Михаил Булгаков
Театрален роман (2)

Глава 1
Началото на приключенията

На 29 април буря окъпа Москва и въздухът стана сладостен, и душата ми някак се смекчи, и изпитах желание да живея.

В новия си сив костюм и твърде прилично пардесю вървях по една от централните улици на столицата, запътен към място, където още никога не бях стъпвал. Причината за отиването ми беше внезапно полученото писмо, което лежеше в джоба ми. Ето го:

Дълбокоуважаеми Сергей Леонтиевич!

Извънредно много бих искал да се запозная с Вас, а също да поприказваме по една тайнствена работа, която може да се окаже съвсем не безинтересна за Вас. Ако сте свободен, бих бил щастлив да Ви видя в сградата на Учебната сцена на Независимия театър в сряда, 4 часа.

С поздрав,

К. Илчин

Писмото беше написано с молив върху лист, в левия ъгъл на който стоеше с печатни букви:

Ксаверий Борисович Илчин,

режисьор при Учебната сцена на Независимия театър

Името на Илчин срещах за пръв път, не знаех, че съществува Учебна сцена. За Независимия театър бях чувал, знаех, че е един от водещите театри, но никога не бях ходил там.

Писмото ме заинтригува извънредно много, още повече че тогава аз изобщо не получавах никакви писма. Трябва да кажа, че съм дребен сътрудник във вестник „Корабоплаване“. По онова време живеех в лоша, но самостоятелна стая на седмия етаж близо до Красние ворота и до задънената уличка Хомутовска.

И тъй, аз вървях, вдишвайки освежения въздух, и си мислех, че бурята ще се разрази отново, а също за това, как ли е научил Ксаверий Илчин за моето съществование, как ме е намерил и по каква ли работа може да ме търси. Но колкото и да мислех, последното не можах да разбера и най-сетне се спрях на предположението, че Илчин иска да смени стаята си с моята.

Всъщност трябваше да пиша на Илчин, че щом иска да ме види, нека дойде у дома, но трябва да кажа, че се срамувах от стаята си, от обстановката и от хората, които ме заобикаляха. Аз поначало съм си странен човек и малко се боя от хората. Представете си, влиза Илчин и вижда диван, а тапицерията му разпрана и от нея стърчи пружина, лампичката над масата е с абажур от вестник, в стаята се разхожда котка, а от кухнята долитат ругатните на Анушка.

Минах през портата от лят чугун, видях дюкянче, в което побелял човек продаваше значки и рамки за очила.

Прескочих утихващ мътен поток, озовах се пред жълта сграда и си помислих, че тази сграда е строена много, много отдавна, когато още нито аз, нито Илчин сме били родени.

Черна плоча със златни букви известяваше, че тук е Учебната сцена. Влязох и нисък човек с брадичка, в униформа със зелени петлици, моментално ми прегради пътя.

— Кого търсите, гражданино? — подозрително попита той и разпери ръце, като че ли искаше да хване кокошка.

— Трябва да видя режисьора Илчин — казах аз, като се мъчех гласът ми да звучи високомерно.

Човекът се промени рязко, буквално пред очите ми. Изпъна ръце като войник и се усмихна фалшиво.

— Ксаверий Борисич? Ей сегичка. Палтенцето, моля. Галошки нямате ли?

Човекът пое пардесюто ми така внимателно, като да беше скъпоценна свещеническа одежда.

Качвах се по желязната стълба, виждах по барелефите профилите на воини с шлемове и страшните мечове под тях, старинни холандски печки с отдушници, лъснати така, че блестяха като злато.

Сградата мълчеше: нямаше нийде никого и само човекът с петлиците се влачеше подире ми и когато се обръщах, виждах, че ми засвидетелства мълчаливо внимание, преданост, уважение, любов, радост затова че съм дошъл и че той, макар и да върви зад мен, ме насочва, води ме натам, където се намира самотният, загадъчен Ксаверий Борисович Ил чин.

Изведнъж стана тъмно, печките загубиха мазния си белезникав блясък, тъмнината нахлу отведнъж — вън зашумя втора буря. Почуках на вратата, влязох и в полумрака видях най-сетне Ксаверий Борисович.

— Максудов — казах аз с достойнство.

В този миг някъде далеч над Москва мълния раздра небето и озари за миг Илчин с фосфорична светлина.

— Значи това сте вие, любезни Сергей Леонтиевич! — каза с хитра усмивка Илчин.

И бързо ме прегърна през талията, поведе ме към същия диван като в моята стая, дори пружината стърчеше на същото място — в средата.

И до ден-днешен не зная какво бе предназначението на стаята, в която се състоя съдбоносната среща. Защо беше този диван? Какви ноти лежаха разпокъсани на пода в ъгъла? Защо на прозореца стояха везни с блюда? Защо Илчин ме чакаше в тази стая, а не, да речем, в съседната зала, където смътно в далечината сред сумрака на бурята се очертаваше роял?

И сред боботенето на гръмотевицата Ксаверий Борисович каза зловещо:

— Прочетох вашия роман.

Потреперах.

Работата е там…