Михаил Булгаков
Театрален роман (14)

Глава 13
Аз опознавам истината

Няма нищо по-лошо, другари, от малодушието и неувереността в себе си. Те именно ме докараха дотам, че почнах да се замислям — дали не трябва наистина да превърна сестрата годеница в майка?

„Невъзможно е наистина — разсъждавах аз — да е казал всичко това ей тъй на. Та той ги разбира тия работи!“

И като хванах писалката, почнах да пиша нещо на листа. Признавам откровено: излезе някаква щуротия. Най-важното беше, че толкова намразих неканената майка Антонина, че щом се появеше на хартията, стисках зъби. Разбира се, че нищо не можеше да излезе. Трябва да обичате героите си; в противен случай не съветвам никого да се хваща за перото — ще си имате големи неприятности, да си го знаете.

„Да си го знаете!“ — изхриптях аз, накъсах листа на парченца и се зарекох да не стъпвам в театъра. Мъчително трудно ми беше да си удържа на думата. Все пак искаше ми се да зная как ще свърши всичко това. „Не, нека те ме повикат“ — мислех си аз.

Но мина ден, мина втори, три дена, седмица — не ме викат. „Изглежда, прав беше тоя негодник Ликоспастов — мислех си, — няма да поставят пиесата. На ти сега афиш и «Примамките на Фениса»! Ах, как не ми върви!“

Но има и добри хора на тоя свят, ще кажа, подражавайки на Ликоспастов. Един ден на вратата ми се почука и в стаята влезе Бомбардов. Така му се зарадвах, че чак ме засърбяха очите.

— Всичко това трябваше да се очаква — каза Бомбардов, седнал на перваза и почуквайки с крак парното, — така и стана. Нали ви предупредих!

— Но помислете, помислете само, Пьотър Петрович! — възклицавах аз. — Как да не прочета изстрела? Как да не го прочета?!

— Е хубаво, прочетохте го! Браво! — сурово каза Бомбардов.

— Аз няма да се отрека от героя си — казах злобно.

— Не беше нужно да се отричате…

— Но моля ви!

Задъхан, разказах на Бомбардов всичко: и за майката, и за Петя, който трябваше да обсеби любимите монолози на героя, и за кинжала, който особено ме изкарваше от кожата.

— Как ви харесват такива идеи — разпалено попитах аз.

— Безсмислица — отвърна Бомбардов и, кой знае защо, се озърна.

— Ами тогава!…

— Точно затова не е трябвало да спорите — тихо каза Бомбардов, — а да отговорите така: много съм ви благодарен, Иван Василиевич, за вашите напътствия, непременно ще се постарая да ги изпълня. Не бива да се възразява, разбирате ли, или не? На Сивцев Вражек не се възразява.

— Тоест как така? Никой и никога не възразява?

— Никой и никога — натъртвайки всяка дума, отговори Бомбардов — не е възразявал, не възразява и няма да възразява.

— Каквото и да каже той?

— Каквото и да каже.

— Ами ако каже, че моят герой трябва да замине за Пенза? Или че тази майка Антонина трябва да се обеси? Или че тя пее с контраалтов глас? Или че тази печка е черна? Какво трябва да отговоря тогава?

— Че тази печка е черна.

— Ами каква ще бъде тя на сцената?

— Бяла с черно петно.

— Чудовищно, нечувано!…

— Не е чак толкова страшно, живеем някак — отвърна Бомбардов.

— Но моля ви! Нима Аристарх Платонович не може нищо да му каже?

— Аристарх Платонович не може нищо да му каже, защото Аристарх Платонович не говори с Иван Василиевич от хиляда осемстотин осемдесет и пета година.

— Как е възможно?

— Скарали са се през хиляда осемстотин осемдесет и пета година и оттогава не се срещат и не разговарят дори по телефона.

— Свят ми се вие! Но как съществува тогава театърът?

— Съществува, както виждате, и прекрасно си съществува. Те са си разделили сферите. Ако, да речем, Иван Василиевич е проявил интерес към вашата пиеса, Аристарх Платонович няма и да я погледне, и обратното. Следователно не съществува почва, върху която биха могли да се сблъскат. Много мъдра система.

— Господи! И за проклетия Аристарх Платонович е в Индия. Ако беше тук, щях да се обърна към него…

— Хм — каза Бомбардов и погледна през прозореца.

— Но невъзможно е да се работи с човек, който никого не слуша!

— Не, той слуша. Слуша трима души: Гавриил Степанович, леля си Настася Ивановна и Августа Авдеевна. Това са трите лица на земното кълбо, които могат да повлияят на Иван Василиевич. Но ако който и да било друг освен посочените лица се опита да повлияе на Иван Василиевич, ще постигне само това, че Иван Василиевич ще направи обратното.

— Но защо?!

— Той не вярва никому.

— Но това е страшно!

— Всеки велик човек си има приумици — примирително каза Бомбардов.

— Добре. Разбрах и смятам положението за безнадеждно. Ако в името на това пиесата ми да бъде поставена трябва да я обезобразя така, че да я лиша от смисъл, по-добре да не се играе! Не искам публиката да ме сочи с пръст, като види как човек от двадесетия век, който има в ръцете си пистолет, се пробожда с кинжал!

— Нямаше да ви сочи, защото нямаше да има никакъв кинжал. Вашият герой щеше да се застреля като всеки нормален човек.

Аз притихнах.

— Ако се бяхте държали кротко — продължи Бомбардов, — ако се вслушвахте в съветите, ако се бяхте съгласили и с кинжала, и с Антонина, нямаше да има нито едното, нито другото. За всичко си има пътища и начини.

— Но какви са тези начини?

— Тях ги знае Миша Панин — със задгробен глас отвърна Бомбардов.

— А сега, значи, всичко е загубено? — попитах аз, изтерзан.

— Трудничко, трудничко ще бъде — печално отговори Бомбардов.

Мина още седмица, но от театъра нямаше никакви новини. Раната ми почна постепенно да заздравява и единствено непоносимо ми беше ходенето в „Корабоплаването“ и необходимостта да пиша очерци.

Но изведнъж… О, тази проклета дума! Потъвайки в небитието, отнасям със себе си непреодолимия, малодушен страх пред тази дума. Боя се от нея, както и от думата „изненада“, както от думите „Търсят ви по телефона“, „Телеграма за вас“ или „Ако обичате, да отидете в кабинета“. Твърде добре ми е известно какво идва след тези думи.

И тъй изведнъж и съвсем внезапно на вратата ми застана Демян Кузмич, удари токове и ми връчи покана да благоволя да се явя утре в четири часа в театъра.

Утре не валеше. Утре беше ден със силен есенен студ. Потропвайки с токове по асфалта, развълнуван отивах в театъра.

Първото, което ми се хвърли в очи, беше файтонджийски кон, охранен като носорог, и спаружено старче на капрата. И без да зная защо, разбрах тутакси, че това е Дрикин. Това ме развълнува още повече. В театъра ме порази някаква възбуда, която личеше във всичко. В канцеларията на Филя нямаше никого, а всичките му посетители, тоест по-точно най-упоритите от тях, киснеха на двора, трепереха от студ и надничаха от време на време през прозореца. Някои дори почукваха по стъклото, но безрезултатно. Потропах на вратата, тя се открехна, през пролуката се мярна окото на Баквалин, чух гласа на Филя:

— Веднага го пусни!

И ме пуснаха. Чакащите на двора направиха опит да се вмъкнат след мен, но вратата се затвори. Аз се строполих на стълбичката, бях вдигнат от Баквалин и се озовах в канцеларията. Филя не седеше на своето място, а беше в предната стая. Филя беше с нова връзка, като сега си спомням — на капки; Филя беше избръснат някак необикновено гладко.

Той ме поздрави някак особено тържествено, но с оттенък на известна печал. Нещо ставаше в театъра, и то нещо важно, усещах го, както навярно бикът усеща, когато го карат на заколение, нещо важно, в което аз, представете си, играя главната роля.

Това пролича дори от кратките думи на Филя, отправени тихо, но заповеднически към Баквалин:

— Поемете палтото!

Поразиха ме куриерите и разпоредителите. Нито един от тях не седеше на едно място, всички бяха в състояние на тревожно движение, съвсем непонятно за непосветен човек. Демян Кузмич например притича в тръс край мен, задмина ме и се качи безшумно на балкона. Едва се скри от погледа ми, и откъм балкона изтича надолу Кусков, също в тръс, и също изчезна. През сумрачното долно фоайе претича Клюквин и кой знае защо, дръпна завесата на един от прозорците, а другите остави открити и безшумно изчезна.

Баквалин профуча край мен към бюфета по безшумното войнишко сукно, а от бюфета изтича Пакин и изчезна в залата.

— Горе, ако обичате, с мен — ми каза Филя, като ме съпровождаше учтиво.

Отивахме горе. Още някой прелетя безшумно край нас и се качи в галерията. Почна да ми се струва, че край мен сноват сенките на мъртъвци.

Когато вече се приближавахме безмълвно към вратата на потилнята, видях Демян Кузмич, застанал пред нея. Някаква фигурка в сако понечи да се устреми към вратата, но Демян Кузмич тихичко изскимтя и се разпъна на кръст пред вратата, фигурката отскочи и се стопи някъде в полумрака на стълбата.

— Пуснете го! — прошепна Филя и изчезна.

Демян Кузмич се облегна с цялата си тежест на вратата, тя ме пусна да мина и… още една врата — и се озовах в потилнята, където нямаше полумрак. На бюрото на Торопецка гореше лампа. Торопецка не пишеше, а седеше и гледаше един вестник. Тя ми кимна.

А пред вратата на директорския кабинет седеше Менажраки със зелен джемпър, с брилянтено кръстче на шията и с голяма връзка блестящи ключове на кожения лачен колан.

Тя каза „насам“ и аз се озовах в ярко осветена стая.

Първото, което забелязах, беше скъпата мебел от карелска бреза със златни инкрустации, гигантското писалище от същото дърво и черния Островски в ъгъла. На тавана пламтеше полилей, по стените пламтяха старинни лампи. Изведнъж ми се стори, че от рамките на портретната галерия са излезли портретите и напират срещу мен. Познах Иван Василиевич, седнал на канапето пред кръгла масичка, на която имаше сладко в купичка. Познах Княжевич, познах по портретите още няколко души, между тях и подчертано представителна дама с алена блузка и кафяв, обсипан с копчета като със звезди жакет, върху който беше наметната самурена кожа. Малката шапчица беше сложена предизвикателно върху прошарената коса на дамата, очите й блестяха под черните вежди, блестяха и пръстите, отрупани с тежки брилянтени пръстени.

Впрочем в стаята имаше и лица, невлезли в галерията. До облегалката на канапето стоеше същият лекар, който бе спасявал по време на припадъка Милочка Пряхина, сега той държеше чашка, а до вратата стоеше със същия страдалчески израз на лицето бюфетчията.

Голямата кръгла маса встрани беше застлана с покривка с невиждана белота. Светлините трептяха върху кристала и порцелана, светлини се отразяваха мрачно в бутилките нарзан, мярна ми се нещо червено, навярно хайвер. Многобройното общество, разположено в креслата, се раздвижи при влизането ми и в отговор на моя поклон те също ми се поклониха.

— А, Лео!… — понечи да каже Иван Василиевич.

— Сергей Леонтиевич — бързо вметна Княжевич.

— Да… Сергей Леонтиевич, заповядайте! Седнете, моля! — Иван Василиевич ми стисна здраво ръката. — Не бихте ли хапнали нещо? Или бихте желали да обядвате, да закусите? Моля, без церемонии! Ние ще почакаме. Нашият Ермолай Иванович е магьосник, само да му се каже и… Ермолай Иванович, ще се намери ли нещичко за обед?

В отговор на това магьосникът Ермолай Иванович постъпи така: изви нагоре очи, та остана само бялото, после ги върна на мястото им и ми отправи молещ взор.

— Или може би нещо за пиене? — продължи да ме гощава Иван Василиевич. — Нарзан? Лимонада? Клюквен сок? Ермолай Иванович! — сурово каза Иван Василиевич. — Имаме ли достатъчни запаси клюква? Моля ви да проверите най-точно.

В отговор Ермолай Иванович се усмихна срамежливо и сведе глава.

— Ермолай Иванович, впрочем… хм… хм… е вълшебник. В най-тежките времена той спаси с есетра от глад целия театър! Иначе всички до един щяха да загинат. Актьорите го обожават!

Ермолай Иванович не се възгордя от описания подвиг, напротив, някаква мрачна сянка легна върху лицето му.

С ясен, твърд, звучен глас заявих, че съм закусил и обядвал, и се отказах в категорична форма и от нарзана, и от клюквата.

— Тогава може би паста? Пастите на Ермолай Иванович са прочути в целия свят!…

Но аз с още по-звучен и по-силен глас (след това Бомбардов, на когото някои от присъстващите разказали всичко, ме имитираше и казваше: „Ами гласът ви бил един!“ — „Де какъв?“ — „Дрезгав, злобен, тънък…“) се отказах и от пастите.

— Като казахте пасти — обади се изведнъж с кадифен бас един извънредно изящно облечен и вчесан блондин, седнал до Иван Василиевич, — та си спомних как се бяхме събрали у Пручевин. И най-неочаквано пристига великият княз Максимилиан Петрович… Умряхме си от смях… Иван Василиевич, вие нали познавате Пручевин? Аз после ще ви разкажа този комичен случай.

— Познавам Пручевин — отвърна Иван Василиевич, — страшен мошеник. Родната си сестра докара до просяшка тояга… И така…

В този момент вратата пусна още един човек, когото го нямаше в галерията — а именно Миша Панин. „Да, той е убиец…“ — помислих си, гледайки лицето на Миша.

— А, уважаеми Михаил Алексеевич! — възкликна Иван Василиевич и протегна ръка на влезлия. — Заповядайте! Настанете се в креслото. Позволете да ви запозная — обърна се Иван Василиевич към мен, — това е нашият скъп Михаил Алексеевич, изпълняващ у нас извънредно важни функции. А това е…

— Сергей Леонтиевич! — весело се намеси Княжевич.

— Именно той!

Без да издаваме, че вече се познаваме, и без да се отказваме от това запознанство, ние с Миша просто си стиснахме ръцете.

— И тъй, да почваме! — обяви Иван Василиевич и всички погледи се впериха в мен, та чак изтръпнах. — Кой иска да се изкаже? Иполит Павлович!

Изключително представителен човек, облечен с много вкус, с къдрици като гарваново крило, намести на окото си монокъл и насочи погледа си към мен. После си наля нарзан, изпи чашата, избърса уетата си с копринена кърпа, поколеба се дали да пие още, изпи втора чаша и тогава заговори.

Той имаше чудесен, мек, школуван глас, убедителен и стигащ право до сърцето.

— Вашият роман, Ле… Сергей Леонтиевич, нали така? Вашият роман е много, много хубав… В него… да… как да се изразя — ораторът хвърли кос поглед към голямата маса, на която стояха бутилките с нарзан, а Ермолай Иванович веднага заситни към него и му подаде нова бутилка, — има психологическа дълбочина, изключително вярно са обрисувани героите… Да. Що се отнася до описанията на природата, в тях сте постигнали, бих казал, почти тургеневски върхове! — На това място нарзанът зашумя в чашата, ораторът изпи трета чаша и с едно движение на веждите изхвърли монокъла от окото си.

— Тези — продължи той — описания на южната природа… да… звездните нощи, украинските… после шумящият Днепър… да… както се е изразил Гогол… да… Чуден е Днепър, както помните… ами мирисът на акациите… Всичко това сте го изпипали майсторски.

Погледнах към Миша Панин — той се беше свил в креслото като пребит и очите му бяха страшни.

— Особено… да… впечатление прави това описание на горичката… и на тополите сребристите листа… нали помните?

— До ден-днешен са ми пред очите тези картини от нощта на Днепър, когато бяхме на турне — каза контраалтово дамата със самурената кожа.

— Ах, да, това пътуване — обади се басът до Иван Василиевич и се засмя, — каква пикантна история се случи тогава с генерал-губернатора Дукасов. Помните ли го, Иван Василиевич?

— Помня го. Ужасен чревоугодник! — отговори Иван Василиевич. — Но продължавайте.

— Нищо друго не може да се каже за вашия роман… да… да… освен комплименти… но… извинете ме… сцената си има свои закони!

Иван Василиевич ядеше сладко и слушаше с удоволствие речта на Иполит Павлович.

— В пиесата си не сте успели да предадете целия аромат на вашия Юг, на тези знойни нощи. Ролите са останали психологически незавършени, което се е отразило особено върху ролята на Бахтин… — Тук ораторът, кой знае защо, много се обиди, дори изпръхтя: — П… п… и аз… да… какво да ви кажа — ораторът почука с монокъла по една папка и аз познах в нея своята пиеса, — тя просто не може да се играе… извинете… — вече съвсем обидено завърши той — извинете!

Погледите ни се срещнаха. И в моя говорещият прочете, предполагам, изумление и злоба.

Работата е там, че в романа ми нямаше нито акации, нито сребристи тополи, нито шумящ Днепър, нито… с една дума, нямаше нищо подобно.

„Той не го е чел! Той не е чел моя роман — бучеше в главата ми, — а си позволява да говори за него! Той дрънка нещо за украински нощи… Защо са ме извикали тук?!“

— Кой още желае да се изкаже? — бодро попита Иван Василиевич, обхващайки с поглед присъстващите.

Настъпи неловко мълчание. Никой не пожела да се изкаже. Само откъм ъгъла се чу глас:

— Ехо-хо…

Обърнах глава и видях в ъгъла пълен възрастен човек с тъмна риза. Смътно си спомних лицето му по портрета… Очите му гледаха меко, изобщо лицето му изразяваше скука, отдавнашна скука. Когато го погледнах, той отмести очи.

— Искате да кажете нещо, Фьодор Владимирович? — обърна се Иван Василиевич към него.

— Не — отвърна оня.

Мълчанието придоби странен характер.

— Може би вие бихте желали?… — обърна се Иван Василиевич към мен.

С далеч не звучен, далеч не бодър, далеч не ясен глас — аз самият разбирам това — казах така:

— Доколкото разбрах, пиесата ми се е оказала неподходяща и моля да ми бъде върната.

Тези думи предизвикаха, кой знае защо, вълнение. Креслата се раздвижиха, някой се наведе към мен иззад гърба ми и каза:

— Но защо говорите така! Извинете!

Иван Василиевич погледна сладкото, а после, с изумление, околните.

— Хм… хм… — и той забарабани с пръсти — ние приятелски ви казваме, че да играем вашата пиеса — значи да ви направим страшна пакост! Ужасна пакост! Особено ако с нея се заеме Фома Стриж. Вие самият ще си проклинате живота и нас ще прокълнете…

След пауза казах:

— В такъв случай моля да ми я върнете.

И в този миг съвсем ясно прочетох в очите на Иван Василиевич злоба.

— Ние имаме договор — чу се изведнъж глас отнякъде и иззад гърба на доктора се показа лицето на Гавриил Степанович.

— Но нали вашият театър не иска да я постави, тогава защо ви е?

Към мен се приближи лице с много живи очи зад пенснето и висок тенор каза:

— Нима ще я занесете в театъра на Шлипе? И какво ще изиграят те там? Е, хубаво, по сцената ще се разхождат наперени офицерчета. Кому е нужно това?

— Въз основа на съществуващите законоположения и тълкувания тя не може да отиде в театъра на Шлипе, имаме договор — каза Гавриил Степанович и излезе иззад гърба на доктора.

„Какво става тук? Какво искат те?“ — помислих си и усетих за първи път в живота си как нещо страшно ме души.

— Извинете — казах глухо, — но не разбирам. Вие не искате да я поставите, а казвате, че да я дам на друг театър, не мога. Тогава?

Тези думи оказаха странно въздействие. Дамата със самура размени оскърбен поглед с баса на канапето. Но най-страшно беше лицето на Иван Василиевич. Усмивката изчезна от него, гледаха ме в упор зли огнени очи.

— Ние искаме да ви спасим от страшна опасност! — каза Иван Василиевич. — От една сигурна опасност, която ви дебне.

Пак настъпи мълчание и стана толкова тягостно, че не можеше повече да се понася.

Аз почовърках малко с пръст тапицерията на канапето, станах и се поклоних. Отвърнаха ми всички с изключение на Иван Василиевич, който ме гледаше изумен. Добрах се странишком до вратата, спънах се, излязох, поклоних се на Торопецка, която гледаше с едното око в „Известия“, с другото мен, на Августа Менажраки, която прие поклона ми сухо, и излязох.

Театърът тънеше в полумрак. В бюфета се бяха появили бели петна — подреждаха масите за представлението.

Вратата на зрителната зала беше отворена, спрях за малко и надникнах. Сцената зееше пуста чак до тухлената стена в дъното. Отгоре се спускаше зелена беседка, обвита в бръшлян, отстрани през отворената огромна порта работниците, като мравки, внасяха на сцената широки бели колони.

След минута вече ме нямаше в театъра.

Тъй като Бомбардов нямаше телефон, пратих му същата вечер телеграма със следното съдържание:

„Елате помен. Без вас ще полудея, не разбирам.“

Не искаха да приемат такава телеграма и я приеха едва след като заплаших, че ще се оплача в „Корабоплаване“.

На другата вечер седяхме с Бомбардов пред наредената маса. Жената на майстора, за която вече споменавах, донесе блини.

На Бомбардов му хареса моята идея да направя помен, хареса му и стаята, приведена в пълен ред.

— Вече се успокоих — казах аз, след като гостът ми поутоли малко глада си — и искам само едно — да разбера какво беше това. Просто ме мъчи любопитство. Такива странни неща не бях виждал.

В отговор Бомбардов похвали блините, огледа стаята и каза:

— Вие трябва да се ожените, Сергей Леонтиевич. Да се ожените за някоя симпатична, нежна жена или девойка.

— Този разговор вече е описан от Гогол — отвърнах, — тъй че да не го повтаряме. Кажете ми какво беше това?

Бомбардов сви рамене:

— Нищо особено, просто съвещание на Иван Василиевич със старейшините на театъра.

— Тъй. Коя е дамата със самура?

— Маргарита Петровна Таврическа, артистка от нашия театър, от групата на най-старите или основоположниците. Известна е с това, че покойният Островски през хиляда осемстотин и осемдесета година видял как играе Маргарита Петровна — тя дебютирала — и казал: „Много добре.“

По-нататък научих от събеседника си, че всички в кабинета били от основоположниците, свикани спешно на заседание по повод моята пиеса, и че Дрикин бил предупреден предишния ден и дълго чистил коня и мил файтона с карбол.

После попитах кой беше тоя, дето разказа за великия княз Максимилиан Петрович и за чревоугодника генерал-губернатор, и научих, че е най-младият от основоположниците.

Трябва да кажа, че отговорите на Бомбардов се отличаваха с явна сдържаност и предпазливост. Като забелязах това, помъчих се да го притисна с въпросите си така, че да изтръгна от госта си не само формални и сухи отговори като „роден еди-кога си, име и презиме еди-какво си“, но все пак някакви характеристики. Умирах от любопитство да науча нещо за хората, които се бяха събрали тогава в дирекцията. От техните характеристики трябваше да се роди, както смятах, обяснението защо се държаха така на това загадъчно заседание.

— Та тоя Горностаев (който разказа за генерал-губернатора) добър актьор ли е? — попитах аз, наливайки вино на Бомбардов.

— Ами… — отговори Бомбардов.

— Не, „ами“ не е достатъчно. Ето например за Маргарита Петровна се знае, че Островски е казал „много добре“. Все пак има на какво да се опре човек! А какво значи това „ами“. Може би Горностаев се е прославил с нещо?

Бомбардов ми хвърли крадешком изпитателен поглед, бавеше някак отговора…

— Какво да ви кажа? Хм, хм… — И като пресуши чашата си, каза: — Ето съвсем наскоро Горностаев ни порази с едно чудо… — И почна да полива блина с масло и толкова дълго го полива, че аз възкликнах:

— За бога, не ме мъчете!

— Прекрасно вино е напареули — добави все пак Бомбардов, изпитвайки търпението ми, и продължи така: — Тя тая работа стана преди четири години. Беше ранна пролет и като днес си спомням, Герасим Николаевич беше тогава някак особено весел и възбуден. Но това явно не е било на добро! Някакви планове кроеше, теглеше го нанякъде, дори се подмлади. А той, трябва да ви кажа, страстно обича театъра. Спомням си, тогава все казваше: „Ех, поизостанах аз, преди следях театралния живот на Запада, всяка година ходех в чужбина и то се знае, бях в течение на всичко, което ставаше в театрите в Германия, във Франция! Какво Франция, представяте ли си, чак в Америка съм прескачал с цел да проуча постиженията им в театъра.“ — „Ами вие — казват му — подайте заявление и заминете.“ Усмихна се с такава една мека усмивка. „В никакъв случай — отговаря, — не са сега такива времената да подава човек заявление! Нима ще допусна заради мен държавата да харчи ценна валута? По-добре някой инженер да замине или стопански деец!“

Здрав, истински човек! Та така значи (Бомбардов вдигна чашата си към лампата, още веднъж похвали виното)… Та мина месец, настъпи вече истинска пролет. И тогава връхлетя бедата. Отишъл един ден Герасим Николаевич в кабинета на Августа Авдеевна. Мълчи. Тя го погледнала, видяла, че е разстроен, лицето му бледо като салфетка, в очите траур. „Какво ви е, Герасим Николаевич?“ — „Нищо — отговаря, — не ми обръщайте внимание.“ Приближил се към прозореца, побарабанил с пръсти по стъклото, почнал да си свирка нещо много тъжно и ужасно познато. Вслушала се — траурният марш от Шопен. Не издържала, сърцето й се свило от мъка по човечеството, почнала да настоява: „Какво има? Какво се е случило?“

Обърнал се към нея, усмихнал се криво и рекъл: „Закълнете се, че никому няма да кажете!“ Тя, разбира се, веднага се заклела. „Идвам от лекар и той откри, че имам саркома на белия дроб.“ Обърнал се и излязъл.

— Да, това е лошо… — тихо казах аз и ми стана тежко на душата.

— Дума да няма! — потвърди Бомбардов. — Е, Августа Авдеевна веднага го казала под секрет на Гавриил Степанович, той — на Иполит Павлович, той — на жена си, жена му — на Евлампия Петровна; накъсо казано, след два часа дори калфите в шивашкия цех знаеха, че артистичната дейност на Герасим Николаевич е свършена и че може веднага да му се поръча венец. След три дни актьорите вече гадаели в бюфета на кого ще дадат ролите на Герасим Николаевич.

В това време Августа Авдеевна вдигнала телефона — и на Иван Василиевич. Само след три дена Августа Авдеевна се обажда на Герасим Николаевич и казва: „След малко идвам у вас.“ И наистина отишла. Герасим Николаевич лежи на дивана с китайски халат, блед като самата смърт, но горд и спокоен.

Августа Авдеевна е делова жена и направо му хвърлила на масата червения паспорт и чек.

Герасим Николаевич трепнал и казал:

— Вие сте лоши хора. Та аз не съм искал това! Какъв смисъл да умирам в чужбина?

Августа Авдеевна е издръжлива жена и истински секретар! Тя се направила, че не чува думите на умиращия, и извикала:

— Фадей!

А Фадей е верният и предан слуга на Герасим Николаевич.

И Фадей тутакси се появил.

— Влакът тръгва след два часа. Одеялото на Герасим Николаевич! Бельото му. Куфарът. Несесерът. Колата ще дойде след четиридесет минути.

Обреченият само въздъхнал, махнал с ръка.

Има някъде там — или на швейцарската граница, или в Швейцария, с една дума, в Алпите… — Бомбардов потърка челото си — с една дума, не е важно. На височина три хиляди метра над морското равнище — високопланинска клиника на световноизвестния професор Кли. Там пращат само безнадеждни случаи. Или се оправя, или мре! По-зле няма да стане, а понякога ставали чудеса. Кли настанявал такива безнадеждни на открита веранда, срещу снежните върхове, правил им някакви инжекции със саркоматин, карал ги да дишат кислород и имало случаи, когато Кли успявал да забави смъртта с цяла година.

След петдесет минути, по желание на Герасим Николаевич, колата минала край театъра и Демян Кузмич след това разправяше, че го видял как вдига ръка и благославя театъра, а после колата продължила към Белоруско-Балтийската гара.

После дойде лятото и се разнесе слух, че Герасим Николаевич починал. Е, поприказвахме, поохкахме… Но нали е лято… Актьорите вече се пръснаха, почваха турнетата… Та кой знае колко голяма скръб май нямаше… Чакахме всеки ден да докарат тялото на Герасим Николаевич… В това време актьорите се разпръснаха, сезонът свърши. А трябва да ви кажа, че нашият Плисов…

— Този симпатичният с мустаците, нали? — попитах. — Дето е в галерията?

— Точно той — потвърди Бомбардов и продължи: — Та той получи командировка за Париж да изучава театралната машинария. Получи значи веднага документите си и потегли. Плисов, трябва да ви кажа, работи като вол, а в своя въртящ се кръг е просто влюбен. Завиждаха му страшно. Всеки го блазни да иде в Париж… „Какъв щастливец!“ — казваха всички. Щастливец или не, ама си взе документчетата и запраши за Париж точно когато дойде съобщението за смъртта на Герасим Николаевич. Плисов е голям чешит и да вземе, знаеш, да иде в Париж и да не види дори Айфеловата кула. Ентусиаст. Цялото време киснал в трюмовете под сцените, изучил всичко, каквото трябвало, купил фенери, всичко честно си изпълнил. Дошло време да си тръгва. И тогава решил най-сетне да се поразходи из Париж, поне да го зърне, преди да се прибере в отечеството. Ходил, ходил, пътувал с автобуси, с хората се разбирал най-вече с мучене, най-сетне огладнял като звяр, а бил някъде, дявол го знае къде. „Я — рекъл си — да се отбия в някое ресторантче, да хапна.“ Гледа — светлини. Разбира, че е някъде извън центъра, изглежда, няма да е скъпо. Влиза. Наистина средна работа ресторантче. Поглежда — и както си стоял, замръзнал.

Гледа: на една масичка седи със смокинг, с цвете в петелката покойният Герасим Николаевич и с него някакви две французойки просто се превиват от смях. А пред тях на масата бутилка шампанско в кофичка с лед и някакви плодове.

Плисов се олюлял и се облегнал на рамката на вратата. „Не може да бъде — мисли си, — сторило ми се е! Не може Герасим Николаевич да е тук и да се смее така. Той може да е само на едно място, в Новодевическото гробище!“

Стои, облещил очи, срещу този човек, който така ужасно прилича на покойния, а оня става и на лицето му се изписва отначало нещо като тревога, на Плисов дори му се сторило, че е май недоволен от появата му, но после се изяснило, че Герасим Николаевич просто бял ужасно учуден. Герасим Николаевич, а бил именно той, веднага прошепнал нещо на своите французойки и те току изчезнали.

Плисов се опомнил едва когато Герасим Николаевич го разцелувал. И веднага всичко се изяснило. Слушайки Герасим Николаевич, Плисов само възкликнал: „Ами!“ То наистина чудеса.

Докарали Герасим Николаевич в тия Алпи в такова състояние, че Кли поклатил глава и казал само: „Хм…“ Е, настанили Герасим Николаевич на оная веранда. Инжектирали му оня препарат. Сложили му кислородна възглавница. Отначало състоянието на болния се влошило, и то така се влошило, че както признали после на Герасим Николаевич, Кли правел най-неприятни предположения за утрешния ден. Защото сърцето му отслабнало. Но утрешният ден минал благополучно. Повторили инжекцията. На другия ден бил още по-добре. А след това — просто да не повярваш. Герасим Николаевич седнал на кушетката, после си рекъл: „Я да се поразходя.“ Не само асистентите, ами и Кли опулил очи. С две думи, след още един ден Герасим Николаевич се разхождал по верандата, лицето му порозовяло, появил му се апетит… температура 36,8, пулс нормален, от болките нито следа.

Герасим Николаевич разправял, че идвали да го гледат хора от околните селища. Идвали лекари от градовете, Кли изнесъл доклад, крещял, че такива случаи стават веднъж на хиляда години. Искали да поместят снимката на Герасим Николаевич в медицинските списания, но той отказал категорично — „Не обичам да се вдига шум!“

Тогава Кли казва на Герасим Николаевич, че няма защо да седи повече в Алпите и че го праща в Париж да си отдъхне там от изживените вълнения. И ето, Герасим Николаевич се озовал в Париж. А французойките — обяснил Герасим Николаевич — били две млади местни, парижки начинаещи лекарки, които се канели да пишат статия за него. Мда, такива ми ти работи.

— Да, това е поразително! — забелязах аз. — Но все пак не разбирам как се е отървал!

— Тъкмо там е чудото я — отвърна Бомбардов, — оказа се, че в резултат още на първата инжекция саркомата на Герасим Николаевич почнала да се разсейва и се разсеяла!

Плеснах с ръце.

— Я виж ти — възкликнах. — Та нали такива случаи няма!

— Случва се веднъж на хиляда години — отвърна Бомбардов и продължи: — Но почакайте, това не е всичко. Есента пристигна Герасим Николаевич, с нов костюм, напълнял, почернял — парижките лекари го пратили след Париж и на океана. В бюфета нашите се лепяха по Герасим Николаевич като мухи — да слушат разказите му за океана, за Париж, за алпийските лекари и прочие. Е, както обикновено сезонът почна, Герасим Николаевич игра, и то прилично, и това продължи до март… А през март идва изведнъж Герасим Николаевич на репетиция на „Лейди Макбет“ с бастунче. „Какво има?“ — „Нищо, пробожда ме, кой знае защо, в кръста.“ Е, пробождало го! Ще го пободе и ще спре. Да, ама не спира. И все се усилва… облъчване с ултравиолетови лъчи — не помага… Безсъние, не може да спи по гръб. Почна да се топи пред очите ни. Пантопон. Не помага! Отива, разбира се, на лекар. И представяте ли си…

Бомбардов направи умело пауза и такива очи, че тръпки полазиха по гърба ми.

— И представете си… докторът го прегледал, понамачкал го, попримигал… Герасим Николаевич му казва: „Докторе, не протакайте, не съм жена, толкова съм видял и патил… кажете — тя ли е?“ Тя! — лавна дрезгаво Бомбардов и пресуши чашата си. — Саркомата се появила отново! Нападнала десния бъбрек, почнала да яде Герасим Николаевич! То се знае — сензация. По дяволите репетициите, веднага — вкъщи. Е, този път беше вече по-леко. Сега имаше надежда. Пак за три дена паспорт, билет, в Алпите, при Кли. Той посрещнал Герасим Николаевич като близък. И как не! Саркомата на Герасим Николаевич направила на професора реклама в целия свят! Пак на верандата, пак инжекция — и пак същата история! След денонощие болката утихва, след две Герасим Николаевич се разхожда по верандата, а след три моли Кли — не може ли да поиграе тенис! Какво става в клиниката — не можете да си представите. Цели ешелони с болни се устремяват при Кли! Почнали да строят още една болнична сграда. Кли, толкова сдържан чужденец, целунал три пъти Герасим Николаевич и го пратил на почивка, както си му е редът, само че този път в Ница, после в Париж и накрая в Сицилия.

И пак пристигна наесен Герасим Николаевич — ние тъкмо се бяхме върнали от турне в Донбас — освежен, бодър, здрав, само костюмът му друг, миналата есен беше шоколадов, а сега сив на ситни каренца. Близо три дена разказва за Сицилия и как буржоата играят на рулетка в Монте Карло. Казва, че било отвратително зрелище. Пак сезон — и пак напролет същата история, само че на друго място. Рецидив, но под лявото коляно. Пак Кли, после Мадейра и като завършек — Париж.

Но сега вече почти нямаше вълнения по повод пристъпите на саркомата. Всички разбраха, че Кли е намерил спасителното средство. Оказа се, че с всяка изминала година под въздействието на инжекциите устойчивостта на саркомата отслабва и Кли се надява и дори е уверен, че още три-четири сезона, и организмът на Герасим Николаевич ще почне сам да се справя с опитите на саркомата да образува ново огнище. И наистина, по-миналата година се прояви само с леки болки в синусите, но при Кли веднага изчезнала. Само че сега Герасим Николаевич е под най-строго и непрекъснато наблюдение и независимо дали има болки, или не — през април си го пращат.

— Чудо — казах аз и кой знае защо, въздъхнах.

През това време нашият пир, както се казва, навлизаше в разгара си. Главите ни се замаяха от виното напареули, разговорът потече по-живо и най-важното — по-откровено. „Ти си много интересен, наблюдателен, зъл човек — мислех аз за Бомбардов — и страшно ми харесваш, но си хитър и потаен, а такъв те е направил животът в театъра…“

— Не бъдете такъв! — помолих изведнъж своя гост. — Кажете ми, защото, признавам си — тежко ми е… нима пиесата ми е толкова лоша?

— Вашата пиеса — каза Бомбардов — е хубава пиеса. И точка.

— Но защо, защо тогава станаха тези странни и страшни за мен неща в кабинета? Пиесата ли не им хареса?

— Не — каза Бомбардов с твърд глас, — напротив. Всичко стана тъкмо защото им хареса. И извънредно много им хареса.

— Но Иполит Павлович…

— Най-много се хареса именно на Иполит Павлович — тихо, но уверено натърти Бомбардов и стори ми се, долових в очите му съчувствие.

— Да полудее човек… — прошепнах.

— Няма защо да полудявате… Просто вие не знаете какво значи театър. Има сложни машини на този свят, но театърът е най-сложната…

— Говорете! Говорете! — извиках и се хванах за главата.

— Пиесата толкова се хареса, че предизвика дори паника — почна Бомбардов, — затова ви и сполетя всичко това. Щом я прочетоха, щом старейшините чуха за нея, веднага набелязаха дори разпределението на ролите. Бахтин трябваше да се играе от Иполит Павлович, Петров искаха да дадат на Валентин Конрадович.

— На кой… Вал… да не е този, дето…

— Ами да… той.

— Но извинете! — не извиках, ами изкрещях аз. — Та нали…

— Ами да, ами да… — каза явно разбиращият ме от половин дума Бомбардов. — Иполит Павлович е на шестдесет и една, Валентин Конрадович — на шестдесет и две години… Вашият най-възрастен герой Бахтин колко годишен е?

— Двадесет и осем!

— Ето на̀. А като разпратиха на старейшините екземпляри от пиесата, не мога да ви опиша какво стана. Такова чудо не е бивало в нашия театър през петдесетте години, откакто съществува. Те всички просто се обидиха.

— На кого? На този, който е разпределил ролите?

— Не. На автора.

Оставаше ми само да облещя очи, което и направих, а Бомбардов продължи:

— На автора. И наистина, групата на старейшините е разсъждавала така: ние търсим, жадни сме за роли, ние, основоположниците, бихме се радвали да покажем цялото си майсторство в съвременна пиеса и… те ти, булка, Спасовден! Идва сивият костюм и носи пиеса, в която героите са момченца! Значи, ние не можем да я играем?! Какво, той за подигравка ли я е донесъл?! Най-младият от основоположниците — Герасим Николаевич — е на петдесет и седем.

— Но аз съвсем не претендирам пиесата ми да се играе от основоположниците! — развиках се аз. — Нека я играят младите!

— Виж го ти колко бил хитър! — възкликна Бомбардов и лицето му стана сатанинско. — Значи нека Аргунин, Галин, Елагин, Благосветлов, Стренковски да излизат, да се покланят — браво! Бис! Ура! Вижте, добри хора, колко хубаво играем! А основоположниците значи ще седят и смутено ще се усмихват — значи ние сме вече излишни? Значи нас вече могат да ни пратят в приют? Хи, хи, хи! Хитро! Хитро!

— Всичко ми е ясно! — викнах, като се мъчех да крещя и аз със сатанински глас. — Всичко ми е ясно!

— Какво неясно може да има! — отсече Бомбардов. — Иван Василиевич нали ви е казал, че годеницата трябва да се превърне в майка, тогава ще играе Маргарита Павловна или Настася Ивановна…

— Настася Ивановна?!

— Не сте театрален човек — с оскърбителна усмивка се обади Бомбардов, но защо ме оскърбяваше, не обясни.

— Кажете ми само — заговорих разпалено — на кого са искали да дадат ролята на Ана?

— На Людмила Силвестровна Пряхина, то се знае.

Изведнъж, кой знае защо, побеснях:

— Каквооо? Какво казахте?! На Людмила Силвестровна?!

— Скочих от масата. — Вие се шегувате!

— Че защо пък? — с весело любопитство попита Бомбардов.

— Колко годишна е?

— А, това, прощавайте, никой не знае.

— Ана е деветнадесетгодишна! Деветнадесет! Разбирате ли? Но дори това не е най-важното. Най-важното е, че тя не може да я играе!

— Ана ли?

— Не само Ана, а изобщо нищо.

— Но извинете!

— Не, вие извинете! Актриса, която иска да покаже как плаче потиснат и обиден човек и го представя така, че котаракът полудява и разкъсва пердето, не може нищо да играе.

— Котаракът е идиот — отвърна Бомбардов, като се наслаждаваше на беса ми, — той има затлъстяло сърце, миокардит и неврастения. Нали по цели дни лежи на кревата, не вижда хора, ами, то се знае, уплашил се е.

— Добре, котаракът е неврастеник, съгласен съм! — виках аз. — Но той има верен усет и прекрасно разбира сцената. Той е доловил фалша! Разбирате ли, отвратителния фалш. Бил е шокиран! Изобщо какво значеше цялата тая комедия?

— Станал е гаф — поясни Бомбардов.

— Какво значи тази дума?

— „Гаф“ на нашия език значи всяка бъркотия, която стане на сцената. Актьорът изведнъж сбърка текста или завесата падне не навреме, или…

— Разбрах, разбрах…

— В дадения случай и двете са направили гаф — и Августа Авдеевна, и Настася Ивановна. Първата, като ви е пуснала при Иван Василиевич, без да предупреди Настася Ивановна, че ще отидете. А втората с това, че преди да пусне Людмила Силвестровна на сцената, не е проверила има ли някого при Иван Василиевич. Августа Авдеевна, разбира се, е по-малко виновна — Настася Ивановна била отишла да купува гъби…

— Ясно, ясно — повтарях аз, като се мъчех да изтръгна от себе си мефистофелски смях, — абсолютно всичко е ясно! Та така, вашата Людмила Силвестровна не може да играе.

— Но моля ви се! Московчани твърдят, че навремето си тя е играла прекрасно…

— Лъжат вашите московчани! — извиках. — Тя представя плач и мъка, а очите й са злобни! Подскача и вика „циганско лято!“, а очите й са тревожни! Смее се, а на този, който я слуша, тръпки му лазят по гърба, като да са му налели нарзан във врата! Тя не е актриса!

— И все пак! Тя от тридесет години изучава знаменитата теория на Иван Василиевич за въплътяването…

— Не познавам тази теория! Според мен теорията не й е помогнала!

— Ще кажете може би, че и Иван Василиевич не е актьор?

— О, не, не! Само като показа как Бахтин се промушва с кинжала — и ахнах: очите му станаха мъртви! Той се строполи върху канапето и аз видях самоубиец. Доколкото може да се съди по тази сцена, а може, както може великият певец да се познае по една изпята от него фраза, той е изключително явление на сцената! Само че просто не мога да разбера онова, което той каза за съдържанието на пиесата.

— Всичко е мъдро казано!

— Кинжалът!

— Разберете, че още щом сте седнали и сте отворили тетрадката, той вече е престанал да ви слуша. Да, да. Той е съобразявал как да разпредели ролите, как да подреди основоположниците, как да направи така, че те да играят във вашата пиеса, без да накърнят престижа си… А пък вие четете за някакви си изстрели. Работя в нашия театър от десет години и са ми казвали, че се е стреляло един-единствен път през хиляда деветстотин и първа година, и то крайно несполучливо. В пиесата на този… на, забравих… известен автор… е, няма значение… с една дума, двама нервни герои се карали за наследство, карали се, карали се, докато най-сетне единият не гръмнал в другия с пистолет, но не го улучил… Докато траели обикновените репетиции, един работник вместо изстрела пляскал с ръце, а на генералната стрелял вече истински зад кулисите. Е, и Настася Ивановна припаднала — тя никога през живота си не била чувала изстрел, а Людмила Силвестровна изпаднала в истерия. Оттогава — край на изстрелите. В пиесата направили промяна: героят не стрелял, ами замахвал с лейка и викал: „Ще те убия, негоднико!“, и тропал с крака, а от това според Иван Василиевич пиесата само спечелила. Авторът жестоко се обидил на театъра и три години не говорил с директорите, но Иван Василиевич останал непоклатим…

Пиянската нощ течеше, моите пориви ставаха все по-слаби и аз вече не възразявах шумно на Бомбардов, а повечето задавах въпроси. След соления хайвер и сьомгата в устата ни пламтеше огън, утолявахме жаждата си с чай. Стаята се изпълни с дим като мляко, през отвореното горно прозорче нахлуваше струя мразовит въздух, но тя не освежаваше, а само изстудяваше.

— Кажете ми, кажете — молех с глух, слаб глас, — защо в такъв случай, щом пиесата явно няма да мине при тях, не искат да я дам в друг театър? За какво им е? За какво?

— Хубава работа? Как за какво? Много ли ще му е приятно на нашия театър да поставят под носа му нова пиеса, и то такава, дето може да има успех! От къде на къде! Вие нали сте вписали в договора, че няма да дадете пиесата на друг театър?

Сега пред очите ми заподскачаха безброй огненозелени надписи „авторът няма право“ и някакви думи „в случай че“… и хитроумните фигурки на параграфите, спомних си кожения кабинет, стори ми се, че замириса на парфюм.

— Проклет да е! — изхриптях.

— Кой?!

— Проклет да е! Гавриил Степанович!

— Орел! — възкликна Бомбардов и зачервените му очи засвяткаха.

— Пък какъв е хрисимичък и все за душата приказва!…

— Заблуда, бълнуване, глупости, липса на наблюдателност! — възклицаваше Бомбардов, очите му пламтяха, пламтеше и цигарата му, димът излизаше на кълба от ноздрите му. — Орел, кондор. Той е кацнал върху скала, вижда на четиридесет километра далеч. И само да се мерне точица, само да помръдне, той се вдига във въздуха и изведнъж се спуска като стрела! Жален вик, хриптене… и ето вече се е вдигнал във висините и жертвата е в ноктите му!

— Вие сте поет, дявол да ви вземе! — хриптях аз.

— А вие — прошепна Бомбардов с тънка усмивка — сте зъл човек! Ех, Сергей Леонтиевич, предсказвам ви, трудно ще ви бъде…

Думите му ме уязвиха. Смятах, че съвсем не съм зъл човек, но веднага си спомних и думите на Ликоспастов за вълчата усмивка…

— Значи — казах с прозявка, — значи пиесата ми няма да бъде поставена? Значи всичко е загубено?

Бомбардов втренчено ме погледна и каза с неочаквана за него топлота в гласа:

— Пригответе се да изтърпите всичко. Няма да ви лъжа. Няма да я поставят. Освен ако стане чудо…

Вън започваше отвратително есенно мъгливо разсъмване. И въпреки гадните огризки, купищата фасове в чинийките, сред цялото това безобразие, понесен още веднъж навярно от някаква последна вълна, започнах монолога за златния кон.

Исках да покажа на моя слушател как святкат искрици по златните хълбоци на коня, как от сцената лъха студ и някакъв специфичен мирис, как през салона преминава смях… Но не това беше главното. След като в увлечението си счупих една чинийка, аз разпалено се мъчех да убедя Бомбардов, че щом съзрях коня, и веднага разбрах сцената и всичките й тайни, до най-дребните. Че много, много отдавна, може би в детинството си или може би дори преди още да съм бил роден, вече съм мечтал, смътно съм тъгувал по нея. И ето, аз дойдох!

— Аз съм нов — крещях, — аз съм нов! Аз съм неизбежният, аз дойдох!

Някакви колела се въртяха в пламтящия ми мозък, изскачаше Людмила Силвестровна, надаваше вой, махаше с дантелена кърпичка.

— Тя не може да играе! — в злобно изстъпление хриптях аз.

— Но извинете!… Та не бива…

— Моля да не ми се възразява — казах сухо, — вие сте й свикнали, а аз съм нов, погледът ми е остър и свеж! Аз я виждам цяла-целеничка…

— Но…

— И никаква те… теория няма да помогне! Ето на, оня, мъничкия, чипоносия, дето играе чиновничето, ръцете му бели, гласът пресипнал, на него теория не му трябва, и на оня, дето играе убиеца с черните ръкавици… и на него не му трябва теория!

— Аргунин… — глухо стигна до мен през завесата от дим.

— Не съществуват никакви теории! — крещях аз в пристъп на крайна самонадеяност, дори скърцах със зъби, и изведнъж съвсем неочаквано видях върху сивото си сако голямо мазно петно със залепнало парченце лук. Озърнах се безпомощно. От нощта нямаше и помен. Бомбардов угаси лампата и в синевата почнаха да се очертават всички предмети в цялото си безобразие.

Нощта беше изядена, нощта си отиде.