Михаил Булгаков
Театрален роман (11)

Глава 10
Сцени в потилнята

Осени ме! Осени ме! В пиесата ми имаше тринадесет картини. Седях в стаичката си с един стар сребърен часовник пред мен, четях си на глас пиесата и навярно много учудвах съседа през стената. След прочитането на всяка картина си отбелязвах на едно листче. Когато свърших, се оказа, че четенето трае три часа. Тогава съобразих, че представленията имат антракти, през време на които публиката отива в бюфета. Като добавих времето за антрактите, разбрах, че е невъзможно пиесата ми да се изиграе за една вечер. Нощните терзания, свързани с този въпрос, ме докараха дотам, че махнах една картина. Това скъси представлението с двадесет минути, но не спаси положението. Спомних си, че освен антрактите има и паузи. Например артистката стои, плаче и подрежда цветята във вазата. Нищичко не казва, ама времето си тече. Значи, да си каканижеш текста вкъщи, е едно, а да го произнасяш от сцената — съвсем друго.

Трябваше да изхвърля от пиесата още нещо, но какво — не знаех. Всичко ми се струваше важно и освен това, щом си набележех нещо за махане, и цялата издигната с труд сграда почваше да се руши и ми се присънваше, че падат корнизи и се срутват балкони, и тези сънища бяха пророчески.

Тогава пропъдих едно действащо лице и от това една от картините някак се разкриви, после изобщо изхвръкна и останаха единадесет картини.

Но след това, колкото и да си блъсках главата, колкото и да пуших, не можах вече нищо да съкратя. Всеки ден ме болеше лявото слепоочие. Като разбрах, че няма да направя нищо повече, реших да оставя нещата на естественото им развитие.

И тогава се запътих при Поликсена Торопецка.

„Не, без Бомбардов няма да се оправя…“ — мислех си аз.

И Бомбардов наистина много ми помогна. Той ми обясни, че и тази Индия, с която се сблъсквах вече втори път, и потилнята — съвсем не са плод на бълнуване и не са ми се счули. Сега ми стана съвсем ясно, че начело на Независимия театър стоят двама директори: Иван, както вече знаех, Василиевич и Аристарх Платонович…

— Кажете, моля, защо в кабинета, където подписах договора, има само един портрет — на Иван Василиевич?

Този път Бомбардов, обикновено много находчив, се запъна:

— Защо?… Долу?… Хм… хм… Не Аристарх Платонович… той е… там… неговият портрет е горе…

Разбрах, че Бомбардов още не е свикнал с мен и не се отпуска. То пролича от неясния му отговор… От деликатност не продължих да го разпитвам… „Този свят очарова, но той е пълен със загадки…“ — мислех си.

Индия? Много просто. Аристарх Платонович е сега в Индия и значи Фома се е заканвал да му прати препоръчано писмо. А потилнята, това е актьорска шега. Така кръстили (и така си останало) стаята пред горния директорски кабинет, в която работи Поликсена Василиевна Торопецка. Тя е секретарка на Аристарх Платонович…

— Ами Августа Авдеевна?

— Но на Иван Василиевич, разбира се.

— Аха, аха…

— Бе то, че е аха, аха е — каза Бомбардов, като ме гледаше замислено, — но аз най-сериозно ви съветвам, помъчете се да направите на Торопецка добро впечатление.

— Но аз не умея!

— Нищо, помъчете се!

С навит на тръба манускрипт се качих на горния етаж на театъра и стигнах до мястото, където според указанията се намираше потилнята.

Пред потилнята имаше някакво антре с канапе; там спрях, постоях развълнуван, оправих си връзката, размисляйки как да направя на Поликсена Торопецка добро впечатление. И изведнъж ми се стори, че откъм потилнята долитат ридания. „Сторило ми се е…“ — помислих си, влязох в потилнята и веднага разбрах, че съвсем не ми се е сторило. Досетих се, че дамата с великолепен цвят на лицето и ален джемпър, седнала зад високото жълто писалище, е именно Поликсена Торопецка и ридаеше тъкмо тя.

Смаян и незабелязан, спрях до вратата.

Сълзи се стичаха по бузите на Торопецка, в едната си ръка мачкаше кърпичка, с другата удряше по писалището. Сипаничав здравеняк, със зелени петлици, с блуждаещи от ужас и мъка очи, стоеше пред писалището, ръкомахайки във въздуха.

— Поликсена Василиевна! — с див от отчаяние глас възклицаваше човекът. — Поликсена Василиевна! Още не са подписали! Утре ще подпишат!

— Това е подло! — изкрещя Поликсена Торопецка. — Вие сте постъпили подло, Демян Кузмич! Подло!

— Поликсена Василиевна!

— Долните са скалъпили интрига срещу Аристарх Платонович, използват, че е в Индия, а вие сте им помагали!

— Поликсена Василиевна! Майчице! — завика със страшен глас човекът. — Какво говорите! Аз — интриги срещу благодетеля си…

— Не искам нищо да слушам — закрещя Торопецка, — всичко е лъжа, подла лъжа! Подкупили са ви!

Като чу това, Демян Кузмич извика:

— Поли… Поликсена. — И изведнъж зарида и той със страшен, глух, лаещ бас.

А Поликсена махна с ръка, за да удари по писалището, удари и заби в дланта си крайчеца на перото, което стърчеше от една вазичка. Тя изскимтя тихо, изскочи иззад писалището, строполи се в едно кресло и замаха с крака, обути във вносни обувки със стъклени брилянти на катарамите.

Демян Кузмич дори не извика, а някак зави от дълбочината на утробата си:

— Божичко! Лекар! — И се втурна навън, а след него избягах в антрето и аз.

След минута край мен изтича човек в сив костюм, с марля и бурканче в ръка, и изчезна в потилнята. Чух неговия вик:

— Скъпа, успокойте се!

— Какво се е случило? — попитах шепнешком в антрето Демян Кузмич.

— Ами, моля ви се — забоботи Демян Кузмич, обръщайки към мен отчаяни, насълзени очи, — пратиха ме до комисията, която раздава картите за почивка, да взема за нашите за Сочи за октомври… И на, четири карти ми дадоха хората, а за племенника на Аристарх Платонович комисията, кой знае как, забравила да разпише… Ела, казват, утре в дванайсет… Пък сега излиза, че съм правел интриги! — А по страдалческите очи на Демян Кузмич личеше, че той е чист, никакви интриги не е правил и изобщо с интриги не се занимава.

От потилнята се чу слабо „ох!“ и Демян Кузмич изхвърча от антрето и изчезна безследно. След десетина минути си отиде и докторът. Поседях известно време на канапето, докато откъм потилнята не се чу тракането на пишеща машина, тогава събрах смелост и влязох.

Поликсена Торопецка, напудрена и успокоена, седеше до писалището и пишеше. Поклоних се, като се мъчех това да бъде любезен и в същото време изпълнен с достойнство поклон, заговорих й с глас достоен и приятен, от което той зазвуча, за мое учудване, сподавено.

Като обясних, че съм еди-кой си и че ме е пратил Фома да диктувам пиеса, получих от Поликсена покана да седна и да почакам, което и направих.

Стените на потилнята бяха изобилно украсени със снимки, дагеротипи и картинки, сред които царуваше голям портрет с маслени бои на представителен мъж в редингот и с бакенбарди по модата от седемдесетте години. Досетих се, че това е Аристарх Платонович, но не разбрах коя е ефирната бяла девойка или дама, която се подаваше иззад главата на Аристарх Платонович и държеше в ръка прозрачно було. Тази загадка така ме измъчваше, че като избрах благоприличен момент, аз се покашлях и попитах.

Настъпи пауза, през време на която Поликсена спря върху мен погледа си, като да ме изучаваше, и най-сетне отвърна, но някак принудено:

— Това е муза.

— Аа! — казах аз.

Пак затрака машината, а аз заразглеждах стените и се убедих, че на всяка снимка или дагеротип беше представен Аристарх Платонович в компания с други лица.

Така на една пожълтяла стара снимка Аристарх Платонович стоеше край някаква гора. Аристарх Платонович беше облечен с есенни градски дрехи, с галоши, палто и цилиндър. А спътникът му носеше някаква жилетка, ловджийска чанта и двуцевна пушка. Лицето на спътника, пенснето, бялата брада ми се видяха познати.

Сега Поликсена Торопецка прояви забележителна способност — едновременно да пише и да вижда по някакъв вълшебен начин какво става в стаята. Аз дори потреперих, когато тя, без да чака да я попитам, каза:

— Да, да. Аристарх Платонович с Тургенев на лов.

По същия начин научих, че двамата с кожусите пред входа на Славянския базар, до впрегнатия с чифт коне файтон, са Аристарх Платонович и Островски.

Четирима около маса, а зад тях фикус: Аристарх Платонович, Писемски, Григорович и Лесков.

За следващата снимка нямаше нужда да питам: старецът, бос, с дълга риза, пъхнал ръце в колана, с рунтави вежди, със занемарена брада и плешив, не можеше да бъде никой друг освен Лев Толстой. Аристарх Платонович стоеше срещу него с плоска сламена шапка, с копринено лятно сако.

Но следващият акварел ме порази извънредно. „Не може да бъде!“ — помислих си аз. В бедна стая, в кресло седеше човек с много дълъг птичи нос, с болни и тревожни очи, с коса, която падаше на прави кичури върху хлътналите бузи, облечен с тесен светъл панталон с щипки, обувки с квадратни носове, син фрак. На коленете му — ръкопис, в свещника на масата — свещ.

Млад човек на около шестнадесет години, още без бакенбарди, но със същия високомерен нос, с една дума, несъмнено Аристарх Платонович, със скромна куртка, стоеше, опрял ръце о масата.

Аз облещих очи срещу Поликсена, а тя отвърна сухо:

— Да, да, Гогол чете на Аристарх Платонович втората част на „Мъртви души“.

Косата ми на темето се изправи, като че ли някой ми беше духнал отзад, и някак от само себе си ми се изтръгна неволно:

— Но колко годишен е Аристарх Платонович?

На неприличния въпрос получих и подобаващ отговор, а в гласа на Поликсена прозвуча някаква вибрация:

— Хора като Аристарх Платонович нямат възраст. Вас, изглежда, много ви учудва, че през време на дейността на Аристарх Платонович мнозина са имали възможността да се радват на неговото общество?

— Но моля ви се! — възкликнах уплашено. — Тъкмо обратното!… Аз… — но нищо свястно не казах, защото си помислих: „Какво обратно? Какви ги дрънкам!“

Поликсена млъкна и аз си казах: „Не, не успях да й направя добро впечатление. Уви! Това е ясно!“

В същия миг вратата се отвори и в потилнята с енергична походка влезе една дама; достатъчно ми бе да я погледна, за да позная в нея Людмила Силвестровна Пряхина от портретната галерия. Всичко върху дамата беше както на портрета: и шалът, и същата кърпичка в ръката, и я държеше по същия начин, с кокетно вирнато малко пръстче.

Помислих си, че не би било зле да се опитам и на нея да направя добро впечатление, щом без туй се старая, затова учтиво й се поклоних, но това мина някак незабелязано.

Дамата влезе бурно, засмя се с кръшен смях и възкликна:

— Не, не! Нима не виждате? Нима не виждате?

— Какво има? — попита Торопецка.

— Ами я вижте — слънчице, слънчице! — възклицаваше Людмила Силвестровна, като си играеше с кърпичката и дори леко подскачаше. — Циганско лято! Циганско лято!

Поликсена погледна Людмила Силвестровна със загадъчни очи и каза:

— Трябва да попълните един въпросник.

Веселостта на Людмила Силвестровна секна изведнъж, а лицето й така се промени, че сега в никакъв случай не бих я познал по портрета.

— Какъв въпросник? Ах, боже мой! Боже мой! — Вече и гласът й стана неузнаваем. — Преди малко се радвах на слънчицето, бях се съсредоточила в себе си, бях изградила нещо, едно зърно беше покълнало в мен и бяха зазвънтели струни, бях се запътила сякаш за храм… и изведнъж… Е добре, дайте го, дайте ми го!

— Няма защо да викате, Людмила Силвестровна — обади се тихо Торопецка.

— Аз не викам! Аз не викам! И нищо не виждам. Печатът е отвратителен. — Пряхина плъзгаше бързо поглед по сивия лист на въпросника и изведнъж го отмести: — Ах, попълнете го вие, попълнете го, аз нищо не разбирам от тези работи!

Торопецка сви рамене, взе перото.

— Е, Пряхина, Пряхина — възклицаваше нервно Людмила Силвестровна, — да, Людмила Силвестровна! И всички го знаят, пък и аз нищо не крия!

Торопецка попълни три думи във въпросника и попита:

— Кога сте родена?

Този въпрос оказа върху Пряхина странно въздействие: на скулите й избиха червени петна и тя изведнъж зашепна:

— Пресвета Богородице! Какво значи това? Не разбирам кому е дотрябвало да знае, защо? За какво? Е, добре, добре. Родена съм през май, през май! Какво още искате от мен? Какво?

— Годината ми трябва — каза тихо Торопецка.

Очите на Пряхина се изкривиха към носа и раменете й взеха да потреперват.

— О, как бих искала — зашепна тя — Иван Василиевич да види как изтезават артиста пред репетиция!…

— Не, Людмила Силвестровна, така не може — обади се Торопецка, — занесете въпросника вкъщи и си го попълнете сама, както си искате.

Пряхина грабна листа и почна с отвращение да го напъхва в чантичката си, а устните й потреперваха.

В този момент загърмя телефонът и Торопецка рязко извика:

— Да! Не, другарю! Какви билети! Никакви билети няма при мен! Какво? Гражданино! Вие ми губите времето! При мене няма ника… Какво? Ах! — Лицето на Торопецка стана червено. — Ах! Извинете! Не познах гласа ви! Да, разбира се! Разбира се! На контролата ще бъдат оставени. И програма ще наредя да ви запазят! А Теофил Владимирович няма ли да дойде? Много ще съжаляваме! Много! Всичко, всичко, всичко най-хубаво!

Засрамена, Торопецка затвори слушалката и каза:

— Заради вас нагрубих не когото трябваше!

— Ах, оставете, оставете всичко това! — възкликна нервно Пряхина. — Стъпкано е зърното, развален е денят!

— А, да — каза Торопецка, — завеждащият трупата помоли да се отбиете при него.

Лека розовина обагри бузите на Пряхина, тя вдигна надменно вежди.

— За какво съм му дотрябвала? Това е извънредно любопитно!

— Костюмерката Королкова се е оплакала от вас.

— Коя е пък тази Королкова? — възкликна Пряхина. — Коя е тя? Ах, да, сетих се! Как да не се сетя — и Людмила Силвестровна се разсмя така, че тръпки ми полазиха по гърба — някак на „у“ и без да разлепва стиснатите си устни, — как да не се сетя за тая Королкова, която ми развали подгъва на роклята? Та какво ме е клеветила?

— Оплаква се, че в гримьорната злобно сте я ощипали пред фризьорите — каза меко Торопецка и в кристалните й очи за миг се появи някакъв блясък.

Ефектът от думите на Торопецка ме порази. Пряхина изведнъж отвори широко и криво уста, като при зъболекар, а от очите й рукнаха два потока сълзи. Аз се свих в креслото и, кой знае защо, вдигнах крака. Торопецка натисна копчето на звънеца и тутакси през вратата се подаде главата на Демян Кузмич и моментално изчезна.

А Пряхина притисна юмрук към челото си и завика с рязък, висок глас:

— Искат да ме уморят! Боже господи! Боже господи! Боже господи! Поне ти, пречиста майко, виж какво правят с мен в театъра! Пеликан е подлец! А Герасим Николаевич е предател! Представям си какви ги е дрънкал за мен в Сивцев Вражек! Но аз ще падна в краката на Иван Василиевич! Ще му се примоля да ме изслуша! — Гласът й спадна и секна.

В това време вратата се разтвори широко, влезе същият лекар. В ръцете си държеше шишенце и чашка. Без да пита някого за нищо, той отля с привично движение от шишенцето в чашката мътна течност, но Пряхина дрезгаво извика:

— Оставете ме! Оставете ме! Подли хора! — и изтича навън.

Докторът се втурна подире й, възклицавайки: „Скъпа!“, а след доктора, изникнал кой знае откъде, се заклати с разкривените си от подаграта крака и се понесе и Демян Кузмич.

От някаква разтворена врата долиташе плисък на клавиши и далечен, мощен глас страстно пропя: ще бъдеш ти царица на свеее… — разля се по-широко, разгърна се смело — таа…, но вратата шумно се затвори и гласът угасна.

— Е, вече съм свободна, да започнем — каза Торопецка с блага усмивка.