Михаил Булгаков
Театрален роман (15)

Глава 14
Тайнствените чудотворци

Странно е устроена човешката памет. Ето на, уж всичко това стана неотдавна, а ми е невъзможно да възстановя събитията стройно и последователно. Изпаднаха звена от веригата! Някои неща, като си ги спомням, просто запламтяват пред очите ми, а останалото се е накъсало, разпиляло и в паметта ми е останала само някаква пепел и някакъв дъждец. Впрочем то си е наистина пепел. Дъждец? Дъждец? Е, значи месецът, който почна след пиянската нощ, е бил ноември. Естествено, валеше дъжд, примесен с лепкав сняг. Вие, предполагам, познавате Москва? Значи няма защо да я описвам. Много неприятно е по московските улици през ноември. И в учрежденията също е неприятно. Но това би било половин беда, лошото е, когато вкъщи е неприятно. С какво, кажете ми, се махат петна от дрехи? Какви ли не опитах, какво ли не правих. И странно: полееш го например с бензин — великолепен резултат, петното сякаш се стопява, стопява и изчезва. Човек се чувства щастлив, защото нищо не тормози така, както петно на дрехата. Мръсно, лошо, нервира. Окачиш сакото на пирона, на сутринта станеш — петното си стои на мястото и мирише слабо на бензин. Същото става и след врялата вода, слабия чай, одеколона. Дяволска работа! Почваш да се ядосваш, получаваш тик, но си безпомощен. Не, явно е, че който си е лепнал веднъж петно на дрехата, ще си ходи с него чак докато изгние и бъде захвърлен завинаги самият костюм. На мен сега ми е вече все едно, но на вас ще пожелая петната да бъдат колкото може по-малко.

И тъй, вадих петното, но не го извадих, после, спомням си, все ми се късаха връзките на обувките, кашлях, ходех всеки ден в „Корабоплаване“, страдах от влагата и от безсъние, четях както ми паднеше, и дявол знае какво. А нещата се стекоха така, че около мен вече нямаше хора. Ликоспастов, кой знае защо, замина за Кавказ, моя приятел, от когото бях откраднал пистолета, го преместиха на работа в Ленинград, а Бомбардов се разболя от възпаление на бъбреците и го взеха в болница. Ходех от време на време да го видя, но на него, разбира се, не му беше до разговори за театъра. Пък и той разбираше, естествено, че след случая с „Черен сняг“ не бива да докосва тази тема — виж бъбреците — да, защото за тях все пак могат да се кажат разни утешителни неща. Затова говорехме именно за бъбреците и дори си спомняхме на смях и за Кли, но ни беше някак тъжно.

Впрочем всеки път, когато виждах Бомбардов, аз си спомнях за театъра, но намирах у себе си достатъчно воля да не го питам за нищо. Дадох си дума изобщо да не мисля за театъра, но тази клетва, разбира се, е глупава. Невъзможно е да си забраниш да мислиш. Но можеш да си забраниш да разпитваш за театъра. И това аз си забраних.

А театърът като да беше умрял и никакъв не се обаждаше. От него не идваха никакви вести. От хората, повтарям, се откъснах. Обикалях букинистите, прикляках често в сумрака, ровех из прашните списания и, спомням си, видях една чудесна картина… триумфална арка…

В това време дъждовете спряха и съвсем неочаквано сви студ. Прозорецът на моята мансарда се покри с ледени шарки и докато седях до него и стоплях с дъха си една монета, а после я отпечатвах върху заледената повърхност, разбрах, че да пишеш пиеси и да не ги поставяш, е невъзможно.

Но вечер изпод пода долиташе валс, все един и същ (някой го разучаваше), и този валс пораждаше картинки в кутийката, твърде странни и необичайни. Така например все ми се струваше, че долу има свърталище на пушачи на опиум и дори се оформяше нещо, което произволно наричах мислено „трето действие“. А именно: сивосинкав дим, жена с асиметрично лице, някакъв човек във фрак, отровен от дима, и друг човек с лимонено лице и разногледи очи, който се приближава крадешком към него с остра кама. Удар с камата, поток кръв. Фантазии, както виждате! Глупости! И къде да занеса пиеса с такова трето действие?

Аз и не записвах измисленото. Възниква, разбира се, един въпрос и той възниква преди всичко у самия мен — защо човек, който е закопал сам себе си в една мансарда, който е преживял голям неуспех и на всичкото отгоре е меланхолик (разбирам това, не се тревожете), не е направил втори опит да се самоубие?

Признавам си откровено: първият опит ми вдъхна някакво отвращение към този насилствен акт. Това, що се отнася до мен. Но дълбоката причина, разбира се, не е тази. На всяко нещо му идва времето. Впрочем да не се разпростираме на тази тема.

А колкото до външния свят, да се откъсна напълно от него, беше невъзможно, защото, когато получавах от Гавриил Степанович по петдесет, по сто рубли, бях се абонирал за три театрални списания и за „Вечерна Москва“.

Книжките на тези списания пристигаха, кажи-речи, редовно. Като преглеждах рубриката „Театрални вести“, непрекъснато се натъквах на новини за моите приятели.

Така на петнадесети декември прочетох:

„Известният писател Измаил Александрович Бондаревски завършва пиесата «Монмартърски ножове», из живота на емиграцията. Според слуховете авторът ще даде пиесата си на Стария театър.“

На седемнадесети разгърнах вестника и се натъкнах на следното съобщение:

„Известният писател Е. Агапьонов усилено работи върху комедията «Девер» по поръчка на Театъра на Задружната кохорта.“

На двадесет и втори:

„В беседа с нашия кореспондент драматургът Клинкер сподели, че пише пиеса, която има намерение да предостави на Независимия театър. Алберт Албертович съобщи, че пиесата му представлява широко разгърнато платно на гражданската война при Касимово. Пиесата се нарича условно «Пристъп».“

След това сякаш заваля град: и на двадесет и първи, и на двадесет и четвърти, и на двадесет и шести. Във вестника на трета колона възмътно изображение на млад човек с необикновено мрачна глава, който сякаш иска да набоде някого с рога, и съобщение, че това е И. С. Прок. Драма. Завършва третото действие.

Жвенко Онисим. Анбакомов. Четири, пет действия.

На втори януари се обидих. Прочетох:

„Консултантът М. Панин свика в Независимия театър съвещание на група драматурзи. Тема — написване на съвременна пиеса за Независимия театър.“

Бележката беше озаглавена „Откога, откога е време!“ и в нея бяха изразени съжаление и укор спрямо Независимия театър, че само той между всички театри още не е поставил нито една съвременна пиеса, отразяваща нашата епоха. „А тъкмо той — пишеше вестникът, — тъкмо той и най-вече той, Независимият театър, както никой друг е в състояние да представи достойно пиеса на съвременен драматург, ако с това се заемат такива майстори като Иван Василиевич и Аристарх Платонович.“

Следваха справедливи укори и по адрес на драматурзите, които още не са си дали труд да създадат произведение, достойно за Независимия театър.

Бях свикнал да си говоря сам.

— Извинете — мърморех, нацупил обидено устни, — как така никой не бил написал пиеса? Ами мостът? Ами хармониката? Кръвта върху изпотъпкания сняг?

Вън свистеше виелицата, а на мен ми се струваше, че там сред виелицата стои все този проклет мост, че хармониката пее и се чуват сухи изстрели.

Чаят стинеше в чашата ми, от страницата на вестника ме гледаше лице с бакенбарди. Отдолу беше поместена телеграма, пратена от Аристарх Платонович до съвещанието:

„Телом в Калкута, духом с вас.“

— Я виж ти какъв живот кипи там, боботи като водопад — шепнех с прозявка, — а аз съм като погребан.

Нощта изтича, изтича и утрешният ден, ще изтекат всичките, колкото са ми отредени, и няма да остане нищо освен несполука.

Като куцуках и разтривах болното си коляно, аз се замъквах до дивана, почвах да свалям сакото, потръпвах от студ, навивах часовника.

Така минаха много нощи, аз ги помня, но някак всичките в едно — не можех да спя от студ. А дните сякаш се заличиха от паметта ми — нищо не помня.

Така се точеше времето до края на януари и ето вече ясно си спомням един сън, който ми се присъни през нощта на двадесети срещу двадесет и първи.

Огромна зала в дворец и уж вървя през тази зала. В свещниците горят и димят свещи, тежки, мазни, златисти. Облечен съм странно, краката ми в изпънато трико, като че ли не съм в нашия век, а в петнадесетия. Вървя през залата, на колана ми — кинжал. Цялата прелест на съня беше не в това, че явно аз съм там господарят, а в кинжала, от който явно се бояха придворните, застанали край вратата. Дори вино не може да опияни, както този кинжал, и като се усмихвах, не, като се смеех насън, вървях безшумно към вратата.

Сънят беше толкова прекрасен, че като се събудих, известно време още се смях.

И тогава на вратата се почука и аз отидох да отворя, наметнат с одеяло, като шляпах със скъсаните си чехли, и ръката на съседката се провря през пролуката и ми подаде плик. На него блестяха златните букви НТ.

Разкъсах го, той и сега лежи пред мен, разкъсан напряко (ще го отнеса със себе си!). В плика имаше лист, също със златни готически букви, и с едрия тлъст почерк на Фома Стриж пишеше:

Скъпи Сергей Леонтиевич,

Незабавно в театъра! Утре почвам да репетирам „Черен сняг“ в 12 часа на обед.

Ваш Ф. Стриж

Седнах с разкривена усмивка на дивана, втренчен диво в листа, и си мислех за кинжала, после, кой знае защо, за Людмила Силвестровна и гледах голите си колене.

В това време на вратата се потропа властно и весело.

— Да — казах.

Сега в стаята влезе Бомбардов. Блед, прежълтял от болестта, той изглеждаше по-висок и с променен, пак от нея, глас каза:

— Вече знаете? Нарочно се отбих да ви видя.

И застанал пред него в цялата си голота и нищета, влачейки по пода вехтото одеяло, аз го целунах и изтървах листа.

— Как се случи това? — попитах и се наведох към пода.

— Това дори аз не мога да разбера — отвърна ми моят скъп гост — и никой няма да го разбере, нито някога ще научи. Мисля, че са го направили Панин и Стриж. Но как са го направили — не се знае, защото то надхвърля човешките сили. С една дума, това е чудо.