Михаил Булгаков
Театрален роман (6)

Глава 5
Необикновени произшествия

Да откраднеш, не е трудно. Да върнеш откраднатото на мястото му — това е майсторлъкът. С броунинга в кобур в джоба отидох при своя приятел.

Сърцето ми замря, когато чух още през вратата виковете му:

— Майко! И кой още?…

Глухо долиташе гласът на старата му майка:

— Водопроводчикът…

— Какво се е случило? — попитах аз, докато си свалях палтото.

Приятелят се озърна и прошепна:

— Задигнали са ми днес пистолета… ама че гадове…

— Тц-тц-тц! — казах аз.

Старата му майка сновеше из цялото малко жилище, пълзеше по пода в коридора, надничаше в някакви кошници.

— Майко, това е глупаво! Стига сте се влачили по пода!

— Днес ли? — попитах радостно. (Той грешеше, пистолетът беше изчезнал вчера, но кой знае защо, му се струваше, че миналата нощ още го е гледал в чекмеджето.) — А кой е идвал тук?

— Водопроводчикът! — викаше моят приятел.

— Парфьоша, той не е влизал в кабинета ти — обясняваше плахо майката, — право към чешмата отиде…

— Ах, майко! Ах, майко!

— И никой друг ли не е влизал? Ами вчера?

— И вчера никой не е идвал! Само вие се отбихте и никой друг.

И моят приятел изведнъж опули очи срещу мен.

— Моля ви се! — казах аз с достойнство.

— У, пък сте едни докачливи, това интелигентите! — възкликна приятелят. — Хич мога ли да си помисля, че вие сте го задигнали!

И веднага се юрна да види към коя чешма бил отишъл водопроводчикът. А майка му представяше водопроводчика и дори имитираше интонациите му.

— Ето тъй влезе — говореше старицата, — каза „Добър ден“, окачи си шапката и отиде…

— Къде отиде?…

Старицата тръгна към кухнята, имитирайки водопроводчика, приятелят ми се втурна след нея, аз направих лъжливо движение, че уж ги следвам, бързо се вмъкнах в кабинета, сложих броунинга не в лявото, а в дясното чекмедже на бюрото и отидох в кухнята.

— Къде го държите? — попитах аз съчувствено и вече в кабинета.

Приятелят отвори лявото чекмедже и показа празното място.

— Не разбирам — казах аз, свивайки рамене, — наистина загадъчна история. Да, ясно, че са го откраднали.

Приятелят ми съвсем се разстрои.

— И все пак мисля, че не са го откраднали — казах след известно време, — нали щом не е влизал никой, не може да са го откраднали?

Приятелят ми скочи и претърси джобовете на стария шинел в антрето. Не намери нищо.

— Трябва да са го откраднали — казах замислено, — ще се наложи да съобщите в милицията.

Приятелят изстена нещо.

— Някъде другаде да сте го пъхнали?

— Винаги го слагам на едно и също място! — възкликна нервно приятелят ми и за доказателство отвори средното чекмедже на бюрото. После прошепна нещо беззвучно с устни, отвори лявото и дори пъхна в него ръка, после под него — най-долното, и най-сетне с проклятие отвори дясното.

— Ама че номер! — хриптеше той и ме гледаше. — Виж ти!… Майко! Намери се!

Той беше ужасно щастлив този ден и ме покани на обед.

След като ликвидирах тежащия на съвестта ми въпрос за пистолета, направих стъпка, която може да се нарече рискована — напуснах работата си във „Вестител на корабоплаването“.

Аз преминавах в друг свят, ходех у Рудолфи и почнах да се срещам с писатели, между които имаше и вече много известни. Но сега всичко е някак избледняло в паметта ми, оставило е в нея само скука, всичко съм забравил. Не мога да забравя само едно — познанството си с издателя на Рудолфи Макар Рвацки.

Работата е там, че Рудолфи притежаваше всичко: и ум, и съобразителност, и дори известна ерудиция, липсваше му само едно — пари. А страстната любов на Рудолфи към работата му го тласкаше на всяка цена да издава дебело списание. Без това той, струва ми се, би умрял.

Поради тази причина се озовах един ден в странно помещение на един от московските булеварди. Както ми обясни Рудолфи, там се настанил издателят Рвацки. Порази ме фирмата над входа за помещението, която гласеше: „Бюро за фотографски принадлежности“.

Още по-странно беше, че в помещението нямаше никакви фотографски принадлежности, а само няколко парчета басма и сукно, увито във вестникарска хартия.

Вътре гъмжеше от хора. Всички бяха с палта и шапки, разговаряха оживено. Долових мимоходом две думи: „тел“ и „вендузи“, страшно се учудих, но и мен ме посрещнаха с учудени погледи. Казах, че идвам при Рвацки по работа. Веднага и много учтиво ме заведоха зад шперплатова преградка, където учудването ми нарасна до краен предел.

На бюрото, зад което седеше Рвацки, бяха струпани една върху друга кутии с цаца.

Но самият Рвацки ми хареса още по-малко от цацата в неговото издателство. Той беше човек сух, слаб, нисък, за моето око, свикнало с рубашките в „Корабоплаване“, облечен извънредно странно. Носеше полуфрак, раиран панталон, колосаната му якичка беше мръсна, вратовръзката зелена, а на вратовръзката беше забодена рубинена карфица.

Рвацки ме изуми, а аз уплаших Рвацки или по-точно — разстроих го, когато обясних, че съм дошъл да подпиша с него договор за отпечатването на моя роман в издаваното от него списание. Все пак той бързо се окопити, пое донесените от мен два екземпляра на договора, извади автоматична писалка, подписа почти без да чете и двата и ми подбутна двата екземпляра заедно с писалката. Вече се бях въоръжил с последната, но погледнах изведнъж кутиите с надпис „Първокачествена астраханска цаца“ и мрежа, до която стоеше рибар със засукани панталони — и някаква угнетяваща мисъл нахлу в мен.

— Веднага ли ще получа парите, както е означено в договора? — попитах аз.

Рвацки се превърна целият в усмивка, сладка и любезна.

Той се покашля и каза:

— Точно след две седмици, сега сме малко затруднени…

Оставих писалката.

— … или след седмица — бързо каза Рвацки, — но защо не подписвате?

— Ами тогава и договора ще подпишем, когато преодолеете затруднението — казах аз.

Рвацки се усмихна горчиво, поклащайки глава.

— Вие не ми вярвате? — попита той.

— Но моля ви!

— Е, добре, в сряда — каза Рвацки, — щом имате нужда от пари.

— За съжаление, не мога.

— Важното е да се подпише договорът — разсъдливо каза Рвацки, — а парите можете да получите още във вторник.

— За съжаление, не мога. — Отместих договорите и закопчах едно копче.

— Една минутка, ах, какъв сте! — възкликна Рвацки. — Пък разправят, че писателите били непрактични хора.

И изведнъж на бледото му лице се изписа мъка, той се озърна тревожно, но дотича някакъв млад човек и подаде на Рвацки картонено билетче, увито в бяла хартийка.

„Това е билет със запазено място — помислих си, — той заминава за някъде…“

По бузите на издателя изби червенина, очите му блеснаха, нещо, което съвсем не допусках, че е възможно.

С една дума, Рвацки ми изплати сумата, посочена в договора, а за останалите суми ми написа полици. За пръв и последен път в живота си държах в ръцете си полици, издадени на мое име. (Някой изтича за бланки, а аз чаках, седнал върху някакви сандъци, от които се носеше остра миризма на кожа за обуща.) Бях много поласкан, че притежавам полици.

По-нататък от паметта ми са се изтрили близо два месеца. Помня само, че у Рудолфи се възмущавах, задето ме е пратил при човек като Рвацки, че не може да има издател с мътни очи и рубинена карфица. Помня също как замря сърцето ми, когато Рудолфи каза: „Я ми покажете полиците“ и как се успокоих, когато процеди през зъби: „Всичко е наред.“ Освен това никога няма да забравя как отидох да получа пари срещу първата полица. Оказа се, че фирмата „Бюро за фотографски принадлежности“ липсваше и беше заменена с фирма „Бюро за вендузи“.

Влязох и казах:

— Търся Макар Борисович Рвацки.

Много добре помня как ми се подкосиха краката, когато ми отговориха, че Рвацки… е в чужбина.

Ах, сърцето ми, моето сърце!… Но впрочем сега това няма значение.

Пак с две думи: зад шперплатовата преградка седеше братът на Рвацки. (Рвацки бе заминал за чужбина десет минути след като подписал договора с мен — нали помните билета със запазено място?) По външност пълна противоположност на своя брат, Алоизий Рвацки, човек с атлетическо телосложение и тежък поглед, изплати полицата.

Срещу втората, месец по-късно, проклинайки живота, си получих парите вече в някакво официално учреждение, където се протестират полици (нотариална кантора навярно или банка, където имаше гишета с мрежи).

За третата полица вече бях поумнял, отидох при втория Рвацки две седмици преди срока и казах, че повече нямам сили.

Мрачният брат на Рвацки за пръв път обърна към мен очи и измърмори:

— Разбирам. Защо да изчаквате сроковете? Можете да си ги получите още сега.

Вместо осемстотин рубли получих четиристотин и с огромно облекчение дадох на Рвацки двете продълговати хартийки.

Ах, Рудолфи, Рудолфи! Благодаря ви и за Макар, и за Алоизий! Впрочем да не избързваме, нататък ще става още по-зле.

Впрочем купих си палто.

И най-сетне настъпи денят, когато в лют мраз влязох в същото помещение. Беше вечер. Крушката от сто свещи заслепяваше нетърпимо очите. Под крушката зад шперплатовата преградка нямаше никого от семейство Рвацки (необходимо ли е да обяснявам, че и вторият бе заминал!). Под тази крушка седеше с палто Рудолфи, а пред него на масата и на пода, и под масата лежаха сиво-сините книжки на току-що отпечатания брой на списанието. О, миг! Сега ми е смешно, но тогава бях по-млад.

Очите на Рудолфи сияеха. Трябва да кажа, че той обичаше работата си. Беше истински редактор.

Има една порода млади хора и вие, разбира се, сте ги срещали в Москва. Тези млади хора са в редакциите на списанията, когато излиза новата книжка, но те не са писатели. Ще ги видите на всички генерални репетиции във всички театри, макар че не са актьори. Ходят на художествени изложби, но те самите не рисуват. Оперните примадони наричат не по фамилия, а по име и презиме; така наричат и лица, заемащи отговорни постове, въпреки че не ги познават лично. В Болшой театър на премиера те си проправят път между седмия и осмия ред, махат приветливо с ръка някому на първи балкон, в „Метропол“ заемат масичката до самия шадраван и разноцветните лампички осветяват клош панталоните им.

Един от тях седеше пред Рудолфи.

— Е, как ви хареса новият брой? — питаше Рудолфи младия човек.

— Иля Иванич! — прочувствено възкликна младият човек, въртейки в ръце книжката. — Очарователен брой, но, Иля Иванич, позволете да ви кажа съвсем откровено: ние, вашите читатели, не разбираме как вие с вашия вкус сте могли да поместите този Максудов.

„Ами сега!“ — помислих си аз и изстинах.

Но Рудолфи ми намигна съзаклятнически и каза:

— Че защо?

— Но моля ви! — възклицаваше младият човек. — Та преди всичко… Иля Иванович, ще ми позволите ли да бъда откровен?

— Но моля, моля — каза сияещ Рудолфи.

— Преди всичко, защото е просто неграмотно! Наемам се да ви подчертая двадесет места с груби синтактични грешки!

„Ще трябва веднага да го препрочета“ — помислих си аз и замрях.

— Ами стилът! — викаше младият човек. — Боже мой, какъв ужасен стил! Освен това всичко е еклектично, подражателско, някак беззъбо. Евтина философия, плъзгане по повърхността… Лошо, плоско, Иля Иванович! Освен това той подражава!

— Кому! — попита Рудолфи.

— На Аверченко! — възкликна младият човек, като въртеше и прелистваше книжката, разкъсвайки с пръст слепените страници. — На най-обикновен Аверченко! Сега ще ви покажа. — И младият човек почна да рови в книжката, а аз, изпънал врат като гъсок, следях ръцете му. Но той, за съжаление, не намери каквото търсеше.

„Ще го намеря вкъщи“ — мислех си аз.

— Ще го намеря вкъщи — обеща младият човек, — но книжката е развалена, честна дума, Иля Иванович. Та той е просто неграмотен! Кой е той? Къде е учил?

— Казва, че бил свършил енорийско училище — отвърна със святкащи очи Рудолфи, — но впрочем попитайте го вие. Моля, запознайте се.

Зелена гнилеста плесен изби по бузите на младия човек, а очите му се изпълниха с неописуем ужас.

Поклонихме се един на друг, младият човек оголи зъби, страдание обезобрази приятните черти на лицето му. Той охна, измъкна от джоба си носна кърпа и тогава видях, че по бузата му потече кръв. Вцепених се.

— Какво ви е? — извика Рудолфи.

— Гвоздей — отвърна младият човек.

— Е, аз да си вървя — казах с вдървен език, като се мъчех да не поглеждам към младия човек.

— Вземете книжките.

Взех връзката авторски екземпляри, стиснах ръка на Рудолфи, поклоних се на младия човек — а той, продължавайки да притиска кърпата към бузата си, изпусна на пода книжката и бастуна си, — тръгнах заднишком към изхода, ударих лакътя си о масата и излязох.

Валеше сняг, едър, елхов сняг.

Не си струва да описвам как седях цяла нощ над книжката, препрочитайки разни места от романа. Достойно за отбелязване е, че на места романът ми харесваше, а после веднага почваше да ми се струва отвратителен. Призори бях в ужас от него.

Събитията през следния ден са незабравими за мен. Сутринта дойде да ме види сполучливо ограбеният ми приятел, на когото подарих екземпляр от романа, а вечерта отидох на вечер, организирана от група писатели по повод на изключително важно събитие — благополучното завръщане от чужбина на именития литератор Измаил Александрович Бондаревски. Случаят придобиваше още по-голяма тържественост, защото щяха да честват едновременно и друг именит литератор — Егор Агапьонов, който се бе завърнал от пътуване в Китай.

Докато се обличах и после по пътя, бях страшно възбуден. Все пак това беше оня нов свят, към който се стремях. Този свят трябваше да се разкрие пред мен, и то откъм най-добрата си страна — на вечерта щяха да присъстват най-изтъкнатите представители на литературата, целият неин цвят.

И наистина, когато влязох в квартирата, изпитах радостна приповдигнатост.

Първият, който ми се хвърли в очи, беше същият вчерашен млад човек, който си разпра ухото с гвоздей. Познах го, въпреки че беше целият омотан с белоснежни марлени бинтове.

Той ми се зарадва като на близък, дълго ми стиска ръката и добави, че цяла нощ е чел романа ми и той почнал да му харесва.

— Аз също го четох цяла нощ — казах, — но той престана да ми харесва.

Разприказвахме се сърдечно и младият човек ми съобщи, че ще има желирана есетра и изобщо беше весел и възбуден.

Огледах се — новият свят ме приемаше и този свят ми хареса. Жилището беше огромно, масата беше сервирана за около двадесет и пет души; кристалът преливаше в огньове, дори в черния хайвер проблясваха искри; зелените пресни краставици пораждаха глуповато весели мисли за някакви излети, кой знае защо, и за слава и тъй нататък. Веднага ме запознаха с много известния автор Лесосеков и с новелиста Тунски. Дами имаше малко, но все пак имаше.

Ликоспастов се държеше толкова тихо и скромно, че някак веднага усетих — в сравнение с другите той ще да е по-долна категория и не може да бъде сравняван дори с начинаещия рус и къдрокос Лесосеков, да не говорим, разбира се, за Агапьонов или за Измаил Александрович.

Ликоспастов си проби път към мен, ръкувахме се.

— Е, хубаво — каза Ликоспастов и, кой знае защо, въздъхна, — поздравявам те. Поздравявам те от сърце. И направо ще ти кажа: бива си те, братко. Главата си залагах, че от романа ти нищо няма да излезе, просто е невъзможно. Как си обработил Рудолфи, умът ми не го побира. Но ти предсказвам — далече ще стигнеш! А като те гледа човек — тихичък един… Ама тя, тихата вода…

В този момент поздравленията на Ликоспастов бяха прекъснати от силни звънци откъм официалния вход и изпълняващият задълженията на домакин, критикът Конкин (всичко това ставаше в неговото жилище) възкликна: „Той е!“

И наистина: беше Измаил Александрович. В антрето се чу звучен глас, после целувки и в трапезарията влезе нисичък човек с целулоидна яка, с куртка. Той беше смутен, тих, любезен и в ръцете си държеше — кой знае защо, не беше я оставил в антрето — фуражка с кадифен кант и прашна кръгла следа от гражданска кокарда.

„Но моля ви се, тук има някакво недоразумение…“ — помислих си аз: толкова не съответстваше видът на влезлия човек със силния смях и думата „банички“, която се чу от антрето.

Оказа се, че наистина е недоразумение. След влезлия Конкин въвлече в трапезарията, като го придържаше нежно през талията, висок, набит хубавец със светла, къдрава, добре гледана брада, с грижливо вчесани къдрици.

Присъстващият тук белетрист Фиалков, за когото Рудолфи ми пошепна, че страшно бързо напредвал, беше прекрасно облечен (изобщо всички бяха добре облечени), но костюмът на Фиалков не можеше да се сравнява с дрехите на Измаил Александрович. От великолепен плат и ушит от първокласен парижки шивач, кафявият костюм лежеше чудесно на стройната, но възпълна фигура на Измаил Александрович. Ризата колосана, лачени обувки, аметистови копчета на ръкавелите. Чист, бял, свеж, бодър, весел, непосредствен беше Измаил Александрович. Зъбите му блеснаха и той извика, обгръщайки с поглед сложената за пиршество трапеза:

— Брей! Дяволи!

Веднага затрептя лек смях, ръкопляскане и се чуха целувки. С някои Измаил Александрович се ръкуваше, с други се целуваше по три пъти, от някои шеговито се извръщаше, закривайки лице с бялата си длан, като заслепен от слънце, и прихваше.

Мен навярно ме сбърка с някого, целуна ме три пъти и от Измаил Александрович ми лъхна на коняк, одеколон и пура.

— Баклажанов! — извика Измаил Александрович, сочейки човека, който бе влязъл първи. — Да ви го представя: Баклажанов, мой приятел.

Баклажанов се усмихна с мъченическа усмивка и от смущение сред това чуждо многолюдно общество окачи фуражката си на шоколадената статуя на девойка, държаща в ръце електрическа крушка.

— Домъкнах и него — продължи Измаил Александрович, — защо да кисне вкъщи. Препоръчвам ви го: чудесно момче и страшно ерудиран. И помнете ми думата: година няма да мине, и ще ни натика до един в джоба си! Бе ти, дяволе, защо окачи върху нея фуражката? Баклажанов!

Баклажанов потъна в земята от срам и понечи да се ръкува, но нищо не излезе, защото закипя водовъртежът на настаняването край масата и между сядащите потече бухналата, сякаш лакирана кулебяка^[1].

Пиршеството тръгна някак изведнъж дружно, весело, бодро.

— Баничките ни бяха грешката! — чувах гласа на Измаил Александрович. — Защо ги ядохме тия банички, а, Баклажанов?

Звънтенето на кристала галеше слуха, светлината на полилея стана сякаш по-силна. След третата чашка всички погледи се насочиха към Измаил Александрович. Чуха се молби: „За Париж! За Париж!“

— Ами ходихме например на автомобилна изложба — разказваше Измаил Александрович, — откриване, както му е редът, министър, журналисти, речи… между журналистите, гледам, оня мошеник Кондюков Сашка… Е, французинът, разбира се, произнася реч… на бърза ръка де, кратко приветствийце… Шампанско, разбира се. И изведнъж, гледам, Кондюков издува бузи и докато се усетим, той повърна. Дами, министърът! А той, мръсникът!… Какво му стана, и до ден-днешен не мога да разбера! Колосален скандал. Министърът, естествено, се прави, че нищо не забелязва, но как да не забележиш… Фракът, цилиндърът, панталонът хиляда франка струват — всичкото по дяволите!… Е, изведоха го, дадоха му вода, откараха го…

— Още! Още! — викаха край масата.

В това време слугинята с бяла престилка вече поднасяше есетрата. Звънтенето се засили, чуваха се вече гласове. Но аз изпитвах мъчително желание да чуя за Париж и сред звънтенето, тропота и възклицанията ухото ми долавяше разказите на Измаил Александрович.

— Баклажанов! Защо не ядеш?…

— А после? Молим ви! — викаше млад човек и ръкопляскаше.

— После какво стана?

— Е, после се сблъскват тия двама мошеници на Шанз-Елизе, нос срещу нос! Картинка! Тоя не успял и да се обърне, а оня нехранимайко Каткин да вземе да му плюе право в муцуната!…

— Тц-тц-тц!

— Даа… Баклажанов! Недей да спиш, дяволе неден!… Мда, и от вълнение — той е ужасен неврастеник — не улучил него, ами една дама, съвсем непозната дама, право върху шапчицата!

— На Шанз-Елизе!?

— Голяма работа! Там такива неща лесно стават. Пък тя — само шапчицата й три хиляди франка струва! Е, разбира се, него пък някакъв господин го фрасна с бастун по муцуната… Ужасен скандал!

В ъгъла изхвърча тапа и жълтото „Абрау“ заискри пред мен в тясната чаша за шампанско. Спомням си, че пихме за здравето на Измаил Александрович.

И отново слушах за Париж.

— Той, без да се смущава, му казва: „Колко?“ А оня м-мошеник! — Измаил Александрович чак зажумя. — „Осем хиляди!“, казва. А оня му отговаря: „Заповядайте!“ И му показва среден пръст!

— В Гранд Опера̀?!

— Голяма работа! Пука му на него, че било Гранд Опера! Пък там двама министри на втория ред.

— Ами оня? Оня какво? — питаше през смях някой.

— Напсува го, разбира се!

— Майчице!

— Е, изведоха ги и двамата, там тия неща лесно стават…

Пиршеството навлезе в разгара си. Над масата вече плуваше, наслояваше се дим. Усетих под крака си нещо меко и хлъзгаво и когато се наведох, видях, че е парче сьомга, попаднало там кой знае как. Смехът заглушаваше думите на Измаил Александрович и последвалите парижки разкази останаха неизвестни за мен.

Не бях успял да се замисля както трябва над чудатостите на живота в чужбина, и звънецът възвести пристигането на Егор Агапьонов. Всичко се беше превърнало вече в някаква бъркотия. От съседната стая се чуваше пиано, някой свиреше тихичко фокстрот и аз виждах как тъпче на едно място моят познайник, притиснал към себе си дама.

Егор Агапьонов влезе бодро, със замах и след него влезе китаец, мъничък, сух, жълтеникав, с очила с черна рамка. Зад китаеца — дама с жълта рокля и едър брадат мъж на име Василий Петрович.

— Измаша бил тук! — възкликна Егор и се устреми към Измаил Александрович.

Онзи се разтресе от радостен смях, възкликна:

— Ха, Егор!… — И потопи брадата си в рамото на Агапьонов. Китаецът се усмихваше приветливо на всички, но не издаваше нито звук и чак до края не издаде.

— Запознайте се с моя приятел китаец! — викна Егор, след като се целунаха с Измаил Александрович.

Но после стана шумно, всичко се обърка. Спомням си, че в стаята танцуваха върху килима и това беше неудобно. На писалището стоеше чашка кафе. Василий Петрович пиеше коняк. Виждах спящия в едно кресло Баклажанов. Беше много задимено. И почувствах някак, че всъщност е време да си вървя.

Но съвсем неочаквано се разговорих с Агапьонов. Забелязах, че като взе да наближава три часът, той почна да проявява признаци на някаква тревога. Подхващаше ту с един, ту с друг разговор за нещо и доколкото разбирах сред мъглата и дима, получаваше решителни откази. Потънал в едно кресло до писалището, пиех коняк и не разбирах защо ми се свива душата и защо изведнъж си представих Париж някак скучен и дори отведнъж ми се отщя да го видя.

В това време над мен се наведе широко лице с огромни очила. Беше Агапьонов.

— Максудов? — попита той.

— Да.

— Чух, чух — каза Агапьонов, — от Рудолфи. Вие, казват, сте издали роман?

— Да.

— Голям роман, казват. Ей, Максудов — изведнъж зашепна Агапьонов, като ми намигаше, — обърнете внимание на този екземпляр… виждате ли го?

— Оня с брадата?

— Той, той, шуреят ми.

— Писател? — попитах, разглеждайки Василий Петрович, който се усмихваше с тревожно-любезна усмивка и пиеше коняк.

— Не! Кооператор от Тетюши… Максудов, не губете време — шепнеше Агапьонов, — ще съжалявате. Изключителен тип! За вашите произведения той ви е просто необходим. От него за една нощ можете да изстискате десетина разказа и да ги продадете изгодно до един. Ихтиозавър, бронзов век! Разказва потресаващи истории! Представяте ли си на какво се е нагледал там в своите Тетюши! Хващайте го, че ще го пипнат други и ще го изпортят.

Василий Петрович, усетил, че става дума за него, се усмихна още по-тревожно и изпи чашата си.

— Най-добре ще е… Идея! — хриптеше Агапьонов. — Ей сега ще ви запозная… Ерген ли сте? — тревожно запита Агапьонов.

— Ерген… — казах, опулил очи срещу Агапьонов.

Лицето на Агапьонов светна от радост.

— Чудесно! Ще се запознаете и ще го заведете у вас да пренощува! Идея! Някакъв диван имате ли? Ще преспи на дивана, нищо няма да му стане! А след два дена ще си замине.

Втрещен, не намерих какво друго да отговоря освен:

— Имам само един диван…

— Широк? — попита тревожно Агапьонов.

Но аз вече се бях поокопитил. И съвсем навреме, защото Василий Петрович вече се раздвижваше нетърпеливо с явна готовност да се запознае, а Агапьонов ме задърпа за ръката.

— Извинете — казах, — за съжаление в никакъв случай не мога да го взема. През стаята ми се минава, жилището не е мое, а зад паравана спят децата на хазайката. — Исках да добавя още, че имат скарлатина, после реших, че това е излишно струпване на лъжи, и все пак добавих: — И са болни от скарлатина.

— Василий! — провикна се Агапьонов. — Прекарал ли си скарлатина?

Колко пъти през живота си е трябвало да чувам по свой адрес думата „интелигент“. Не възразявам, може и да съм заслужил това печално име. Но този път все пак събрах сили и преди Василий Петрович да успее с молеща усмивка да отвърне: „Пре…“ — аз твърдо казах на Агапьонов:

— Категорично отказвам да го взема. Не мога.

— Може би все пак — тихо прошепна Агапьонов, — а?

— Не мога.

Агапьонов клюмна, замърда устни.

— Но, извинете, той е дошъл при вас, нали? Къде живее?

— При мен живее, дявол да го вземе — каза тъжно Агапьонов.

— Е, тогава…

— Абе тъщата пристигна днес със сестра си, разберете, човече божи, а на всичкото отгоре и китаецът… Отде ги мъкне дяволът тия шуреи — добави изведнъж Агапьонов. — Да си беше седял в Тетюши…

И Агапьонов ме остави.

Обзе ме, кой знае защо, смътна тревога, сбогувах се само с Конкин и напуснах квартирата.