Михаил Булгаков
Театрален роман (12)

Глава 11
Аз се запознавам с театъра

Торопецка владееше в съвършенство изкуството да пише на машина. Не бях виждал нищо подобно. Нямаше нужда да й се диктуват препинателните знаци, нито да й се повтаря чия е репликата. Стигнах дотам, че докато се разхождах напред-назад из потилнята и диктувах, почнах да се спирам, да се замислям, после казвах: „Не, почакайте…“ — променях написаното, изобщо престанах да споменавам действащите лица, мърморех или говорех високо, но каквото и да правех, изпод ръцете на Торопецка излизаше почти без поправки идеално чиста страница от пиесата, без нито една граматична грешка — готова да върви за печат.

Изобщо Торопецка си разбираше от работата и я вършеше добре. Пишехме под акомпанимента на телефонните звънци. Отначало те ми пречеха, но после така свикнах с тях, че почнаха да ми харесват. Поликсена се справяше с изумителна лекота с всички. Веднага викаше:

— Да? Казвайте по-бързо, другарю, заета съм. Да?

От такъв прием другарят на другия край на жицата се смущаваше и почваше да дрънка разни дивотии, но веднага биваше поставян на място.

Дейността на Торопецка беше изключително широка. В това се убедих от разговорите.

— Да — казваше Торопецка, — не, не се обаждате, където трябва. При мене няма никакви билети… Ще те застрелям! (Вече към мен, повтаряйки написаното вече изречение.)

Пак телефонът.

— Всички билети са продадени — казваше Торопецка, — гратиси нямам… С това нищо няма да докажеш! (Към мен.)

„Сега почвам да разбирам — мислех си — колко много са в Москва мераклиите да ходят гратис на театър. А чудно нещо: никой от тях не се опитва да пътува гратис в трамвая. И никой няма да влезе в някой магазин и да помоли да му дадат без пари кутия цаца. Защо смятат, че за театър няма нужда да се плаща?“

— Да! Да! — викаше Торопецка в слушалката. — Калкута, Пенджаб, Мадрас, Алогобад… Не, адреса не даваме! Да? — обръщаше се тя към мен.

— Няма да позволя той да пее испански серенади под прозореца на моята годеница — разпалено казвах аз, тичайки из потилнята.

— Годеница… — повтаряше Торопецка. Машината всеки миг иззвънтяваше. Отново трещеше телефонът.

— Да! Независимият театър! Нямам никакви билети! Годеница…

— Годеница! — казвах аз. — Ермаков хвърля китарата на пода и изтичва на балкона.

— Да? Независимият! Нямам никакви билети!… Балкона.

— Ана се втурва… не, просто излиза след него.

— Излиза… да? Ах, да. Другарю Бутович, билетите ще ви бъдат оставени при Филя в канцеларията. Всичко хубаво.

— Ана. Той ще се самоубие!

Бахтин. Няма да се самоубие!

— За съжаление не мога да ви дам адреса, Алберт Албертович…

— Да! Добър ден. Да, с нея. После Андамонските острови… Няма да се самоубие.

Трябва да се признае на Поликсена Торопецка: вършеше си добре работата. Пишеше с десет пръста — с двете ръце; щом телефонът иззвъняваше, почваше да пише с едната ръка, с другата вдигаше слушалката, викаше: „Калкута не им харесала! Настроението е добро…“ Демян Кузмич влизаше често, източваше до бюрото, подаваше някакви книжа. Торопецка ги прочиташе с дясното око, слагаше печати с дясната ръка, а с лявата пишеше на машината: „Хармониката свири весело, но от това…“

— Не, чакайте, чакайте — възкликвах аз. — Не, не весело, а нещо бравурно… Или не… чакайте. — Взирах се диво в стената и не знаех как свири хармониката. В това време Торопецка се пудреше, казваше по телефона на някаква Миси, че Алберт Албертович ще купи във Виена банели за корсет. Разни хора се появяваха в потилнята и отначало се срамувах да диктувам пред тях, сякаш бях гол между облечени, но бързо свикнах.

Вестяваше се и Миша Панин, стискаше всеки път насърчително рамото ми и изчезваше през една врата, зад която, вече знаех, се намираше неговият аналитичен кабинет.

Идваше гладко избръснатият, с римски упадъчен профил и капризно издадена долна устна председател на режисьорското обединение Иван Александрович Полторацки.

— Мил пардон. Вече второто действие ли пишете? Грандиозно! — възклицаваше той и тръгваше към другата врата, като подвиваше комично крака, за да покаже, че се мъчи да не вдига шум. Ако вратата се открехваше, чуваше се как казва по телефона:

— Все ми е едно… аз съм човек без предразсъдъци… Това е дори оригинално — дошли на конни състезания по долни гащи. Но Индия няма да се съгласи… На всичките ги е ушил еднакво — и на княза, и на съпруга, и на барона… Същински долни гащи и по цвят, и по кройка!… Ами вие кажете, че ви трябват панталони. Мен какво ме засяга! Да ги преправят. Абе я го пратете по дяволите! Защо лъже! Петя Дитрих не може да нарисува такива костюми. Той е нарисувал панталони. Скиците са на масата ми! Петя… Изтънчен, неизтънчен, той самият нали панталон носи! Опитен човек!

В разгара на деня, когато се хващах за косата и се опитвах да си представя как по-точно да изразя, че ето… човекът пада… изпуска пистолета… кръвта тече или не тече?… В потилнята влезе млада, скромно облечена актриса и възкликна:

— Добър ден, Поликсена Василиевна, миличка! Донесох ви цветенца!

Тя разцелува Поликсена и сложи на писалището четири жълтеникави астри.

— Да има нещо от Индия за мен?

Поликсена отговори, че има, и извади от писалището дебел плик. Актрисата се развълнува.

— „Кажете на Вешнякова — прочете Торопецка, — че аз разгадах ролята на Ксения…“

— Ах, е, и?!… — възкликна Вешнякова.

— „Стояхме с Прасковя Фьодоровна на брега на Ганг и там ме осени. Работата е там, че Вешнякова не бива да излиза от средната врата, а отстрани, където е пианото. Нека не забравя, че неотдавна е загубила мъжа си и в никакъв случай няма да се реши да излезе през средната врата. Тя върви с походка на монахиня, свела смирено очи, държи в ръце букетче лайкучка — нещо типично за всяка вдовица…“

— Господи! Колко вярно! Колко дълбоко! — възкликна Вешнякова. — Наистина! Затова ми беше толкова неудобно с тази средна врата.

— Почакайте — продължи Торопецка, — има още — и прочете: — „Но впрочем, нека Вешнякова излиза откъдето си иска! Като се върна, всичко ще се изясни. Ганг не ми хареса, според мен на тази река нещо не й достига…“ Е, това вече не ви засяга — забеляза Поликсена.

— Поликсена Василиевна — заговори Вешнякова, — пишете на Аристарх Платонович, че аз безумно, безумно съм му благодарна!

— Добре.

— А не може ли аз самата да му пиша?

— Не — отговори Поликсена, — той изяви желание да не му пише никой освен мен. Това би го изморявало през време на неговите размисли.

— Разбирам, разбирам! — възкликна Вешнякова, разцелува Торопецка и си отиде.

Влезе пълен енергичен човек на средна възраст и още от вратата възкликна, сияещ:

— Чухте ли новия виц? Ах, вие пишете?

— Нищо, сега сме в антракт — каза Торопецка и пълният човек, който явно умираше от желание да разкаже вица, се наведе, светнал от радост, над ухото на Торопецка. А в същото време свикваше с ръце останалите. Миша Панин и Полторацки, и още неколцина дойдоха да чуят вица. Главите се сведоха над бюрото. Аз чух: „И в това време мъжът се връща в гостната…“ Зад бюрото се засмяха. Пълният пошепна още малко, а после Миша Панин заприпада от смях: „Ах, ах, ах!“ Полторацки възкликна: „Грандиозно!“, а пълният се запревива от щастлив смях и веднага изхвръкна навън с вика:

— Вася! Вася! Стой! Чу ли? Ще ти косна нов виц.

Но не можа да косне на Вася вица, защото Торопецка го върна.

Оказа се, че Аристарх Платонович бил писал и за пълния.

— „Предайте на Елагин — четеше Торопецка, — че най-много трябва да се пази да не изиграе резултата, нещо, към което винаги е бил склонен.“

Елагин помръкна и надникна в писмото.

— „Кажете му — продължаваше Торопецка, — че в сцената на вечеринката у генерала той не бива да поздравява веднага съпругата на полковника, нека преди това да обиколи масата и да се усмихне смутено. Той има винен завод и за нищо на света няма да поздрави веднага, а…“

— Не разбирам! — заговори Елагин. — Извинете, не разбирам. — Елагин описа кръг в стаята, като че ли заобикаляше нещо. — Не, не мога да го почувствам. Неудобно ми е!… Съпругата на полковника е пред него, а той, кой знае защо, ще върви да… Не го чувствам!

— Искате да кажете, че разбирате тази сцена по-добре от Аристарх Платонович? — с леден глас попита Торопецка.

Този въпрос смути Елагин.

— Не, не казвам това… — Той се изчерви. — Но помислете… — И пак описа кръг по стаята.

— Мисля, че трябва доземи да се поклоните на Аристарх Платонович, задето той от Индия…

— Вие какво все доземи, доземи — изведнъж измърмори Елагин.

„Брей, ама той бил смелчага“ — казах си аз.

— По-добре изслушайте какво пише по-нататък Аристарх Платонович. — И прочете: — „Но впрочем да прави каквото иска. Ще се върна и пиесата ще стане ясна за всички.“

Елагин стана пак весел и изтърси следния номер. Махна с длан край бузата си, после край другата и ми се стори, че пред очите ми му поникнаха бакенбарди. После се смали, изду надменно ноздри и като скубеше косъмчета от въображаемите бакенбарди, процеди през зъби всичко, което пишеше за него в писмото.

„Какъв актьор!“ — помислих си. Разбрах, че той имитира Аристарх Платонович.

Кръв нахлу в лицето на Торопецка, тя задиша тежко:

— Бих ви помолила!…

— Но впрочем — процеди през зъби Елагин, сви рамене и вече с обикновения си глас каза: — Не разбирам! — и излезе. Видях как в антрето направи още един кръг, сви недоумяващо рамене и изчезна.

— Ох, тия средняци! — заговори Поликсена. — Нищо свято няма за тях. Чухте ли ги как приказват?

— Кхм — отговорих аз, защото не знаех какво да кажа и, най-важното, не разбирах какво значи думата „средняци“.

Към края на първия ден стана ясно, че да се пише пиесата в потилнята, е невъзможно. Освободиха Поликсена за два дена от преките й задължения и ни настаниха двамата в една дамска гримьорна. Демян Кузмич, сумтейки, домъкна там машината.

Циганското лято се предаде и отстъпи мястото си на мократа есен. През прозореца нахлуваше сива светлина. Аз седях на канапето и се отразявах в дебелите стъкла на шкафа, а Поликсена седеше на едно столче. Усещах се двуетажен. На горния царяха суматоха и безредие, което трябваше да бъде превърнато в ред. Взискателните герои на пиесата изпълваха душата ми с безкрайни грижи. Всеки изискваше необходимите думи, всеки се мъчеше да заеме първото място, изтласквайки другите. Да се редактира пиеса, е ужасно уморително. Горният етаж шумеше и се движеше в главата ми, пречеше ми да се наслаждавам на долния, където цареше установен, траен покой. От стените на малката гримьорна, която приличаше на бонбониерка, ме гледаха, усмихнати с изкуствени усмивки, жени с неестествено подчертани устни и сенки под очите. Тези жени носеха кринолини. Между тях от снимките святкаха зъбите на мъже с цилиндри в ръце. Един имаше тлъсти еполети. Пиянски дебел нос, провиснал до устата, бузите и шията прорязани от гънки. Не познах в него Елагин, докато Поликсена не ми каза кой е.

Гледах снимките, ставах от канапето и докосвах угасените лампиони, празната пудриера, вдишвах едва доловимия мирис на някаква боя и ароматния мирис на Поликсенините цигари. Тук беше тихо, само тракането на машината и тихите й звънчета нарушаваха тази тишина и понякога слабо изскърцваше паркетът. През отворената врата се виждаше как от време на време минават на пръсти някакви възрастни, съсухрени жени, понесли купища колосани фусти.

Нарядко великото мълчание на този коридор се нарушаваше отнякъде от глухи взривове музика и от далечни страшни викове. Сега знаех, че на сцената, нейде дълбоко, отвъд паяжината на старите коридори, стълби и стълбички, се репетира пиесата „Степан Разни“.

Почвахме да пишем в дванадесет, а в два правехме почивка, Поликсена отиваше в кабинета си, да нагледа своето царство, а аз отивах в бюфета.

За да стигна до него, трябваше да мина коридора и да изляза на стълбите. Тук очарованието на тишината вече се нарушаваше. По стълбите се качваха актьори и актриси, зад бяла врата звънеше телефон, друг телефон се обаждаше някъде отдолу. Долу дежуреше един от дресираните от Августа Менажраки куриери. Следваше желязна средновековна врата, зад нея — тайнствени стъпала и някаква тухлена клисура, която ми се струваше безкрайно висока и беше тържествена и полутъмна. В тази клисура, подпрени на стените й, се извисяваха няколко реда декори. Върху белите им дървени рамки се мяркаха тайнствени условни надписи с черно: „I ляв проспект“, „Граф пано“, „Спалня III действие“. Отдясно имаше широка, висока, почерняла от времето порта, с вратичка с чудовищен катинар и аз разбрах, че тя води към сцената. Такава порта имаше и вляво, тя водеше към двора и през тази порта работниците подаваха от складовете декорите, които не се побираха в клисурата. Всеки път спирах в клисурата и в усамотение се отдавах на мечтите си: то беше лесно, защото само рядък пътник можеше да се срещне по тясната пътечка между декорите, където трябваше да се прилепиш към стената, за да се разминеш.

Цилиндричната пружина над желязната врата всмукваше с тихо змийско съскане въздух и ме пускаше да мина. Звуците под краката изчезваха, стъпвах върху килим, по медната лъвска глава познавах кабинета на Гавриил Степанович и пак по същото войнишко сукно се запътвах натам, където вече се виждаха и чуваха хора — към бюфета.

Пръв се хвърляше в очи блестящият самовар върху тезгяха, побиращ много кофи вода, а след него нисичък възрастен човек с клюмнали мустаци, плешив и с толкова печални очи, че съжаление и тревога обземаха всеки, който още не беше свикнал с него. Въздишайки печално, тъжният човек стоеше зад тезгяха и гледаше купчината сандвичи с хайвер и със сирене. Актьорите се приближаваха към бюфета, взимаха от тези лакомства и тогава очите на бюфетчията се пълнеха със сълзи. Не го радваха нито парите, които му плащаха за сандвичите, нито съзнанието, че работи в най-хубавото място на столицата, в Независимия театър. Нищо не го радваше, явно беше, че душата му се свива при мисълта, че ето на, ще изядат всичко, сложено на чинията, ще го изядат до трохичка, ще изпият целия гигантски самовар.

През двата прозореца се процеждаше светлината на сълзливия есенен ден, зад тезгяха гореше окачена на стената лампа с абажур, която никога не гасяха, ъглите тънеха във вечен полумрак.

Аз се стеснявах от непознатите хора, насядали около масичките, страхувах се да се присъединя към тях, въпреки че ми се искаше. Около масичките се чуваше заглушен смях, навсякъде си разказваха нещо…

Изпивах чаша чай, изяждах един сандвич със сирене и тръгвах из театъра. Най-много обикнах онова място, което носеше името „канцелария“.

То рязко се различаваше от всички други в театъра, защото беше единственото шумно място, където се вливаше, тъй да се каже, животът отвън.

Канцеларията се състоеше от две части. Предна тясна стая, към която от двора водеше толкова извита стълбичка, че всеки, който влизаше за пръв път в театъра, непременно падаше. Там седяха двама куриери, Катков и Баквалин. Върху масичката пред тях имаше два телефона. И тези телефони звъняха почти без прекъсване.

Много бързо разбрах, че по телефона търсят един и същ човек и този човек се намираше в съседната стая, на чиято врата имаше надпис:

Завеждащ вътрешния ред

Филип Филипович Тулумбасов

Никой в Москва нямаше и навярно никога няма да има по-голяма популярност от тази на Тулумбасов. Струваше ми се, че целият град напира по телефоните към Тулумбасов и ту Катков, ту Баквалин свързваха с Филип Филипович жадуващите да говорят с него.

Казвал ли ми е някой, или ми се е присънило, че Юлий Цезар притежавал способността да върши няколко неща едновременно, например да чете нещо и да слуша някого.

Твърдя обаче, че Юлий Цезар би оплел конците по най-жалък начин, ако го сложеха на мястото на Филип Филипович.

Освен двата телефона, които гърмяха под ръцете на Баквалин и Катков, пред самия Филип Филипович стояха още два, а друг, стар модел, висеше на стената.

Филип Филипович, пълен блондин с приятно кръгло лице, с необикновено живи очи, в които бе дълбоко скрита невидима за никого тъга — спотаена, навярно вечна, неизлечима, — седеше зад един парапет в извънредно уютно кътче. Ден и нощ, при Филип Филипович винаги беше вечер и гореше лампа със зелен абажур. На писалището пред Филип Филипович имаше четири календара, целите изписани с тайнствени бележки, като например: „Прян. 2, парт. 4“, „13 сутр. 2“, „Мон. 77727“ и други подобни.

Със същите знаци бяха запълнени пет разтворени бележника на масата. Над Филип Филипович стоеше препарирана кафява мечка с електрически крушки вместо очи. Филип Филипович беше отделен от външния свят с парапет и по всяко време на деня към този парапет притискаха кореми хора с най-различно облекло. Тук пред Филип Филипович минаваше цялата страна, това може да се каже със сигурност, имаше представители на всички класи, групи, прослойки, възгледи, полове, възрасти. След някакви бедно облечени гражданки с вехти шапки идеха военни с различни по цвят петлици. Военните отстъпваха място на добре облечени мъже с яки от бобър на палтата и колосани яки на ризите. Между колосаните яки се мяркаше от време на време басмена рубашка. Каскет върху буйни къдри. Разкошна дама с хермелин на раменете. Шапка ушанка, насинено око. Съвсем младичко от женски пол с напудрено носле. Човек с рибарски ботуши, с препасан с ремък кафтан. Още един военен, един ромб. Някакъв бръснат, с бинтована глава. Старица с трепереща челюст, с мъртви очи; тя, кой знае защо, говореше със спътницата си на френски, а спътницата й беше с мъжки галоши. Кожух.

Онези, които не можеха да легнат по корем върху парапета, се трупаха отзад, току вдигаха нагоре изпомачкани бележки, плахо извикваха: „Филип Филипович!“ От време на време в тълпата, обсаждаща парапета, се вклиняваха жени или мъже без връхна дреха, само по блузки или сака, и аз разбирах, че това са актриси и актьори от Независимия театър.

Но който и да приближеше парапета, с много редки изключения, се подмазваше, усмихваше се угоднически. Всички, които идваха, молеха Филип Филипович, всички зависеха от неговия отговор.

Три телефона звъняха, без да спират нито миг, а понякога и трите отведнъж изпълваха с грохот кабинетчето. Това никак не смущаваше Филип Филипович. С дясната ръка той вдигаше слушалката на десния телефон, слагаше я на рамо и я притискаше с буза, с лявата взимаше втората слушалка и я притискаше към лявото си ухо, а като освободеше дясната, поемаше с нея една от бележките, които му подаваха, и почваше да говори едновременно с трима: в лявата, в дясната слушалка, после с посетителя, после пак в лявата, в дясната, с посетителя. В дясната, с посетителя, лявата, лявата, дясната, дясната…

Отведнъж тракваше двете слушалки върху вилките и тъй като се освобождаваха и двете му ръце, поемаше две бележки. Отместваше едната, вдигаше слушалката на жълтия телефон, слушаше един миг, казваше: „Обадете се утре в три“, окачваше слушалката, на посетителя казваше: „Не мога нищо да направя.“

С течение на времето почнах да разбирам за какво молеха Филип Филипович. Молеха го за билети.

Молеха го за билети в най-разнообразна форма. Едни казваха, че са пристигнали от Иркутск и заминават през нощта, но не могат да заминат, преди да гледат „Без зестра“. Някой казваше, че е екскурзовод от Ялта. Представител на някаква делегация. Друг, не екскурзовод, нито сибирец и за никъде не заминава, ами просто казваше: „Петухов, спомняте ли си?“ Актрисите и актьорите казваха: „Филя, е, Филя, нареди нещо…“ Някой казваше: „Колкото и да струва, цената не ме интересува…“

— Познавам Иван Василиевич от двадесет и осем години — почваше да фъфли изведнъж някаква бабка, с проядена от молец дупка на баретата, — сигурна съм, че той няма да ми откаже…

— Ще ви дам правостоящ — казваше внезапно Филип.

Филипович и без да чака отговора на зашеметената бабка, й подаваше някакво късче хартия.

— Ние сме осем души — почваше някакъв здравеняк и пак думите засядаха на гърлото му, защото Филя вече казваше:

— От свободните! — И му подаваше хартийка.

— Изпраща ме Арнолд Арнолдович — почваше някакъв млад човек, облечен с претенция за разкош.

„Ще ви дам правостоящ“ — мислено подсказвах аз, но не познавах.

— Не мога нищо да направя — изведнъж отвръщаше Филя, след като плъзваше само един поглед по лицето на младия човек.

— Но Арнолд…

— Не мога!

И младият човек изчезваше, сякаш потъваше в дън земя.

— Ние с жената… — почваше пълен гражданин.

— За утре? — питаше Филя отривисто и бързо.

— Слушам.

— На касата! — извикваше Филя и пълният си пробиваше път с листчето в ръка, а Филя вече викаше по телефона: „Не! Утре!“ и в същото време с лявото око четеше подадената бележка.

С течение на времето разбрах, че той се ръководи съвсем не от външния вид на хората и, разбира се, не от техните омазнени хартийки. Имаше скромно, дори бедно облечени хора, които неочаквано за мен получаваха два гратиса за четвърти ред, а имаше някои добре облечени, които си отиваха с празни ръце. Хората носеха огромни красиви пълномощни от Астрахан, Евпатория, Вологда, Ленинград, но те не даваха резултат или можеха да дадат чак след пет дена сутринта, а идваха понякога скромни и мълчаливи хора и изобщо нищо не казваха, само протягаха ръка през парапета и веднага получаваха място.

Като вникнах във всичко това, разбрах, че пред мен стои човек, който познава великолепно хората. Като го разбрах, усетих вълнение и лек трепет под сърцето. Да, пред мен стоеше изключителен сърцевед. Той познаваше хората до най-съкровените им дълбини. Отгатваше тайните им желания, като на длан виждаше страстите им, пороците, известно му беше всичко затаено в тях, но също и доброто. А най-важното, знаеше техните права. Знаеше кой и кога трябва да дойде в театъра, кой имаше право да седи на четвъртия ред, а кой трябва да се измъчва в галерията, да седи на стъпалото с лудата надежда, че някак изведнъж, по вълшебен начин и за него ще се освободи местенце.

Разбрах, че школата на Филип Филипович е велика школа.

И как да не познава хората, когато за петнадесет години служба пред него бяха минали десетки хиляди души. Между тях имаше инженери, хирурзи, актьори, дейци от женските организации, злоупотребители, домакини, машинисти, учители, мецосопрани, предприемачи, китаристи, джебчии, зъболекари, пожарникари, госпожици с неопределена професия, фотографи, плановици, летци, пушкиноведи, председатели на колхози, тайни кокотки, жокеи, монтьори, продавачи в универсални магазини, студенти, бръснари, конструктори, лирици, углавни престъпници, професори, бивши домопритежатели, пенсионерки, селски учители, винари, виолончелисти, фокусници, разведени жени, управители на кафенета, играчи на покер, хомеопати, акомпанятори, графомани, разпоредители от консерваторията, химици, диригенти, лекоатлети, шахматисти, лаборанти, нехранимайковци, деловодители, шизофреници, дегустатори, маникюристки, счетоводители, бивши свещенослужители, спекулантки, фототехници.

За какво тогава му бяха на Филип Филипович бележките?

Един поглед и още първите думи на появилия се пред него му стигаха, за да разбере, че човекът има право, и Филип Филипович отговаряше и тези отговори бяха винаги безпогрешни.

— Аз — казваше развълнувано една дама — вчера купих два билета за „Дон Карлос“, сложих ги в чантичката, връщам се вкъщи…

Но Филип Филипович вече натискаше копчето на звънеца и без да поглежда към дамата, казваше:

— Баквалин! Загубени са два билета… ред?

— Единаде…

— На единадесетия ред. Пуснете ги. Настанете ги… Проверете!

— Слушам! — изреваваше Баквалин и дамата вече я нямаше и вече друг лягаше цял върху парапета, хриптеше, че утре заминава.

— Така не бива да се постъпва! — твърдеше озлобено една дама и очите й святкаха. — Той е вече шестнайсетгодишен! Нищо че носи къси панталони…

— Ние не гледаме, госпожо, кой какви панталони носи — отговаряше с метален глас Филя, — по закон деца под петнадесет години не се допускат. Поседни тук, ей сегичка — казваше той в същото време интимно на един голобрад актьор.

— Но моля ви се — крещеше освирепялата дама, — и в същото време пускат три невръстни деца с моряшки панталонки! Аз ще се оплача!

— Тези деца, госпожо — отвръщаше Филя, — бяха костромските лилипути.

Настъпваше пълно мълчание. Очите на дамата угасваха, тогава Филя, ухилен, показваше всичките си зъби така, че дамата потреперваше. Хората, които се мачкаха един друг пред парапета, злобно се кискаха.

Актьор с пребледняло лице, със страдалчески, помътнели очи, изведнъж се строполяваше върху парапета отстрани, шепнеше:

— Адска мигрена…

Филя, без да се учудва, без да се обръща, протягаше ръка назад, отваряше шкафчето на стената, вземаше оттам една кутийка, вадеше от нея прахче, подаваше го на страдалеца, казваше:

— Глътни го с вода… Слушам ви, гражданко.

Очите на гражданката се изпълваха със сълзи, шапчицата й се свличаше над ухото. Нещастието на дамата беше голямо. Тя се секнеше в мръсна кърпичка. Оказа се, че вчера, пак от същия „Дон Карлос“ се прибрала вкъщи, гледа — чантичката й я няма. Пък в чантичката имало сто седемдесет и пет рубли, пудриера и носна кърпичка.

— Много лошо, гражданко — сурово казваше Филя, — парите трябва да се държат в спестовна книжка, а не в чантичка.

Дамата пулеше очи срещу Филя. Тя не очакваше, че ще се отнесат така безсърдечно към нещастието й.

Но Филя в същия миг отваряше с трясък чекмеджето на масата и след миг измачканата чантичка с пожълтяла метална наяда беше вече в ръцете на дамата. Тя пелтечеше думи на благодарност.

— Филип Филипович, покойникът пристигна — докладваше Баквалин.

В същата минута лампата угасваше, чекмеджетата се затваряха с трясък, Филя навличаше набързо палтото си, пробиваше си път през тълпата и излизаше. Като омагьосан, аз се помъквах подире му. На завоя на стълбата удрях глава о стената и излизах на двора. Пред вратата на канцеларията стоеше камион, обвит с червена лента, а в камиона лежеше пожарникар, вперил затворени очи в есенното небе. Каската блестеше в краката му, а до главата му лежаха елхови клонки. Филя, без шапка, с тържествено лице, стоеше до камиона и беззвучно даваше на Кусков, Баквалин и Клювкин някакви разпореждания.

Камионът даде сигнал и излезе на улицата. От входа на театъра веднага долетяха резките звуци на тромбони. Минувачите с вяло изумление спираха, спираше и камионът. Във входа на театъра се виждаше брадат човек с палто, размахващ диригентска палка. По нейна заповед няколко блестящи тръби огласяха улицата с гръмки звуци. После звуците секваха пак така ненадейно, както бяха възникнали, и златните тръби и русата остра брадичка се скриваха във входа.

Кусков скачаше в камиона, трима пожарникари заставаха до ъглите на ковчега и изпроводен от напътствения жест на Филя, камионът заминаваше за крематориума, а Филя се връщаше в канцеларията.

Огромният град пулсира, сякаш целият е вълни — те ту прииждат, ту се отдръпват. Понякога вълната на Филините посетители отслабваше без всякаква видима причина и Филя си позволяваше да се отпусне в креслото, да се пошегува с някого, да се поразтъпче.

— Пък мен ме пратиха при теб — казва актьор от някакъв друг театър.

— Намерили кого да пратят — гюрултаджия — отговаря Филя и се смее само с бузи (очите на Филя никога не се смееха).

Във Филината стая влиза много хубавичка дама с великолепно ушито палто и черно-кафява лисица на раменете. Филя приветливо се усмихва на дамата и вика:

— Бонжур, Миси!

В отговор дамата радостно се смее. След нея в стаята влиза с разпасана походка около седемгодишен малчуган, със страшно надменна физиономия, изпоцапана с марципан и с три белега от нокти под окото.

Малчуганът тихо хълца през равни интервали. След малчугана влиза пълна и разстроена дама.

— Фуй, Альоша! — възкликва тя с немски акцент.

— Амалия Иванна! — тихо и заканително казва малчуганът и показва скришом на Амалия Ивановна юмрук.

— Фуй, Альош! — тихо казва Амалия Ивановна.

— А, здравей! — възкликва Филя и подава на малчугана ръка.

А той изхълцва, покланя се и удря токове.

— Фуй, Альош — шепне Амалия Ивановна.

— Какво е това под окото ти? — пита Филя.

— Аз — хълцайки, шепне малчуганът, навел глава — се сбих с Жорж.

— Фуй, Альоша — само с устни и съвсем механично шепне Амалия Ивановна.

— Се домаж!^[1] — изревава Филя и вади от масата шоколадче.

Помътнелите от шоколад очи на малчугана в миг припламват, той взима шоколадчето.

— Альоша, ти изял днес четиринайсет — плахо шепне Амалия Ивановна.

— Амалия Ивановна, не лъжете — убеден, че говори тихо, боботи малчуганът.

— Фуй, Альоша!…

— Филя, вие съвсем ме забравихте, безобразнико! — тихо възкликва дамата.

— Нон, мадам, енпосибл! — изревава Филя. — Ме ле зафер тужур!^[2]

Дамата се смее с ромолящ смях, удря Филя с ръкавица по ръката.

— Знаете ли какво — казва въодушевено дамата. — Моята Даря днес е пекла пирожки, елате на вечеря. А?

— Авек плезир!^[3] — възкликва Филя и в чест на дамата пали очите на мечката.

— Как ме изплашихте, вие сте ужасен, Филка! — възкликва дамата.

— Альоша, виж каква мечка — престорено се възхищава Амалия Ивановна, — като да бил жив!

— Пуснете ме! — крещи малчуганът и се дърпа към парапета.

— Фуй, Альоша…

— Доведете и Аргунин! — възклицава дамата, сякаш осенена от вдъхновение.

— Ил жу!^[4]

— Нека дойде след спектакъла — казва дамата, като се обръща с гръб към Амалия Ивановна.

— Же транспорт люи.^[5]

— Е, скъпи, всичко е наред. Ах, Филенка, имам към вас молба. Не можете ли да наредите там нещичко за една старица, за „Дон Карлос“? Може и на галерията. А, гълъбче?

— Шивачка? — пита Филя и гледа дамата с очи, които разбират всичко.

— Какъв сте отвратителен! — възклицава дамата. — Защо непременно шивачка? Тя е вдовица на професор и сега…

— Шие бельо — като насън казва Филя, записвайки в бележника: „Шивач. Ми. странич. галер. 13-и“.

— Как се сетихте? — възкликва дамата, разхубавена.

— Филип Филипович, викат ви в дирекцията на телефона! — реве Баквалин.

— Сега!

— Пък аз в това време ще се обадя на мъжа си — казва дамата.

Филя изскача от стаята, а дамата вдига слушалката, набира номера.

— Кабинетът на завеждащия. Е, как си? Поканих довечера Филя на пирожки. Е, нищо. Ти поспи един час. Да, и Аргунин се натрапи… Е как, не ми е удобно… Хайде, довиждане, гълъбче. Защо гласът ти е някак разстроен? Хайде, целувам те.

Потънал в изкуствената кожа на кушетката и затворил очи, аз мечтаех. „О, какъв свят… свят на наслада и спокойствие…“ Представях си жилището на тази непозната дама. Кой знае защо, ми се струваше, че това е огромно жилище, че на стената в голямото, необятно антре виси картина в златна рамка, че в стаите навсякъде блести паркет. В средната има роял, грамаден ки…

Мечтанията ми бяха прекъснати изведнъж от тих стон и куркане на черва. Отворих очи.

Малчуганът, блед като смъртник, облещил бялото на очите, седи на канапето, проснал крака на пода. Дамата и Амалия Ивановна се спускат към него. Дамата пребледнява.

— Альоша! — вика дамата. — Какво ти е?

— Фуй, Альоша! Какво ти е! — възклицава и Амалия Ивановна.

— Главата ме боли — отговаря малчуганът с вибриращ слаб баритон и шапката му се свлича върху едното око. Той изведнъж издува бузи и още повече пребледнява.

— О, божичко! — вика дамата.

След няколко минути в двора се втурва открито такси, в което лети прав Баквалин.

Извеждат под ръка малчугана от канцеларията, като му изтриват устата с кърпа.

О, чуден свят на канцеларията! Филя! Сбогом! Скоро мен няма да ме има. Спомнете си, спомнете си и вие за мен!