Михаил Булгаков
Театрален роман (16)

Глава 15

Като тънка змия, проточена през целия партер, на пода лежеше електрически проводник и стигаше кой знае къде. Той подхранваше малка лампа върху масичката, сложена на средната пътека на партера. Лампата даваше точно толкова светлина, колкото да освети листа хартия върху масичката и мастилницата. Върху листа беше нарисувана чипоноса муцуна, до муцуната лежеше още прясна кора от портокал и пепелник, пълен с фасове. Шишето с вода блестеше матово извън светлия кръг.

Партерът беше така потънал в полумрак, че хората, които влизаха отвън, тръгваха пипнешком, хващаха се за облегалките на столовете, докато очите им свикнат.

Сцената беше отворена и слабо осветена отгоре, откъм чигата. На сцената имаше някакъв декор, обърнат с гръб към публиката, и на него пишеше: „Вълци и овце — 2“. Имаше едно кресло, бюро, две табуретки. В креслото седеше работник с рубашка и сако, а на едната табуретка — млад човек със сако и панталон, но препасан с ремък, на който висеше сабя с георгиевски темляк.

В салона беше задушно, навън май отдавна беше в разгара си.

Имаше антракт по време на репетиция — актьорите бяха отишли в бюфета да закусят. Аз останах. Събитията през последните месеци ми се бяха отразили, чувствах се като пребит, все ми се искаше да поседна и да седя дълго и неподвижно. Впрочем това състояние нерядко се редуваше с изблици на нервна енергия и тогава ми се искаше да се движа, да обяснявам, да говоря и да споря. Сега се намирах в първото състояние. Под абажура на лампата се стелеше гъст дим, калпачето го всмукваше и после той изчезваше някъде нагоре.

Мислите ми се въртяха все около едно и също — около моята пиеса. От деня, в който Фома Стриж ми прати съдбоносното писмо, животът ми се измени до неузнаваемост. Сякаш един човек се бе родил отново, сякаш и стаята му бе станала друга, макар да беше все същата стая, сякаш и хората, които го заобикаляха, бяха станали други, и в град Москва той, този човек, изведнъж бе получил право на съществование, бе придобил смисъл и дори значение.

Но мислите ми бяха приковани само към едно, към пиесата, тя запълваше всичкото ми време, дори сънищата, защото ми се присънваше вече поставена с някакви фантастични декори, присънваше ми се свалена от репертоара, присънваше ми се провалена или спечелила огромен успех. Във втория случай, спомням си, се играеше върху наклонено скеле, по което актьорите се пръскаха като бояджии, те играеха с фенери в ръце и час по час запяваха песни. Кой знае защо и авторът беше с тях, разхождаше се по несигурните дъски свободно, като муха по стена, а под него имаше липи и ябълки, защото пиесата се играеше в градина, изпълнена с възбудена публика.

В първия случай най-често ми се присънваше вариант, при който авторът, тръгнал за генералната репетиция, е забравил да си обуе панталона. Първите крачки по улицата правеше смутено, с някаква надежда, че ще успее да мине незабелязан, и дори приготвяше оправдание за минувачите — нещо за току-що взетата вана и че панталонът бил уж зад кулисите. Но положението ставаше все по-лошо и нещастният автор залепваше за тротоара, търсеше някой вестникар, не намираше, искаше да си купи палто, но нямаше пари, скриваше се в един вход и разбираше, че е закъснял за генералната…

— Ваня! — долиташе слабо от сцената — Дай жълта!

В крайната ложа на галерията, която беше до самия портал на сцената, нещо светваше, от ложата косо падаше конусовиден лъч, върху пода на сцената пламваше кръгло жълто петно, пълзеше, поемаше в себе си ту кресло с изтъркана тапицерия и облегалки с олющена позлата, ту чорлав реквизитор с дървен свещник в ръка.

Колкото повече наближаваше краят на антракта, толкова повече се раздвижваше сцената. Вдигнатите високо, увиснали в безброй редици платнища под шнурбодена изведнъж оживяваха. Едно се вдигаше нагоре и оголваше изведнъж редица от хилядосвещови лампи, които ми заслепяваха очите. Друго пък, кой знае защо, слизаше надолу, но преди да стигне пода, изчезваше. В кулисите се появяваха тъмни сенки, жълтият лъч се скриваше, всмукан в ложата. Някъде ковяха с чукове. Появяваше се човек в цивилен панталон, но с шпори и звънтейки с тях, минаваше по сцената. После някой викаше, наведен към пода на сцената, свил ръка на фуния:

— Гнобин! Давай!

Тогава всичко на сцената почвате почти безшумно да се предвижва встрани. Ето, тя повлече реквизитора и той се скри със своя свещник, преплуваха креслото и масата. Някой скочи върху тръгналия кръг срещу движението, забалансира, за да запази равновесие, и изчезна. Бученето се засили и на мястото на изчезналата обстановка се появиха странни, сложни дървени съоръжения от небоядисани стръмни стълби, греди и капаци. „Иде мостът“ — мислех си и, кой знае защо, изпитвах вълнение всеки път, когато той заставаше на мястото си.

— Гнобин, стоп! — викаха на сцената. — Гнобин, дай назад!

Мостът спираше. После на шнурбодена, плисвайки светлина в уморените ми очи, се оголваха тумбести лампи, пак се скриваха и отгоре се спускаше грубо нацапано платно, заставаше косо. „Будката…“ — мислех си; объркан в геометрията на сцената, нервничех, мъчех се да си представя как ще изглежда всичко това, когато вместо маркирания декор, направен от каквото падне, събрано от други пиеси, ще се издигне най-сетне истински мост. В кулисите припламваха облещени прожектори с козирки, топла, жива вълна от светлина заля сцената отдолу: „Пусна рампата…“

Присвивах очи в тъмното към фигурата, която се приближаваше с енергична крачка към режисьорската маса.

„Романус иде, значи ей сега ще се случи нещо…“ — мислех си, като се пазех с длан от светлината на лампата.

И наистина, след малко над мен стърчеше раздвоена брадичка, в полумрака святкаха възбудените очи на диригента Романус. На ревера на Романус блестеше юбилейната значка с буквите НТ.

— Се нон е веро, е бен тровато^[1], а може би и по-силно дори! — почна както винаги Романус, очите му шареха, пламтяха като на вълк в степта. Романус търсеше жертва и тъй като не намери, седна до мен.

— Как ви харесва това? А? — попита ме Романус, присвивайки очи.

„Ще ме забърка сега в някакъв разговор, ох, ще ме забърка…“ — мислех си и се гърчех до лампата.

— Не, бъдете така добър и си кажете мнението — каза Романус, като ме пронизваше с поглед, — то е особено интересно, защото сте писател и не може да се отнасяте равнодушно към безобразията, които стават тук.

„И колко умело го прави…“ — мислех си и така се измъчвах, че чак тялото ме сърбеше.

— Да удари концертмайстора, и при това жена, с тромбона по гърба? — питаше разпалено Романус. — А, не. Да има да взема! Тридесет и пет години съм на сцената, но такова нещо не бях виждал. Стриж да не мисли, че музикантите са свине и могат да се натикат в кочина! Интересно как изглежда това от писателска гледна точка?

Нямаше как да продължавам да мълча.

— Но какво е станало?

Романус само това чакаше. Със звучен глас, като се стараеше да го чуят работниците, които се трупаха любопитно край рампата, Романус почна да разправя, че Стриж бил натикал музикантите в джоба на сцената, където е невъзможно да се свири по следните причини: първо — тясно е, второ — тъмно е, трето — в салона не се чува нито звук, четвърто — той няма къде да застане, музикантите не го виждат.

— Наистина, има хора — гръмогласно съобщаваше Романус, — които разбират от музика не повече, отколкото някои животни…

„Да те вземе дяволът!“ — мислех си аз.

— … от кладенчова вода!

Усилията на Романус се увенчаваха с успех — от кабината на електротехника се чуваше кискане, подаваше се глава.

— Наистина, такива хора трябва не да се занимават с режисура, а да продават квас при Новодевическото гробище!… — крещеше забравилият се вече Романус.

Кискането се повтаряше.

По-нататък ставаше ясно, че безобразията, допуснати от Стриж, имали последствия. Тромбонистът така ударил в тъмното с тромбона концертмайстора Ана Ануфриевна Денжина по гърба, че…

— Рентгенът ще покаже как ще свърши това!

Романус добавяше, че ребра могат да се трошат не в театъра, а в кръчмата, където впрочем някои получават своето артистично образование.

Ликуващото лице на монтьора цъфна в отвора на кабината, устата му се дереше от смях.

Но Романус твърди, че тая работа няма да остане така. Той е посъветвал Ана Ануфриевна какво да прави. Ние, слава богу, живеем в съветската държава, напомняше Романус, и у нас не е позволено да се трошат ребрата на профсъюзните членове. Той е посъветвал Ана Ануфриевна да подаде заявление до профкомитета.

— Наистина, виждам по очите ви — продължи Романус, като впиваше поглед в мен и се мъчеше да ме хване в кръгчето светлина, — не сте напълно убеден, че нашият бележит председател на профкомитета разбира от музика колкото Римски-Корсаков или Шуберт.

„Ама че тип!“ — мислех си аз.

— Но моля ви се!… — казвах, като се мъчех гласът ми да звучи сурово.

— Е, не, да бъдем откровени! — възкликваше Романус, като ми стискаше ръката. — Вие сте писател! И прекрасно разбирате, че Митя Малокрошечни, ако ще двайсет пъти да е председател, едва ли ще различи обой от виолончело или Бахова фуга от фокстрота „Алилуя“.

И Романус изразяваше радостта си по повод на това, че пак добре, дето най-близкият му приятел…

— … особено на чашка!…

Към теноровото кискане в кабината на електротехника се присъединяваше дрезгав бас. Над кабината ликуваха вече две глави.

… Антон Калошин помага на Малокрошечни да се оправя с въпросите на изкуството. То впрочем и не е трудно, защото, преди да дойде в театъра, Антон е служил в пожарната команда, където е свирил на тръба. Да не беше Антон — Романус главата си дава, — някой от режисьорите много лесно би сбъркал увертюрата към „Руслан“ с най-обикновено „Со святъши упокой“!

„Този човек е опасен — мислех аз, гледайки Романус. — Сериозно опасен. Средства за борба с него няма!“

Да не бил Калошин, можели да накарат музиканта да свири провесен на чигата с главата надолу, защото Иван Василиевич не се вестява в театъра; но въпреки това ще трябва да платят на Ана Ануфриевна за изпотрошените й ребра. Романус я посъветвал да се отбие и в съюза, да разбере как гледат там на такива работи, за които наистина може да се каже:

— Се нон е веро, е бен тровато, а може би и по-силно дори!

Отзад се чуха меки стъпки, идеше избавлението.

До масата стоеше Андрей Андреевич. Андрей Андреевич беше първи помощник-режисьор в театъра и на него беше възложена пиесата „Черен сняг“.

Андрей Андреевич, пълен, набит блондин на около четиридесет години, с живи, много опитни очи, познаваше добре работата си. А тази работа беше трудна.

Андрей Андреевич, облечен по случай месец май не с обичайния тъмен костюм и жълти обувки, а със синя сатенена риза и брезентени жълтеникави обувки, се приближи към масата с неизменната папка под мишница.

Очите на Романус запламтяха по-силно и още неуспял Андрей Андреевич да нагласи папката под лампата, скандалът избухна.

Той почна с думите на Романус:

— Категорично протестирам против насилието над музикантите и моля в протокола да бъде вписано това, което става!

— Какви насилия? — попита Андрей Андреевич със служебен тон и веждата му едва забележимо трепна.

— Ако поставяме пиеси, които приличат повече на опера… — почна Романус, но се усети, че авторът седи до него, и продължи, след като разкриви в усмивка обърнатото си към мен лице — което е и правилно! Защото нашият театър разбира голямото значение на музиката в драмата!… То… аз моля да бъде отредено на оркестъра място, където би могъл да свири!

— Отредено му е място в джоба — каза Андрей Андреевич, като се правеше, че разгръща папката по неотложна работа.

— В джоба? Няма ли да е по-добре в дупката на суфльора? Или в стаята на реквизиторите?

— Вие казахте, че в оркестрината не може да се свири.

— В оркестрината! — изпищя Романус. — И повтарям, че не може. И в бюфета не може за сведение.

— За сведение и аз зная, че в бюфета не може — каза Андрей Андреевич и сега потрепери другата му вежда.

— Вие знаете — отвърна Романус и като се убеди, че Стриж още го няма в партера, продължи: — Защото сте стар труженик и разбирате от изкуство, което не може да се каже за някои от режисьорите…

— Въпреки това обърнете се към режисьора. Той е проверил как звучи…

— За да провери човек как звучи, той трябва да притежава известен апарат, с помощта на който може да се провери, например уши! Но ако някому като дете…

— Отказвам да продължа разговора в такъв тон — каза Андрей Андреевич и затвори папката.

— Какъв тон?! Какъв тон? — изуми се Романус. — Обръщам се към писателя, нека той потвърди възмущението си от това как се осакатяват тук музикантите!

— Извинете… — почнах аз, срещайки изумения поглед на Андрей Андреевич.

— Не, моля ви се! — закрещя Романус на Андрей Андреевич.

— Ако помощникът, който е длъжен да познава сцената като петте си пръста…

— Моля да не ме учите как трябва да познавам сцената — каза Андрей Андреевич и скъса шнурчето на папката.

— Налага се! Налага се — с язвителна усмивка изхриптя Романус.

— Ще запиша в протокола какво говорите! — каза Андрей Андреевич.

— И аз ще се радвам, че сте го записали!

— Моля ви да ме оставите на мира! Вие дезорганизирате работниците по време на репетиция!

— Моля да впишете и тези думи! — извика с фалцет Романус.

— Моля, не крещете!

— И аз ви моля да не крещите!

— Моля, не крещете! — повтори със святкащи очи Андрей Андреевич и изведнъж бясно изрева: — Ей, чигаджиите! Какво правите там?! — И се втурна по стълбичката на сцената.

По пътеката вече бързаше Стриж, а зад него се появиха тъмните силуети на актьорите.

Спомням си началото на скандала със Стриж.

Романус забърза насреща му, хвана го под ръка и заговори:

— Фома! Зная, че ти цениш музиката и че вината не е твоя, но те моля и настоявам помощникът да не смее да се подиграва с музикантите!

— Ей, вие, чигаджиите! — крещеше на сцената Андрей Андреевич. — Къде е Бабильов?!

— Бабильов обядва — долетя от шнурбодена глух глас.

Актьорите наобиколиха в кръг Романус и Стриж.

Беше горещо, беше месец май. Вече стотици пъти тези хора, чиито лица изглеждаха загадъчни в сумрака над абажура, бяха се мазали с грим, бяха се превъплътявали, бяха се вълнували, изтощавали… Те се бяха изморили през сезона, те нервничеха, капризничеха, заяждаха се. Романус им достави огромно и приятно развлечение.

Едрият синеок Скавронски потриваше радостно ръце и мърмореше:

— Тъй, тъй, тъй… Давай! Гръм и мълнии! Всичко си му кажи, Оскар!

Това даде резултати.

— Моля да не ми крещите! — изведнъж изрева Стриж и удари с пиесата по масата.

— Не аз, ти викаш! — изпищя Романус.

— Правилно! Гръм и мълнии! — забавляваше се Скавронски и насърчаваше ту Романус: — Правилно, Оскар! Ребрата са ни по-скъпи от всички тези спектакли! — ту Стриж: — Че актьорите да не са по-долно качество от музикантите! Ти, Фома, обърни внимание на този факт!

— Да имаше сега квас — каза с прозявка Елагин — и да не трябваше да репетираме… Но кога най-сетне ще свърши тая кавга!

Кавгата продължи още известно време, от кръга, обгръщащ лампата, се носеха викове и димът се вдигаше нагоре.

Но мен вече не ме интересуваше. Изтривайки потното си чело, аз стоях до рампата, гледах как художничката от макетния цех Аврора Госие обикаля въртящия се кръг с линийка, как я допира до пода. Лицето на Госие беше спокойно, леко печално, устните й стиснати. Светлата коса на Госие ту припламваше като подпалена, когато тя се навеждаше към края на рампата, ту гаснеше и ставаше като пепел. И аз размишлявах, че всичко, което става сега, което се влачи така мъчително, всичко ще получи своя завършек…

В това време кавгата свърши.

— Хайде, момчета! Хайде! — викаше Стриж. — Губим време!

Патрикеев, Владичински, Скавронски вече се разхождаха по сцената между реквизиторите. Към сцената се отправи и Романус. Появата му не мина безследно. Той се приближи към Владичински и го попита загрижено не намира ли, че Патрикеев прекалено злоупотребява с похватите на буфонадата, вследствие на което публиката ще се засмее тъкмо когато Владичински трябва да произнесе изключително важната реплика: „А аз къде ще заповядате да отида? Аз съм самотен и болен…“

Владичински пребледня като смъртник и след минута и актьорите, и работниците, и реквизиторите се бяха строили край рампата и слушаха как си разменят ругатни отдавнашните врагове Владичински и Патрикеев. Владичински, човек с атлетическо телосложение, блед по природа, а сега още по-блед от злоба, беше свил юмруци и като се стараеше мощният му глас да звучи страшно, без да гледа Патрикеев, казваше:

— Аз ще се заема по принцип с този въпрос! Отдавна е време да се обърне внимание на циркаджиите, които с разни трикове позорят името на театъра!

Комикът Патрикеев, който на сцената играеше смешни млади хора, а в живота беше изключително чевръст, ловък и набит, се мъчеше да придаде на лицето си презрителен и в същото време страшен израз и затова очите му изразяваха печал, а лицето му — физическа болка, отговаряше с хриплив глас:

— Моля ви да не се забравяте! Аз съм актьор в Независимия театър, а не кинозанаятчия като вас!

Романус стоеше зад кулисите и очите му святкаха доволно, гласът на Стриж, който викаше от първите редове, надвикваше гласовете на спорещите:

— Спрете незабавно! Андрей Андреевич! Звънете на Строев да побърза! Къде е той? Вие ми проваляте производствения план!

Андрей Андреевич натискаше с привично движение копчетата върху таблото пред мястото на помощника и някъде далеч зад кулисите, и в бюфета, и във фоайето тревожно и пронизително звъняха звънци.

А в това време Строев, който се беше разбъбрил в потилнята на Торопецка, бързаше към салона, като вземаше по две стъпала. На сцената той влезе не през салона, а отстрани, през вратата към сцената, промъкна се до мястото на помощника, а оттам на рампата, като подрънкваше тихичко с шпорите, сложени на цивилни обувки, и майсторски се запреструва, че отдавна е дошъл.

— Къде е Строев? — виеше Стриж. — Звънете му, звънете! Настоявам кавгата да бъде прекратена!

— Звъня! — отговаряше Андрей Андреевич. В този момент той се обърна и видя Строев. — Звъня ви да побързате! — сурово каза Андрей Андреевич и звънът в театъра тутакси утихна.

— На мен? — обади се Строев. — Защо трябва да ме викате със звънци? Аз съм тук от десет минути, ако не и четвърт час… минимум… Мама… миа… — Той прочисти гърлото си с кашлица.

Андрей Андреевич пое въздух, но не каза нищо, само го погледна многозначително. А поетия въздух използва, за да извика:

— Моля излишните да слязат от сцената! Започваме!

Всичко се успокои, реквизиторите си отидоха, актьорите се пръснаха по местата си. Зад кулисите Романус поздрави шепнешком Патрикеев, че така мъжествено и правдиво е възразил на Владичински — отдавна било време да го поставят на мястото му.