Михаил Булгаков
Театрален роман (3)

Глава 2
Пристъп на неврастения

Работата е там, че заемайки скромната длъжност коректор в „Корабоплаване“, аз мразех тази своя длъжност и нощем, понякога до разсъмване, пишех в мансардата си роман.

Той се зароди една нощ, когато се събудих след тъжен сън. Присъни ми се моят роден град, сняг, зима, гражданската война. Край мен прелетя безшумна виелица, после се появи поолющен роял и край него хора, които не са вече на този свят. В съня ме потресе моята самота, дожаля ми за мене. И се събудих разплакан. Щракнах и запалих прашната лампичка, окачена над масата. Тя освети моята беднотия — евтинката мастилница, няколко книги, връзка стари вестници. Левият хълбок ме болеше от пружината, страх обземаше сърцето ми. Усетих, че ще умра ей сега, до масата; жалкият страх от смъртта ме унизи дотам, че изстенах, озърнах се тревожно, търсейки помощ и закрила от смъртта. И намерих тази помощ. Тихо измяука котката, която бях прибрал преди време във входа. Животното се разтревожи. След секунда вече стоеше върху вестниците, гледаше ме с кръгли очи, питаше: какво има?

Сивкавото кльощаво животно беше заинтересувано да не се случи нищо. И наистина, кой щеше да храни тази стара котка?

— Това е пристъп на неврастения — обясних аз на котката. — Тя вече се е загнездила в мен, ще се развива и ще ме изсмуче. Но засега още може да се живее.

Къщата спеше. Погледнах навън. В петте реда прозорци не светеше нито един и разбрах, че това не е къща, а многоетажен кораб, който лети под неподвижното черно небе. Развесели ме мисълта за движението. Успокоих се, успокои се и котката, затвори очи.

Така почнах да пиша романа. Описах сънната виелица. Постарах се да изобразя как блещука под лампата с абажура хълбокът на рояла. Това не ми се удаде. Но аз се амбицирах.

Денем гледах само едно: да изразходвам колкото може по-малко сили за моя принудителен труд. Вършех го механично, така че да ми се отразява на главата. При всеки удобен случай гледах да се измъкна от работа под предлог, че съм болен. Разбира се, не ми вярваха и животът ми стана неприятен. Но аз търпях всичко и постепенно свикнах. Както нетърпеливият юноша очаква часа на срещата, така аз очаквах нощния час. Тогава проклетата квартира се успокояваше. Сядах до масата… Заинтригувана, котката сядаше върху вестниците, но романът страшно я интересуваше и тя гледаше да се премести от листа на вестника върху изписания лист. А аз я хващах за врата и я въдворявах на мястото й.

Една нощ вдигнах глава и се учудих. Корабът ми не летеше, къщата си стоеше на мястото и беше съвсем светло. Лампата не осветяваше нищо, беше отвратителна и досадна. Угасих я и гадната стая се яви пред мен в утринната светлина. През асфалтирания двор с крадлива, безшумна стъпка минаваха разноцветни котараци. Всяка буква върху листа можеше да се прочете без лампа.

— Боже! Вече е април! — възкликнах аз, кой знае защо, уплашен и написах с едри букви: „Край!“

Край на зимата, край на виелиците, край на студа. През зимата бях загубил малобройните си познанства, дрехите ми бяха овехтели, бях се разболял от ревматизъм и бях малко подивял. Но се бръснех всеки ден.

Докато си мислех за всичко това, пуснах котката да излезе, после се върнах и заспах — за пръв път, струва ми се, през цялата зима, — без да сънувам.

Романът трябва дълго да се обработва. Трябва да се зачеркват много места, да се заменят стотици думи с други. Огромна, но необходима работа!

Но се поддадох на съблазънта и след като редактирах първите шест страници, аз се върнах при хората. Поканих гости. Двама журналисти от „Корабоплаване“ — трудови хора като мен, жените им и двама литератори. Единият — млад, ме смайваше с това, че с непостижима ловкост пишеше разкази, другият, възрастен човек, много видял и патил, се оказа, след като го опознах по-отблизо, отвратителен подлец.

За една вечер прочетох горе-долу четвърт от романа си.

Жените така се одрямаха от четенето, че почна да ме гризе съвестта. Но журналистите и литераторите се оказаха хора издръжливи. Преценките им бяха братски искрени, твърде сурови и както разбирам сега, справедливи.

— Езикът! — възклицаваше литераторът (оня, дето излезе подлец). — Езикът е най-важното! Езикът нищо не струва!

Той изпи голяма чашка водка, лапна една сарделка. Налях му втора чашка. Той я изпи, замези си с парче салам.

— Метафората! — викна след това.

— Да — учтиво потвърди младият литератор, — бедничък е езикът.

Журналистите не казаха нищо, но кимнаха съчувствено, обърнаха по чашка. Дамите не кимаха, не говореха, решително се отказаха от купения специално за тях портвайн и пиха водка.

— Че как няма да е бедничък — възклицаваше възрастният, — метафората не е шега работа, моля да не се забравя! Без нея е голо! Голо! Голо! Запомнете това, старче!

Думата „старче“ явно се отнасяше за мен. Изстинах.

На раздяла се уговорихме да дойдат пак у дома. И след седмица пак се събраха. Прочетох втората порция. Вечерта бе ознаменувана с това, че възрастният литератор пи с мен съвсем неочаквано и против волята ми брудершафт и започна да ме нарича Леонтич.

— Езика ти никакъв го няма. Но е забавно! Забавно е, дяволи те яли (мен, значи)! — викаше възрастният, омитайки направената от Дуся пача.

На третата вечер се появи нов човек. Също литератор — с лице зло и мефистофелско, кривоглед с лявото око, небръснат. Каза, че романът е лош, но изяви желание да чуе четвъртата и последна част. Имаше и някаква разведена жена и един с китара в калъф. Имах голяма полза от тази вечер. Моите скромни приятели от „Корабоплаване“ посвикнаха с нарасналата компания и изказаха мненията си.

Единият каза, че седемнадесетата глава е разтеглена, другият — че характерът на Васенка не е очертан достатъчно ярко. И едното, и другото беше вярно.

Четвъртото и последно четене се състоя не у дома, а у младия литератор, който ловко съчиняваше разкази. Събраха се вече двадесетина души и се запознах с бабата на литератора, много приятна старица, загрозяваше я само едно — изразът на уплаха, от който, кой знае защо, не се освободи цялата вечер. Освен това видях слугинята, която спеше на една ракла.

Романът беше завършен. И тогава дойде катастрофата. Всички слушатели заявиха в един глас, че моят роман не може да бъде отпечатан, защото няма да го пусне цензурата.

Чувах за пръв път тази дума и едва сега съобразих, че докато пишех романа, нито веднъж не бях помислил ще го пуснат ли, или не.

Започна една дама (после научих, че и тя била разведена). Тя каза така:

— Кажете, Максудов, вашия роман ще го пуснат ли?

— Не-не-не! — възкликна възрастният литератор. — В никакъв случай! За „пускане“ и дума не може да става! Изобщо няма никаква надежда. Можеш да не се вълнуваш, старче — няма да го пуснат.

— Няма да го пуснат! — обадиха се в хор откъм тясната страна на масата.

— Езикът… — почна оня, дето беше брат на китариста, но възрастният го прекъсна…

— По дяволите езика! — извика той, като си слагаше в чинията салатата. — Работата не е в езика. Старчето е написало лош, но забавен роман. Ти, хитрецо, си наблюдателен. Да ти се не надява човек! Наистина, никак не съм очаквал! Но… съдържанието!

— Хм, да, съдържанието…

— Именно съдържанието! — крещеше, та чак щеше да събуди слугинята, възрастният. — Ти знаеш ли какво се изисква?… Не знаеш? Аха! Видя ли!

Той примигваше с едно око и същевременно пиеше. После ме прегърна и ме разцелува, като викаше:

— В тебе има нещо несимпатично, повярвай ми! Да, да, повярвай ми. Но аз те обичам. Обичам те, да умра, ако лъжа! Лукав е той, шмекерът, има си едно наум! А? Какво? Обърнахте ли внимание на четвърта глава? Какво казва той на героинята? На, виждате ли!…

— Първо на първо, какви са тия думи… — обадих се аз, страдайки от неговата фамилиарност.

— Ти първо ме целуни! — викаше възрастният литератор. — Не искаш? Ето на, веднага личи какъв си приятел! Не, братко, ти не си прост човек!

— Разбира се, че не е прост — подкрепи го втората разведена жена.

— Първо… започнах аз пак, вече злобно, но нищо не излезе.

— Няма никакво първо! — викаше възрастният. — Ама си я носиш ти достоевщинката! Да! Хайде, добре, не ме обичаш, бог да ти прости, аз не ти се сърдя. Но ние всички искрено те обичаме и ти желаем доброто! — Той посочи брата на китариста и още един, непознат човек с тъмночервено лице, който, щом дойде, се извини за закъснението и обясни, че ходил в Централната баня. — И ти го казвам направо — продължи възрастният, — защото съм свикнал никому да не цепя басма: ти, Леонтич, с тоя роман изобщо никъде не се навирай. Ще си навлечеш неприятности и ще трябва ние, твоите приятели, да страдаме при мисълта за мъченията ти! Вярвай ми! Аз съм човек с голям и горчив опит. Познавам живота. Ето на — възкликна той обидено и прикани с жест всички за свидетели, — вижте, гледа ме е вълчи очи. Това му е благодарността за доброто отношение! Леонтич! — изпищя той така, че зад завеската слугинята стана от раклата. — Разбери! Разбери, че не са чак толкова големи художествените достойнства на романа ти (в този миг откъм канапето се чу мек акорд на китара), та да се изкачиш заради него на Голгота. Разбери!

— Ти р-разбери, разбери, разбери!… — запя с приятен тенор китаристът.

— И ето ти последната ми дума — крещеше възрастният: — ако веднага не ме разцелуваш, ще стана, ще си ида, ще напусна приятелската компания — защото ти ме обиди!

Изпитвайки неизразима мъка, аз го разцелувах. През това време хорът се беше разпял добре и над гласовете маслено и нежно се извисяваше тенорът:

— Т-ти разбери, разбери…

Като котарак се измъквах от апартамента с тежкия ръкопис под мишница.

Слугинята, със зачервени, сълзящи очи, пиеше вода, наведена над чешмата в кухнята.

Кой знае защо, подадох й рубла.

— Я се махайте — злобно каза слугинята, отблъсквайки рублата, — четири часът! Че това са адски мъки!

В този миг отдалеч познат глас проряза хора:

— Но къде е той? Избяга ли? Задръжте го! Ето на, виждате, другари…

Но тапицираната с мушама врата вече ме бе пуснала и аз избягах, без да се озърна.