетне и Евлампия Петровна, и Миша, и Илчин, и аз. Озовахме се в тесничка стая в същата сграда на Учебната сцена. Прозорецът вече стоеше отворен и градът се обаждаше с клаксоните си.

Оказа се, че Евлампия Петровна е царствена дама с царствено лице и брилянтни обеци на ушите, а Миша ме порази със смеха си. Почваше да се смее внезапно — „ах, ах, ах“ — и тогава всички прекъсваха разговора и чакаха. Като се насмееше, изведнъж остаряваше, притихваше.

„Какви траурни очи има — почвах аз с болезнения си навик да фантазирам. — Убил е някога приятеля си на дуел в Пятигорск — мислех си — и сега този приятел го спохожда нощем, когато има луна, кима му през прозореца.“ Миша много ми хареса.

И Миша, и Илчин, и Евлампия Петровна проявиха необичайно търпение и аз им прочетох неведнъж онази трета от романа, която следваше отпечатаната. Изведнъж, усетил угризения на съвестта, спрях и казах, че по-нататък и без туй всичко е ясно. Беше късно.

Между слушателите се поведе разговор и макар че говореха на руски, нищо не разбрах, толкова загадъчен беше.

Миша имаше навик, обсъждайки нещо, да тича по стаята и от време на време внезапно да спира.

— Осип Иванич? — тихо попита Илчин, присвивайки очи.

— Не, не, не — отвърна Миша и изведнъж се затресе от смях. Като се насмя, пак си спомни за убития и остаря.

— Изобщо старейшините… — почна Илчин.

— Не мисля — измърмори Миша.

След това чух:

— Само с такива като Галин и с дубльорите много-много няма да… (Евлампия Петровна)

— Извинете — подхвана рязко Миша и почна да сече въздуха с ръка, — аз отдавна твърдя, че е време да поставим този въпрос пред целия театър!

— Ами Сивцев Вражек? (Евлампия Петровна.)

— И за Индия не се знае как ще се отнесе към подобно начинание — добави Илчин.

— Да можеше направо да почнем репетиции — шепнеше Илчин, — няма и да усетят как ще се навият.

— Сивцев! — многозначително каза Евлампия Петровна.

В този миг на лицето ми трябва да се е изписало пълно отчаяние, защото слушателите прекъснаха своя неразбираем разговор и се обърнаха към мен.

— Ние всички настойчиво ви молим, Сергей Леонтиевич — каза Миша, — пиесата да бъде готова не по-късно от август… Крайно, крайно необходимо ни е в началото на сезона да можем вече да я прочетем.

Не помня как свърши май. Изтри се от паметта ми и юни, но помня юли. Настъпи страшна горещина. Седях гол, увит в чаршаф, и съчинявах пиесата. Тя ставаше все по-трудна. Кутийката ми отдавна не звучеше, романът помръкна и лежеше мъртъв, а сякаш и нелюбим. Пъстрите фигурки не се движеха по масата, никой не идваше на помощ. Сега пред очите ми се изправяше кутията на Учебната сцена. Героите пораснаха и се вместиха в нея лесно и много чевръсто, но, изглежда, толкова им хареса там, до златния кон, че нямаха намерение да си вървят, а събитията си се развиваха и краят им не се виждаше. После жегата намаля, стъклената кана, от която пиех преварена вода, се изпразни, на дъното плуваше муха. Заваля дъжд, дойде август. Тогава получих писмо от Миша Панин. Той питаше за пиесата.

Събрах смелост и през нощта спрях развитието на събитията. В пиесата имаше тринадесет картини.