Михаил Булгаков
Театрален роман (7)

Глава 6
Катастрофа

Да, тази глава ще бъде като че ли най-късата. На разсъмване усетих как по гърба ми полазиха тръпки. После пак. Свих се и пъхнах глава под одеялото, поолекна ми, но само за минута. Изведнъж ми стана горещо. После пък толкова студено, че чак зъбите ми загракаха. Имах термометър. Той показа 38,8. Значи бях се разболял.

Чак призори се опитах да заспя и досега помня това утро. Щом затворя очи, и над мен се надвесва лице с очила и боботи: „Вземи го“, а аз повтарям все едно и също: „Не, няма да го взема.“ Не знам присънваше ли ми се Василий Петрович, или наистина се бе настанил в стаята ми, но ужасното беше, че той наливаше коняк на себе си, а го пиех аз. Париж беше станал съвсем непоносим. Гранд Опера — и в нея някой показва среден пръст. Свие го, покаже го и пак го скрие. Свие го, покаже го…

— Искам да кажа истината — пелтечех аз, когато денят вече се разля зад скъсаното мръсно перде, — цялата истина. Вчера видях един нов свят и този свят ми беше гаден. Няма да вляза в него. Той е чужд свят. Отвратителен свят! Трябва да пазите това в пълна тайна, шшт!

Устните ми пресъхнаха някак необикновено бързо. Кой знае защо, сложих до себе си екземпляр от списанието; навярно за да чета. Но не прочетох нищо. Исках да сложа още веднъж термометъра, но не го сложих. Термометърът лежи до мен на стола, пък аз, кой знае защо, трябва да отида да го взема отнякъде. После почнах съвсем да се унасям. Лицето на моя колега от „Корабоплаване“ помня, а лицето на лекаря е разлято. С една дума, това беше грип. Няколко дена се люшках в треска, после температурата спадна. Престанах да виждам Шанз-Елизе и никой не плюеше върху шапчицата, и Париж не се разпростираше на сто версти.

Огладнях и добрата съседка, жената на майстора, ми свари бульон. Пиех го от чаша със счупена дръжка, опитвах се да чета собственото си съчинение, но прочитах по десетина реда и се отказвах от това занимание.

Към дванадесетия ден бях здрав. Учуден бях, че Рудолфи не ме посети, въпреки че му пратих бележка да дойде.

На дванадесетия ден излязох, отидох в „Бюрото за вендузи“ и видях на него голям катинар. Тогава се качих в трамвая и дълго пътувах, като се държах от слабост за касата на прозореца и дишах върху замръзналото стъкло. Стигнах там, дето живееше Рудолфи. Позвъних. Не отварят. Още веднъж позвъних. Отвори ми едно старче и ме погледна с отвращение.

— Рудолфи вкъщи ли си е?

Старчето погледна върховете на домашните си пантофи и отвърна:

— Няма го.

На въпросите ми къде се е дянал, кога ще се върне и дори на нелепия въпрос защо на „Бюрото“ е окачен катинар, старчето замънка, осведоми се кой съм. Обясних му всичко, дори за романа му разправих. Тогава старчето каза:

— Той замина преди една седмица за Америка.

Убийте ме, ако зная къде се дяна Рудолфи и защо.

Къде се дяна списанието, какво стана с „Бюрото“, каква Америка, как е заминал — не зная и никога няма да науча. И кое беше старчето — дявол го знае!

Под влияние на слабостта след грипа през изтощения ми мозък мина дори мисълта дали не съм сънувал всичко — тоест и самия Рудолфи, и отпечатания роман, и Шанз-Елизе, и Василий Петрович, и разпраното с гвоздей ухо. Но като се прибрах, намерих девет светлосини книжки. Романът беше отпечатан. Беше. Ето го.

От останалите автори в книжката не познавах за съжаление никого. Тъй че не можех и никого да попитам за Рудолфи.

Отидох още веднъж в „Бюрото“ и се убедих, че там вече няма никакво „Бюро“, а кафене с масички, покрити с мушама.

Не, вие ми обяснете, къде се дянаха неколкостотин книжки? Къде са те?

Такъв загадъчен случай като с този роман и с Рудолфи не е имало никога в живота ми.