Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Театральный роман, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Театрален роман

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: руски

Издание: четвърто (не е указано)

Издател: Дневен труд и 24 часа, Mediasat Group, S. A.

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: в Германия

Художник: Brand X Pictures/Burke/Triolo Productions

ISBN: 84-9819-407-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13154

История

  1. — Добавяне

Глава 3
Моето самоубийство

— Да, това е ужасно — говорех си сам в своята стая, — всичко е ужасно. И тази салата, и слугинята, и възрастният литератор, и незабравимото „разбери“, изобщо целият ми живот.

Навън виеше есенният вятър, дрънчеше откъснат лист ламарина, по стъклата пълзеше на ивици дъжд. След вечерта със слугинята и китарата се случиха много събития, но толкова отвратителни, че просто не ми се пише за тях. Преди всичко се запретнах да проверявам романа от гледна точка на това дали ще го пуснат, или няма да го пуснат. И стана ясно, че няма да го пуснат. Възрастният беше абсолютно прав. За това, както ми се струваше, крещеше всеки ред в романа.

След като прегледах романа, изхарчих последните си пари за преписване на два откъса и ги занесох в редакцията на едно дебело списание. След две седмици получих откъсите обратно. В ъгъла на ръкописа пишеше: „Неподходящо“. Отрязах с ножица за нокти тази резолюция и занесох същите откъси в друго дебело списание и след две седмици ги получих обратно с абсолютно същия надпис: „Неподходящо“.

После умря котката. Тя престана да яде, свря се в ъгъла и така мяукаше, че ме влудяваше. Това продължи три дена. На четвъртия я намерих неподвижна в ъгъла, обърната настрана.

Взех от портиера лопата и зарових котката в празното място зад къщата. Останах съвсем сам на този свят, но, да си призная, в дъното на душата си се зарадвах. Какъв товар беше за мен нещастното животно!

А после заваляха есенните дъждове, отново ме заболя рамото и лявото коляно.

Но най-тежкото беше друго — това, че романът ми беше лош. А щом той беше лош, значи, настъпваше краят на моя живот.

Цял живот да работиш в „Корабоплаване“? Подигравате ли се!

Всяка нощ лежах, облещил очи в черния мрак, и повтарях: „Това е ужасно!“ Да бяха ме попитали: „Какво помните от времето, когато сте работили в «Корабоплаване»?“ — с чиста съвест бих отвърнал: „Нищо.“

Мръсни галоши до закачалката, нечия мокра шапка с дълги, дълги уши на закачалката — и нищо друго!

— Това е ужасно! — повторих аз, заслушан как бучи в ушите ми нощното мълчание.

Последиците от безсънието се проявиха след около две седмици.

Пътувах с трамвая за Самотечна-Садовая, където живееше в къща, чийто номер ще запазя, разбира се, в най-строга тайна, един човек, който имаше право поради характера на заниманията си да носи оръжие.

При какви обстоятелства се бяхме запознали — не е важно.

Като влязох, заварих приятеля си да лежи на дивана. Докато той вареше чай на примуса в кухнята, аз отворих лявото чекмедже на бюрото му и откраднах оттам броунинга му, после пих чай и си отидох.

Беше към девет часът вечерта. Прибрах се вкъщи. Всичко беше както винаги. От кухнята миришеше на пържено овнешко, коридорът беше изпълнен с добре познатата вечна мъгла, в него светеше мътно крушката на тавана. Влязох в стаята си. Светлината плисна отгоре и миг след това стаята потъна в мрак. Крушката изгоря.

— То веднъж като тръгне!… — казах аз сурово. — И съвсем справедливо.

Запалих примуса на пода в ъгъла. На лист хартия написах: „С това съобщавам, че броунинг № (забравих номера), система еди-каква си, откраднах от Парфьон Иванович“ (написах фамилното име, № на къщата, улица, всичко, както му е редът). Подписах се, легнах на пода до примуса. Смъртен ужас ме обзе.

Страшно е да умираш. Тогава си представих нашия коридор, овнешкото и баба Пелагия, възрастния и „Корабоплаване“, поразвеселих се от мисълта как ще къртят с трясък вратата на стаята ми и т.н.

Опрях дулото о слепоочието, с треперещ пръст напипах спусъка. В това време отдолу долетяха много познати звуци, пресипнало засвири оркестър и тенорът в грамофона запя:

Но ще ли ми възвърне всичко бог?!

„Господи! «Фауст»! — помислих си аз. — Тъкмо сега трябваше, няма що. Но ще почакам да запее Мефистофел. За последен път. Никога вече няма да го чуя.“

Оркестърът ту изчезваше под пода, ту се чуваше пак, но тенорът крещеше по-силно:

Проклинам аз живота, вярата и всичките науки!…

„Ей сега; ей сега — мислех си аз, — но колко бързо пее…“

Тенорът изкрещя отчаяно, после гръмна оркестърът.

Треперещият пръст легна на спусъка и в същия миг ме оглуши грохот, сърцето ми потъна някъде, стори ми се, че пламъкът от примуса лумна към тавана, аз изпуснах пистолета.

Сега грохотът се повтори. Отдолу долетя тежък басов глас:

— Ето ме и мен!

Обърнах се към вратата.