Михаил Булгаков
Театрален роман (5)

Глава 4
Аз шпага нося

Чукаше се. Властно и настойчиво. Пъхнах пистолета в джоба на панталона и глухо извиках:

— Влезте!

Вратата се разтвори и аз се вцепених на пода от ужас. Беше той, без всякакво съмнение. В полумрака високо над мен се появи лицето с властен нос и гъсти надвиснали вежди. Сенките трептяха и ми се стори, че под квадратната брадичка стърчи острието на черна брада. Баретата беше накривена предизвикателно над ухото. Перо, наистина, нямаше.

С една дума, пред мен стоеше Мефистофел. Сега видях, че е с палто и лъскави дълбоки галоши, а под мишницата си носи чанта. „Това е естествено — помислих си аз, — не би могъл иначе да върви из Москва през XX век.“

— Рудолфи — каза злият дух с тенор, а не с бас.

Впрочем той можеше и да не ми се представя. Аз го познах. В стаята ми се намираше една от най-забележителните личности в литературния свят от ония години, редакторът — издател на единственото частно списание „Родина“, Иля Иванович Рудолфи.

Станах от пода.

— Не може ли да запалите лампата? — попита Рудолфи.

— За съжаление, не мога да направя това — отвърнах аз, — защото крушката изгоря, а друга нямам.

Злият дух, приел образа на редактор, направи един от простите си фокуси — извади тутакси от чантата електрическа крушка.

— Винаги ли носите крушки? — изумих се аз.

— Не — студено обясни духът, — просто съвпадение, преди малко я купих.

Когато в стаята стана светло и Рудолфи си свали палтото, аз махнах бързо от масата бележката с признанието за кражбата на пистолета, а духът се направи, че не е забелязал.

Седнахме. Помълчахме.

— Вие сте написали роман? — строго се осведоми най-сетне Рудолфи.

— Откъде знаете?

— Ликоспастов ми каза.

— Вижте какво… — почнах аз (Ликоспастов е именно оня, възрастният) — наистина аз… но… с една дума, романът е слаб.

— Тъй — каза духът и внимателно ме погледна.

Изведнъж се оказа, че той няма никаква брада. Сенките се бяха пошегували.

— Дайте го — властно каза Рудолфи.

— За нищо на света — отвърнах аз.

— Дайте ми го — повтори натъртено Рудолфи.

— Цензурата няма да го пусне…

— Дайте го.

— Но той е писан на ръка, а почеркът ми е нечетлив. Буквата „о“ излиза като пръчица, а…

И сам не забелязах как ръцете ми отвориха чекмеджето, в което лежеше злополучният роман.

— Аз разчитам всякакъв почерк като печатен текст — обясни Рудолфи, — професионален навик. — И тетрадките се озоваха в ръцете му.

Мина час. Аз седях до примуса и топлех вода, а Рудолфи четеше романа. Куп мисли се въртяха в главата ми. Първо, мислех за Рудолфи. Трябва да кажа, че Рудолфи беше великолепен редактор и да печаташ в списанието му, се смяташе за чест и удоволствие. Трябваше да ме радва обстоятелството, че редакторът бе дошъл при мен, та макар и като Мефистофел. Но, от друга страна, романът можеше да не му хареса, а това би било неприятно… Освен това чувствах, че самоубийството, прекъснато на най-интересното място, сега вече няма да стане и следователно утре пак ще потъна в бездната на несгодите. Освен това би трябвало да предложа чай, а нямах масло. Изобщо в главата ми беше каша, към която се добавяше и напразно откраднатият пистолет.

В това време Рудолфи гълташе страница след страница и аз напразно се опитвах да отгатна какво впечатление му прави романът. Лицето на Рудолфи не изразяваше абсолютно нищо.

Когато той направи пауза, за да изтрие стъклата на очилата си, към изречените вече глупости добавих още една:

— А какво каза Ликоспастов за моя роман?

— Каза, че романът нищо не струвал — отговори студено Рудолфи и обърна страницата. (Виж го ти какъв мръсник бил тоя Ликоспастов! Вместо да подкрепи приятеля си и т.н.)

В един часа през нощта пихме чай, а в два Рудолфи дочете последната страница.

Размърдах се нервно на дивана.

— Тъй — каза Рудолфи.

Помълчахме.

— Подражавате на Толстой — каза Рудолфи.

Аз се разсърдих.

— По-точно на кого от Толстоевците? — попитах. — Те са били много… На Алексей Константинович ли, известния писател, или на Пьотър Андреевич, който заловил в чужбина престолонаследника Алексей, на нумизмата Иван Иванович ли, или на Лев Николаевич?

— Къде сте учили?

Тук се налага да открия една малка тайна. Работата е там, че съм завършил два факултета и криех това.

— Завършил съм енорийско училище — казах аз и се изкашлях.

— Виж ти! — каза Рудолфи и лека усмивка раздвижи устните му.

После попита:

— Колко пъти седмично се бръснете?

— Седем пъти.

— Извинете за неделикатния въпрос — продължи Рудолфи, — а как се сресвате така хубаво на път?

— Мажа си косата с брилянтин. Но позволете да попитам защо е всичко това…

— Но моля ви се — отвърна Рудолфи, — просто тъй.

— И добави: — Интересно: човек, който е завършил енорийско училище, бръсне се всеки ден и да лежи на пода до примуса. Мъчен човек сте вие! — После рязко промени гласа си и заговори сурово: — Главлит няма да пусне вашия роман и никой няма да го издаде. Няма да го вземат нито в „Зори“, нито в „Рассвет“.

— Зная — отвърнах твърдо.

— И въпреки това аз вземам вашия роман — каза строго Рудолфи (сърцето ми почна да прескача), — като ще ви платя… (той спомена чудовищно малка сума, забравих каква) на кола. Утре той ще бъде преписан на машина.

— Но това са четиристотин страници! — възкликнах дрезгаво.

— Ще го разделя на части — продължи с железен глас Рудолфи — и дванадесетте машинописки в редакцията ще го препишат до утре вечер.

Тогава престанах да се опъвам и реших да се подчиня на Рудолфи.

— Преписването за ваша сметка — добави Рудолфи и аз само кимнах като кукла, — и още: трябва да се махнат три думи на страница първа, седемдесет и първа и триста и втора.

Надникнах в тетрадките и видях, че първата дума беше „апокалипсис“, втората — „архангели“ и третата — „дявол“. Послушно ги задрасках, наистина искаше ми се да отбележа, че това са наивни поправки, но погледнах Рудолфи и премълчах.

— Освен това — продължи Рудолфи — вие ще дойдете с мен в Главлит. И най-покорно ви моля да не произнасяте там нито дума.

Все пак аз се обидих.

— Ако смятате, че мога да кажа нещо… — запелтечих с достойнство — мога и да си остана вкъщи.

Рудолфи не обърна внимание на този опит за възмущение и продължи:

— Не, не можете да си останете вкъщи, а ще дойдете с мен.

— Но какво ще правя там?

— Ще седите на стола — командуваше Рудолфи — и на всичко, което ви кажат, ще отвръщате с любезна усмивка…

— Но…

— А ще говоря аз — завърши Рудолфи.

После ме помоли за чист лист, написа върху него с молив нещо, което съдържаше, доколкото си спомням, няколко точки, подписа го, накара и мен да подпиша, после извади от джоба две пращящи банкноти, сложи тетрадките ми в чантата и изчезна от стаята.

Не спах цяла нощ, разхождах се из стаята, оглеждах банкнотите на лампата, пиех студен чай и си представях лавиците на книжарниците. Много хора влизаха в магазина, питаха за книжката на списанието. В домовете си седяха под лампите, четяха книжката, някои на глас.

Боже мой! Колко глупаво е това, колко е глупаво! Но тогава аз бях сравнително млад и не бива да ми се присмивате.